За самоубийците

Изключително вярно. Всеки си има своите ограничения. Доста съм я разказвала тази случка из форума, но пак, като илюстрация. Преди 6 месеца една пишман-логопедка светило "диагностицира" двегодишния ми син с аутизъм, след двайсетминутен разговор с мен, докато той междувременно спеше. ЗАщо и какво седеше зад целия абсурд е друга история, проблемът е, че аз й се вързах. Една седмица се люшках между мисли да скоча или да не скоча. После реших, че това е моят син и аз го обичам, той ще има нужда от мен цял живот и аз съм длъжна да живея заради него. Истина е обаче, че няколко пъти - в отчаянието си - бях доста близо до ръба. И в крайна сметка това, което ме върна беше фактът, че безпомощния ми син има и ще има нужда от мен. Не ми се живееше особено тогава, не заварвах сили да се справя с това. (За протокола - синът ми точно проговаря, малко по- късничко от обичайното, ама по това как е сега, виждам каква досада ще стане след половин година  ).
Така, че и човек с достатъчно здрава конструкция може да бъде доведен до пълно отчаяние, да.

Хората, чиито опити са успешни или много близки до успешните, обаче имат нещо общо. Най-общо и аматьорски казано, стилът им на привързаност към други хора е много нестабилен. Т.е. - те не успяват "да почувстват" другите, да се свържат истински с тях. За това и не умеят да намират утеха, а другите (включително и децата им) не са достатъчен фактор, за да ги задържат на планетата. Самоубиващият се обикновено е прекалено концентриран в собствените си преживявания, за да отвори пространство у себе си и за истински контакт с други. Близките му/ й много ясно чувстват това, макар и често да не могат да го изразят с думи. Когато стана този сакатлък с майка ми, аз й казах "Ако знаеше, че на Земята има и други хора, щеше да си по-щастлива". Не мисля, че ме разбра. Но това не е здравословен егоизъм, това е просто фатална и нъжна неспособност да се свързващ с другите, в основата на която стоят някакви много ранни недобри преживявания.

А какво ще кажете за баща, натрупал дългове и оплел се в хиляди лъжи, който заявява на жена си,че ще се самоубие със смс-и по нощите, докато се мотае някъде, отново опукал пари, жизнено важни за семейството...Ест. до един етап всичко е на думи, докато след злоупотреба със служебна сума човечецът стои с изключени телефони 2 дни заключен в семейното жилище и когато започва да се разбива вратата от полиция и близки, изгълтва препарат за почистване. Закаран в болница, без реална опасност за здравето.
Писахте по-напред за индикациите за тежки емоционални проблеми, които самоубийците дават и близките им поради безхаберие не разчитат, е този човек пък прави всичко възможно максимално да прикрие състоянието си, играе го на ведър, енергичен и владеещ положението и гръмва балона със самоубийствата едва когато види дебелия край от действията си и няма какво да излъже, за да се измъкне.
Оправдава се,че не е добър човек и на всички близки щяло да им е по-добре,ако го няма. Как ще им е по-добре, като се мъчат с дълговете му цял живот ли? Отделно угризенията, че си допуснал един човешки живот да се погуби по този тъп начин.
За мен това е висша форма на егоизъм спрямо близките и тормоза не е от тях към горкия самоубиец, а обратното, този човек ги подлага на тежък емоционален и психически тормоз, който аз за себе си не мога да оправдая.

Има /според някои учени глави/ и още един естествен инстинкт/нагон- Танатос /влечението към смъртта/. Той, за разлика от другия е разрушителен по природа. Неговата насоченост може да има външна или вътрешна проява, в зависимост от индивида. Присъства у всеки, но не у всеки се  "активира", ако мога да употребя тази не дотам подходяща дума.
Стига теория, да не стане лекция. Моето отношение е като към всеки друг човек, предприел определена крачка в живота си. С всяко наше решение ние влияем по някакъв начин на някого, бил той позитивен или негативен. Това не ни лишава от правата да вземаме решения, относно себе си и живота си, пък било това решение и крайно. Това е правото на личен избор и всеки може да прави с него каквото иска. От друга страна, ако имам възможност, бих посветила цялото си внимание, за да предотвратя вземането от някого на подобно решение.
Като майка умирам от страх, заради наполедък нашумялата ЕМО мода и се моля, когато детето стане тийн да има нещо по-безопасно и позитивно като явление.

