Да, починали са, това е невъзвратимо, няма да ги видим никога вече.
Но нали живота продължава за живите.
Как така "никога вече"? Не можеш да си представиш колко бързо лети времето и колко скоро ще се видим там горе всички.
- Публикувана: 7 дек. 2011, 21:13 ч.
- Последно мнение: 22 ян. 2026, 16:30 ч.
Майка ти почина - преодоляхте ли го?
Да, починали са, това е невъзвратимо, няма да ги видим никога вече.
Но нали живота продължава за живите.
Как така "никога вече"? Не можеш да си представиш колко бързо лети времето и колко скоро ще се видим там горе всички.
В стремежа си да разбера какво се случва с душата на мама след като си отиде започнах да чета литература по темата и бързам да споделя с вас нещо, което силно ме впечатли от една книга за феномена Слава Севрюкова!
Конкретната история беше разказана от момиче, което посещава гроба на майка си с "Леля Слава", както я нарича. Та отивайки там Севрюкова вижда духа на починалата жена, която казва, че всеки път когато някой отиде на гроба и тя слиза, за да го види и да бъде до него. Казва също, че не иска близките да плачат и да скърбят, защото това тормози душата.
Много ми се иска да вярвам в това! Слава е била изключителен феномен и с Ванга са се обръщали една към друга със "сестро".Виждали са това, което за нас остава скрито.
Много по-лесно се предолява болката, когато знаем че живота на близките ни не свършва с черната пръст, че те бдят над нас и душата им продължава своето развитие. Вярвам в това и не спирам да търся доказателства
Конкретната история беше разказана от момиче, което посещава гроба на майка си с "Леля Слава", както я нарича. Та отивайки там Севрюкова вижда духа на починалата жена, която казва, че всеки път когато някой отиде на гроба и тя слиза, за да го види и да бъде до него. Казва също, че не иска близките да плачат и да скърбят, защото това тормози душата.
Много ми се иска да вярвам в това! Слава е била изключителен феномен и с Ванга са се обръщали една към друга със "сестро".Виждали са това, което за нас остава скрито.
Много по-лесно се предолява болката, когато знаем че живота на близките ни не свършва с черната пръст, че те бдят над нас и душата им продължава своето развитие. Вярвам в това и не спирам да търся доказателства
Да, починали са, това е невъзвратимо, няма да ги видим никога вече.
Но нали живота продължава за живите.
Как така "никога вече"? Не можеш да си представиш колко бързо лети времето и колко скоро ще се видим там горе всички.
Много по-лесно се предолява болката, когато знаем че живота на близките ни не свършва с черната пръст, че те бдят над нас и душата им продължава своето развитие. Вярвам в това и не спирам да търся доказателства
Знам,че Мама бди над нас,но много искам да я пегърна и целуна.Имам нужда да поговоря с нея.
Говори си с нея- тя те чува. Не се убивайте от мъка- те плачат заедно с вас заради вашата болка. Приемете че известно време няма да можете да се прегръщате и целувате, но това не значи че се обичате по-малко.
Знам,че Мама бди над нас,но много искам да я пегърна и целуна.Имам нужда да поговоря с нея.
Говори си с нея- тя те чува. Не се убивайте от мъка- те плачат заедно с вас заради вашата болка. Приемете че известно време няма да можете да се прегръщате и целувате, но това не значи че се обичате по-малко.
Никой не е вечен на Земята- всеки си има свой отреден път и свой час, в който се връща у дома при нашия Господ-създател и баща. Кой по-рано, кой по-късно....зависи от това с каква мисия е изпратен и доколко си я е изпълнил.
Но човекът не е тялото- то е тленно и временно. Човекът е неговата душа, а тя е вечна. Майка ти е жива и е добре. Тя отлично знае как протича животът ви и се радва от небето на твоето щастие. Един ден когато настане и твоя час (дано да е далеч във времето!), ще се срещнете с нея, ще се прегръщате и целувате и много ще си говорите за всичко.
Имай търпение, обичай я и не забравяй всичко хубаво. Но не страдай! Тя има нужда да се чувства помнена и обичана, но не да вижда мъката на близките си по нея.
Но човекът не е тялото- то е тленно и временно. Човекът е неговата душа, а тя е вечна. Майка ти е жива и е добре. Тя отлично знае как протича животът ви и се радва от небето на твоето щастие. Един ден когато настане и твоя час (дано да е далеч във времето!), ще се срещнете с нея, ще се прегръщате и целувате и много ще си говорите за всичко.
Имай търпение, обичай я и не забравяй всичко хубаво. Но не страдай! Тя има нужда да се чувства помнена и обичана, но не да вижда мъката на близките си по нея.
