Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Според мен зависи от хората дали натоварва или не. Например майка ми беше близка със свои роднини, с които аз не съм близка, И те ме натоварват. Но има и хора, от които чувствам емоционална подкрепа да споделим заедно тъгата си за заминалата ми майка. Например на погребението аз бях зареяна някъде в моята тъга и гледах за последно ковчега, преди за затворят, видях една братовчедка на майка ми, че е дошла, но не съм излязла да я поздравя. Но как да кажа дори "здравей", когато на мен не ми се живееше и се чудех аз самата на кой свят съм. Но тази братовчедка не пропусна на отбележи "О, ти не ми обръщаш внимание". Със сигурност и други са били засегнати. Но това не е някакво парти в крайна сметка... Беше натоварващо емоционално да се планира храна и други за след погребението, когато въобще не ти е до тези неща. Но според мен това е една традиция, която не бох разрушила, и има някакъв смисъл зад нея. Душата може би няма нужда от това, но знам, че майка ми би се чувствала зле ако хората са се почувствали неуважени. Останалите живи роднини може да нямаме добри отношения с всички хората на погребението, но починалия човек е имал някакви отношения (добри или лоши), и те трябва да се уважат, а и са дошли да се сбогуват с починалия. Така мисля аз, и затова спазвам тези традиции, доколкото мога. Съжалявам, ако някой се чувства засегнат. Аз също не намирам смисъл в много неща, но от личен опит мисля, че е добре да спазваме многовековните традиции, с мярка, разбира се.

Още не съм се съвзела, но онзи ден, докато дремех на дивана надвечер, ясно чух гласа на сестра ми, повика ме. Мисля, че дойде да се сбогува. За първи път тази сутрин спах чак до 8 часа. Още не сме я изпратили, не са я кремирали. Говорих снощи с мъжа й, стресът при него и сина и е страшен, дано се съвземат някак....

Съгласна съм. Мъртвият яде и е с нас. Друг път. Починалият човек е починал. Той престава да съществува повече Все едно никога не е живял. Спомени и мъка остават само за най-близките, докато ка живи. За останалите роднини той бива забравен. Да не пиша, че пък за останалите хора, които са го познавали, извън роднините, дори не се сещат и за него.
За погребението на мама съобщихме колежките на мама. Имаше две приятелки на мама. Изобщо не дойдоха да я уважат и почетат. Изпратиха венец и това е. И приятелките не дойдоха. Прав беше тати "Няма приятели. Има само познати и интереси!" Винаги ще кънтят тези негови думи в главата ми, докато съм жива.
След погребението ги заведохме всички присъстващи на ресторант.И това е излишно. Просто искахме да спазим традициите, по-скоро брат ми. Аз съм против на някакви измислени традиции.

На погребението на баща ми имаше над 400 човека- роднини, близки приятели, познати, бивши и настоящи колеги.Всички мои близки си го спомнят и говорим за него.
На мама беше по-скромно, защото с много хора не успях да се свържа, но пак дойдоха роднини,нейните приятелки, комшии, колеги.До ден днешен като стане на въпрос и се споменава с добро.
Така че не мога да кажа, че
хората не ги помнят.
Скоро се видях с мой съученик от основното- спомена ги и  двамата, защото ги познаваше.
Приятно ми е, когато хората се сещат, но ми е тъжно да говоря за тях и избягвам.

А аз сякаш съм още в период на отхвърляне… не мога още да повярвам, че тати го няма. Ходя на гробищата, минавам през църквата, моля се, но не мога да повярвам. Сякаш светият дух ме е обгърнал и не дава на сърцето ми да се пръсне от мъка… Много боли и то не какво да е, душата ме боли страшно много! Но спомена ще е жив докато дишам!🙏🏻

Погребенията и помените могат да се разглеждат от два аспекта - чисто духовен /  религиозен и като част  от тъканта на социума .
За второто - да , има някои традиции , които на никого с нищо не помагат . Да , те може да не бъдат спазвани "до буквата " или да бъдат модифицирани или изобщо пропуснати , но все-пак да се събират хората в добро и зло , да показват уважение на починалия , на близките ,  на Господ - това , мисля , е необходимо за да съществува едно общество , да запази своите характеристики и цялост .