А между другото за всички мои починали близки винаги се сещам с леко умиление, спомням си хубави, весели случки. Но тази смърт я отъждествявам единствено с начина, по който се е случила. Въпреки, че не съм била там, въпреки, че не са ми разказвани детайли, в главата ми живее една картина, грозна.

Не ми е по вкуса това,което си написала.Звучи егоистично и някак цинично.Мъча се да съжаля живите близки на самоубийците,обаче не ми се получава.Може би,защото близките са живи.И не съм съгласна,че близките правят всичко,за да помогнат.Никой не може да каже,дали е направил всичко за човек,който е попаднал в беда.Живите живеели с непоносимо чувство за вина.Добре,обаче са живи,нали така?И все в един момент ще им мине и ще продължат.

Не съм прочела всичко.Само ще споделя какво мисля.
Чувала съм,че инстинкта за оцеляване е ако не най-силния,то поне е на второ място .И факта,че човек е взел решение да прекрати живота си говори много.
Поне в нормалните държави неуспелите самоубийци се третират като болни хора.Назначават им се терапии и консултации.Хората имат различна психическа устойчивост.
Колкото до самоубилата се майка не може да си сигурна,че знаеш какво наистина я е подтикнало към това.
А и за следродилната депресия може много да се говори.

 

От страни е много лесно.
Ако говорим за дете,което е неглижирано и едва след самоубийството му родителя е обърнал внимание,да,може би си права.
Обаче ако един родител не издържи да живее и той,и децата в нищета,да носи отговорността за семейството ,и взема решение да се самоубие.Кого ще съжалиш?
Сигурно живите останали сами на себе си.
Мисля,хора сме все пак.Допускаме грешки.

Скъпа,Saule,в България специалистите са кът или доста фалшиви.Винаги търси второ мнение.

Да, живите са живи. И това е по- страшното.И не се знае дали ще  им мине и как ще им мине и  как точно ще ги промени тази смърт.
Самоубиецът е взел решението си по собствена воля. Можел  е  да избере как да постъпи- дали по трудния начин или като махне с ръка на всичко. А хората, които  тази смърт засяга, в повечето случаи са лишени от избор- те, щат не щат, трябва да преглътнат блюдото, което им е  сервирано. А понякога им е сервирано  по толкова жесток  и  отмъстителен начин, че трябва да си от желязо това да не те разтърси издъно.
Ще се върна на примера с майката- тя  се е възползвала от правото на избор. Ами къде остава изборът на децата й? Ако можеха да избират те, дали щяха да изберат живот без нея? Не е ли това върл егоизъм- да създадеш и родиш две  деца и после, при някаква преодолима трудност/ защото непреодолима  е  само смъртта/ ,  да избягаш  завинаги от тях, като  ги изоставиш в една крехка възраст. Кой може  да ги обича  децата й повече от нея? И още повече- що за човек трябва да  си, за  да го направиш буквално пред очите им?
Решил си да си идеш- ок. Но защо  ще го правиш толкова демонстративно? Нямам предвид  само нея, а по принцип.
Отговорът е ясен- да нараниш  оставащите.
Не мога да приема  това.


И освен това- какво  наистина значи "всичко"?
Хората обикновено казват "направихме всичко", като имат предвид всичко възможно спрямо собствените  си възможности.
Истината е, че ако някой реши твърдо да си иде, не можеш да  направиш  нищо  кой знае какво. Вариантът е  да  си  залепен за него, да го вардиш / с извинение за думата, но   тя ми се струва най-  точната/.И пак не можеш да си всяка минута  до този човек.
Защо тогава  близките винаги  биват натоварвани с ненужна вина? Не че няма  близки, които   неглижират  страдащия, но  далеч не всички са така.
Още  веднъж ще кажа, че според мен няма нормален човек, който ще остави някого, когото обича, да си иде по този начин.
Ако не го обича, значи нещо се е случило между  тях. И необичането  има своите причини.
Самоубийците  не са  невинни по презумпция. СЪщо  близките по презумпция не би следвало  да са моралните убийци на самоубиеца.