Lizet33,колко хубаво си го казала.Разплака ме.Защо не съм те познавала преди седем години.От книгите които прочетох на тази тема съм сигурна,че Мама я има,че ни закриля и помага,но аз имах предвид тук и сега при нас.Навремето когато говорих така ме наричаха луда.Но аз съм се убедила,че каквото съм й се помолила да ми помогне винаги ми е помагала.От старите хора знам,че което живият не го може - умрелият го може/но за който вярва/След 40 ден на Мама отидох на Кръстова гора и там я почувствах толкова близо до мен.
Според теб какво е Вечен живот или Прераждане?За мен е Вечният живот.
Според теб какво е Вечен живот или Прераждане?За мен е Вечният живот.
Schreier, виждам, че си започнала темата на 7 декември.
Това беше рожденият ден на мама. Но нея вече я няма, повече от 12 години… Не знам дали съм го преодоляла. Винаги, когато се сетя за нея, очите ми се насълзяват, макар че вече свикнах, че няма да се обади, че не мога да я прегърна и целуна… Толкова неща искам да й разкажа, но вече не мога.
Ето моята история:
Мама умря в ръцете ми от рак. Беше само на 55 години. Знаех от какво е болна. Операцията беше успешна, но.. Имаше съмнителен лимфен възел, през който може би се е разнесъл.. После химиотерапия, лъчетреапия... Мъки, ад.. Тя едва понасяше химиотерапията, но смяташе, че е длъжна да я изтърпи, заради мен и баща ми... И търпеше. Ходила съм с нея на вливанията, държах се съвсем съзнателно като идиот, за да я разсмея, за да не мисли колко й е лошо.. Издържа така 4 години. Резултатите й бяха добри и започнахме да мислим, че ни е отминало, а после взе да се влошава, все повече, все по-бързо... Щяха да я вземат в болница за някакво лечения - бяха определили дата 12 ноември. Не можело по-рано, защото докторката й заминавала за Гърция на семинар.... С ума си разбирам, че дори и да я бяха взели няколко дни по-рано, нямаше да променят нещата, но още изпитвам прилив на гняв и безсилие - по-важна е командировката в чужбина от живота на един човек. Мама беше лекар. Навсякъде уж се отнасяха с нея с повече внимание, защото е колежка. Не ми се мисли какво е отношението към тези, които не са им колеги.... На 10.11 мама падна на улицата - причерняло й. Счупи си ръката и си удари главата. Татко я заведе в Пирогов, където и погледнали на рентген ръката и я превързали към тялото, защото счупването било на такова място, че не можело да се гипсира. Тя едва дишаше - превръзката обхващаше гръдния й кош. На 11.11. започна да й се вие свят и да не може да става без помощ. През нощта срещу 12.11. викахме няколко пъти Бърза помощ, защото тя не беше в съзнание и само стенеше... Наругаха ме от Бърза помощ, защото РАКЪТ НЕ БИЛ СПЕШЕН СЛУЧАЙ И НЕ БИЛ ЗА ТЯХ. Трябвало да си търся районните лекари (тогава нямаше лични), но поликлиниките нощем не работят.... На 12.11 сутринта към 10 часа най-после се преборих за линейка - вече не помня с какво ги заплашвах. Дойде лекарят, изпада в ужас и извика: Бързо в Пирогов. Отидохме, изпратиха ни на рентген и скенер, но тя почина пред вратата на кабинета, на количката... Просто започна да хърка и изведнъж се отпусна.. И това беше... Аутопсията показа, че е имала още счупвания, които идиотите от Пирогов дори не са забелязали, не са се потрудили да проверят дали няма травми по главата... Не казвам, че щеше да е жива, ако бяха си свършили работата, защото се видяха и разсейки във абсолютно всички органи. Но ако беше здрав човек, би могла да умре и от престъпното нехайство на тези лекари. После ме питаха дали ще ги съдя... Нямах сили за такова нещо, и сега нямам... Не мога да я върна..... Оттогава минаха много години. Все още боли. И винаги ще боли. И винаги се учудвам, че е минало толкова време.... Мама почина на 12 ноември, точно на рождения ден на баща ми. Беше му купила подарък, а не можа да му го даде.... Не можа да види, че въпреки всички проблеми, аз успях да подредя живота си, не можа да види втория ми син, дъщеря ми... Никому не пожелавам такава мъка........... Мамо, обичам те, липсваш ми, много..... Такова нещо не се забравя, времето не лекува в този смисъл, просто лека-полека свикваш да живееш с болката и с липсата на човек, без когото не можеш......
Schreier и другите момичета, преживели такава болка, прегръщам ви. И вярвам, че ще дойде ден, когато ще ги видим пак. Някога, някъде…
Това беше рожденият ден на мама. Но нея вече я няма, повече от 12 години… Не знам дали съм го преодоляла. Винаги, когато се сетя за нея, очите ми се насълзяват, макар че вече свикнах, че няма да се обади, че не мога да я прегърна и целуна… Толкова неща искам да й разкажа, но вече не мога.