Относно раздаването - при предишни загуби говорихме със свещениците . Слава Богу - бяха точно каквито трябва да бъдат - отдадени , разбиращи и благи . Та -смисълът на раздаването е да се върши добро от името на починалия , както и получаващият да моли Господ да прости на починилия  . Традицията да се раздава храна си е просто народна традиция , може да е всякакво друго добро дело .Обаче за житото .... не знам , то май има свое симвилично значение .

Фазата на отричането има  смисъл , съзнанието някак си изгражда защитни механизми и когато е готово ще мине на следващата фаза - за мен тя изглежда  много далеч .

Ън, при предишен случай ми помагаше четенето на разкази за отвъдния живот - само християнски и православни , сега не са облекчение за мен , но така или иначе  зачетох за случая на доктор Ибън Алегзадър, за който бях чула отдавна . На края на книгата има адрес на сайт . Погледнах го набързо , споменават начините по които починалите  близки понякога навестяват живите . Това е много особена материя за четене с повишено внимание , но ако все пак искаш да надникнеш -  https://eternea.org/after-death-communication

книгата - https://duhovno-razvitie.com/dokazatelstvo_za_raia.pdf

Не чета чужди опитности с отвъдното. Разчитам само на своите. Тази материя е такава, че никога не можеш да се опреш на чуждо виждане или мнение. Радвам се, че тя ми даде знак. Ще ми липсва.

Ън , това са много лични преживявания и всеки най-добре знае за себе си .
Прочетох назад ,че има хора , на които тази тема  помага , но наистина трябва човек да е много внимателен с тази материя и да не нагазва в нея , ако може .

Днес стават 3 години без баща ми. Горе- долу по това време вечерта ни се обадиха от болницата. Тъжно ми е и ми е празно.

Да почива в мир!

За мен е така неделята… това е денят, в който тати почина. Днес в профила ми излезна спомен от 2016г. , където сме били на Пампорово , на лифта. Снимам напред, но ясно се чува гласа на тати… Не мога да опиша колко пъти си пусках клипа отново и отново просто, за до чуя гласът му. И цял ден като теб плача от тъга по него.
Ще ни липсват, много и винаги. Но живота продължава, а те ще живеят в сърцата ни!

След прочетен пост във форума - пред очите ми е как се разхождам с мама из магазините и сядаме да пием кафе.... но,това  няма как да се случи... остава само в желанията ни  и в мислите ни...
Божееее...как ми липсва времето с мама, като съм вече голяма....
Това никога няма как  да се случи.......

Аз много вярвам, че ще ги видим някой ден. Душите ни ще се срещнат. Вярвам и в прераждането. Мен изобщо не ме е страх от смъртта. Даже нямам търпение. Но в същото време искам да съм полезна на децата си. Никой никога няма да ги обича, както аз ги обичам.
Това е и моята болка. Искам поне един човек, който ме обича да знам, че ще ме надживее. Много е егоистично, но е факт. А единствените хора, от които съм усещала обич, са мама, татко и баба ми. Сега ми остана мама. Имам съпруг, но не го броя. Днес се обичаме, утре може да приключи. И приятелите не ги броя. Само трима човека са ме обичали безусловно, но двама от тях са мъртви.

Днес майка има рожден ден.Вторият без нея. Събрахме се със снахата и племенниците, хапнахме…
Последният ѝ Рд беше много тъжен, всички знаехме, че е последен. Едва ходеше, ракът я беше изял, толкова е страшна на снимките, а не мога да ги изтрия. Почина 2 седмици след това.

Почивай в мир, мамичко!

Трябва децата ти да те надживеят, а не майка ти. Това е нормалното.