Темата е доста тежка...

Имам 4-5 опита за самоубийство. Винаги с хапчета, в някои от случайте и с алкохол. Бяха в периода 20-21 години. Проблеми в тогавашната работа, "семейството ми" ми взимаше цялата заплата /пътувах гратис, не ядях/, бившия ме тормозеше с думи, нула внимание и предимно скандали, приятели нямах / не съм от най-контактните/. Имах нужда от малко внимание, някой да ме попита как съм. Всеки си искаше неговото - пари и внимание. Не издържах.
Въобще не ми пукаше за тях-както и те се отнасяха към мен.
Още тая гняв и към тях, и към мен си.

Според мен универсално правило няма. Хората сме различни, по различни причини се самоубиваме и по различни причини живеем.
Спомените от пубертета ми не са никак приятни. Баща ми толкова искаше да ме пречупи според собствените си виждания, положи огромни усилия за това. Фразата "аз съм ти родител и най-добре знам кое е най-добро за теб" я мразя от дъното на душата си.
Много пъти исках да избягам от къщи. Няколко пъти ми мечтаех да сложа край на живота си така, че да му причиня много болка и да се чувства виновен до края на живота си.
Не направих нито едно от двете, защото не ми достигна смелост. И защото реших, че е по-добре просто да отида да уча и да изградя живота си по-надалече.
Той и до ден днешен не смята, че е направил нищо погрешно спрямо мен. В неговите очи е дал най-доброто от себе си като родител.
Сега вече знам, че и тогава, и сега много ме обича. И съм му простила. Такива са му били разбиранията и възможностите.
Бронте, прошката лекува.  

Естел Радвам се, че не си успяла!
А ти наистина  ли искаше да умреш  или  искаше просто  да забележат, че все пак те има?
И как  изплува? Какво те задържа?

Моят  несполучлив   опит  преди 20 години  беше с ясната цел- наказание. Исках  искрено да умра. А що не умрях- явно не ми е било писано. Явно е трябвало  да оцелея,  та да си изпия  горчивата чаша, докъдето ми е напълнена.
Никога повече не го направих, защото , когато се събудих, разбрах, че всъщност  съм направила пълна тъпотия.И че има много неща, които искам да направя с живота си.
Знам, Темида, но  изглежда, ще трябва още време

Познавам баща, чиято дъщеря има н- брой опити. През няколко седмици прави нови и нови. В болницата я познават; баща й знае, че един ден ще успее и е подготвен. Опитва се по какъв ли начин да  й помогне. И специалисти се опитват, но...няма измъкване.

Тя, обаче, страда от http://en.wikipedia.org/wiki/Borderline_personality_disorder (не знам как се казва точно на български). Не знам дали се обръща внимание на това заболяване у нас, тук има терапии, които понякога помагат...Мисля, че доста хора, които се самоубиват страдат от подобно заболяване.

Аз съм имала грешни мисли в главата, но съм вярваща и това ме е спасявало. Пораждали са се от отчаяние свързано с психически тормоз от родител, без да виждам изход ( но и не ми е оказвана помощ; всички се правеха, че не виждат и чуват в какво живея.)  

Исках просто да ми обърнат внимание, някой да поговори с мен, просто да видят че ме има, а не само да искат пари, време и свърши това и онова.
С въпросните хора това не се получи.
Промяната дойде със сегашния ми приятел.  Много усилия, нерви и време хвърли за да ми промени мисленето и самооценката.Успя!
Едни нацупени устни    и се почва "какво ти е; какво те тормози". Никога не ме е оставил без внимание или невъзможност за говорене.