Ето моята история:
Мама умря в ръцете ми от рак. Беше само на 55 години. Знаех от какво е болна. Операцията беше успешна, но.. Имаше съмнителен лимфен възел, през който може би се е разнесъл.. После химиотерапия, лъчетреапия... Мъки, ад.. Тя едва понасяше химиотерапията, но смяташе, че е длъжна да я изтърпи, заради мен и баща ми... И търпеше. Ходила съм с нея на вливанията, държах се съвсем съзнателно като идиот, за да я разсмея, за да не мисли колко й е лошо.. Издържа така 4 години. Резултатите й бяха добри и започнахме да мислим, че ни е отминало, а после взе да се влошава, все повече, все по-бързо... Щяха да я вземат в болница за някакво лечения - бяха определили дата 12 ноември. Не можело по-рано, защото докторката й заминавала за Гърция на семинар.... С ума си разбирам, че дори и да я бяха взели няколко дни по-рано, нямаше да променят нещата, но още изпитвам прилив на гняв и безсилие - по-важна е командировката в чужбина от живота на един човек. Мама беше лекар. Навсякъде уж се отнасяха с нея с повече внимание, защото е колежка. Не ми се мисли какво е отношението към тези, които не са им колеги.... На 10.11 мама падна на улицата - причерняло й. Счупи си ръката и си удари главата. Татко я заведе в Пирогов, където и погледнали на рентген ръката и я превързали към тялото, защото счупването било на такова място, че не можело да се гипсира. Тя едва дишаше - превръзката обхващаше гръдния й кош. На 11.11. започна да й се вие свят и да не може да става без помощ. През нощта срещу 12.11. викахме няколко пъти Бърза помощ, защото тя не беше в съзнание и само стенеше... Наругаха ме от Бърза помощ, защото РАКЪТ НЕ БИЛ СПЕШЕН СЛУЧАЙ И НЕ БИЛ ЗА ТЯХ. Трябвало да си търся районните лекари (тогава нямаше лични), но поликлиниките нощем не работят.... На 12.11 сутринта към 10 часа най-после се преборих за линейка - вече не помня с какво ги заплашвах. Дойде лекарят, изпада в ужас и извика: Бързо в Пирогов. Отидохме, изпратиха ни на рентген и скенер, но тя почина пред вратата на кабинета, на количката... Просто започна да хърка и изведнъж се отпусна.. И това беше... Аутопсията показа, че е имала още счупвания, които идиотите от Пирогов дори не са забелязали, не са се потрудили да проверят дали няма травми по главата... Не казвам, че щеше да е жива, ако бяха си свършили работата, защото се видяха и разсейки във абсолютно всички органи. Но ако беше здрав човек, би могла да умре и от престъпното нехайство на тези лекари. После ме питаха дали ще ги съдя... Нямах сили за такова нещо, и сега нямам... Не мога да я върна..... Оттогава минаха много години. Все още боли. И винаги ще боли. И винаги се учудвам, че е минало толкова време.... Мама почина на 12 ноември, точно на рождения ден на баща ми. Беше му купила подарък, а не можа да му го даде.... Не можа да види, че въпреки всички проблеми, аз успях да подредя живота си, не можа да види втория ми син, дъщеря ми... Никому не пожелавам такава мъка........... Мамо, обичам те, липсваш ми, много..... Такова нещо не се забравя, времето не лекува в този смисъл, просто лека-полека свикваш да живееш с болката и с липсата на човек, без когото не можеш......
Schreier и другите момичета, преживели такава болка, прегръщам ви. И вярвам, че ще дойде ден, когато ще ги видим пак. Някога, някъде…
Не се корете, не се обвинявайте и не винете никого че това можело да се направи или онова... Денят и часът на смъртта на всеки са записани в информационното поле още с идването му на този свят, и никой и нищо не може да ги промени. Това е неизбежно събитие. Приемето го със смирение.
Най-вероятно майките ви са имали по-важна работа на небето отколкото тук.
Зизи, на 40-тия ден починалият влиза в Рая. Щом си я почувствала, най-вероятно тя наистина е идвала при теб да те види. На много хора се дава тази възможност да слязат за да успокоят близките си и да се убедят че са добре. И да не можеш да я видиш със сетивата си, можеш със сърцето когато то е отворено за този контакт.
Най-вероятно майките ви са имали по-важна работа на небето отколкото тук.
Зизи, на 40-тия ден починалият влиза в Рая. Щом си я почувствала, най-вероятно тя наистина е идвала при теб да те види. На много хора се дава тази възможност да слязат за да успокоят близките си и да се убедят че са добре. И да не можеш да я видиш със сетивата си, можеш със сърцето когато то е отворено за този контакт.
Пролетна Фея, трогна ме с разказа си, понеже и при нас беше подобна ситуацията - рак, борба да се вредиш до Бърза помощ, безсилие и накрая една безкрайна тъга. При мен е още прясно, но усещам, че болката не затихва, просто човек свиква да живее и пораства понеже няма друг избор. Знам, че някъде там тя е щастлива, но това не ме кара да се чувствам по-добре... сега в очакване на второто и внуче се питам защо тя нямаше шанса да се наслаждава на старините си, да гушка внуците си, да види нас децата и съпругът си в момента... има много несправедливости на този свят.
Когато започнах темата, бях шокирана ("майка ти почина" по телефона, час след като сме се чули), объркана, ограбена и в безизходица.
Исках да зная дали животът ми някога ще заприлича на нормален.
Чудех се дали ще живея с тази стягаща гърлото болка завинаги.
Нямах представа как да бъда в подкрепа на овдовелия си баща.
Смразяваше ме усещането, че ще ми се случват и хубави неща, а на 1 от бързо набиране няма да има кого да зарадвам.
Не съм първата, но по-важно е, че не съм и последната.
И защото не съм последната, пиша това.
До всяка млада дама, загубила майка си,
ще преодолееш тази студенина и празнотата, които изпитваш в началото.
Все по-рядко ще се будиш нощем с това пробождане, "мама си отиде".
Все по-често ще посягаш към вещите й и ще носиш герданчетата й (което в първите дни ти се е струвало безумие). Някой ден може да събереш смелост да пръснеш и от парфюма й.
Баща ти може и да те изненада.
И, да, ще има моменти, в които ще си казваш,"ех, защо не е тук мама", но после ще се справяш и сама, защото последните 40-50 години не са минали напразно.
Моята майка си е отишла със затворени очи - била е спокойна, че ще се справим.
Така и се оказа - може да се живее с толкова болка.
Исках да зная дали животът ми някога ще заприлича на нормален.
Чудех се дали ще живея с тази стягаща гърлото болка завинаги.
Нямах представа как да бъда в подкрепа на овдовелия си баща.
Смразяваше ме усещането, че ще ми се случват и хубави неща, а на 1 от бързо набиране няма да има кого да зарадвам.
Не съм първата, но по-важно е, че не съм и последната.
И защото не съм последната, пиша това.
До всяка млада дама, загубила майка си,
ще преодолееш тази студенина и празнотата, които изпитваш в началото.
Все по-рядко ще се будиш нощем с това пробождане, "мама си отиде".
Все по-често ще посягаш към вещите й и ще носиш герданчетата й (което в първите дни ти се е струвало безумие). Някой ден може да събереш смелост да пръснеш и от парфюма й.
Баща ти може и да те изненада.
И, да, ще има моменти, в които ще си казваш,"ех, защо не е тук мама", но после ще се справяш и сама, защото последните 40-50 години не са минали напразно.
Моята майка си е отишла със затворени очи - била е спокойна, че ще се справим.
Така и се оказа - може да се живее с толкова болка.
Нося нещата, които тя е носеше и обичам това което тя обичаше.
Радвам се на всеки подарен ми ден живот, изживявам го пълноценно и щастливо. Помня на какво ме е учила, всяка нейна заръка е врязана дълбоко в съзнанието ми.
Това за мен е истинския смисъл на понятието "светла памет".
Радвам се на всеки подарен ми ден живот, изживявам го пълноценно и щастливо. Помня на какво ме е учила, всяка нейна заръка е врязана дълбоко в съзнанието ми.
Това за мен е истинския смисъл на понятието "светла памет".
Моята майка си е отишла със затворени очи - била е спокойна, че ще се справим.
Така и се оказа - може да се живее с толкова болка.
Така и се оказа - може да се живее с толкова болка.
Радвам се, че вече си спокойна, че се справяш. Писах го още в началото, изглеждаше грубо и безчувствено, но това е истината. Живота продължава за живите, няма как да легнем и да се само съжаляваме. Поне близките да не го виждат, не може да им причиним това.
У нас всичко си стои така, както го е оставил съпругът ми, дъщерята не дава да се пипа нищо.Все още имаме чувството,че ще отключи и ще влезе.Непрекъснато ни се причува,че отключва,стъпките му.И как изведнъж се оказа,че има много двойници, всеки ден виждаме някой, приличащ на него.За сестра ми също още не сме го приели, все очаквам да ми пише, снимката и излиза навсякъде,където е харесала нещо. 
Профилите и в гугъл и във фейсбук стоят,все едно още си е тук...
Профилите и в гугъл и във фейсбук стоят,все едно още си е тук...