Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Мама си отиде на 21.09.2025 година. Утре става 1 месец без нея. На 13.09. сутринта я намерих гледаща в нищото с жесток инсулт, заради който дори не можеше да мига. Носех ѝ закуска...
Понеже нямам свое семейство, нито деца, болката от загубата на единствения човек, който ми даваше топлина и светлина в дните ми, е неописуема. Не знам как да живея в свят без нея. Не знам как да намеря смисъл за каквото и да е. На сериозна възраст съм вече (53 години) и виждам остатъка от дните си в самота и изолация. Мама беше винаги до мен. Сега я няма и аз съм като уплашено малко детенце, което я е загубило от поглед и я търси сред множеството от хора. Светлината и топлината вкъщи угасна. Студено и тъмно е. Живея на автопилот. Мечтая си един ден да не усещам тази болка и раздираща липса, но знам че няма да се случи. Ще ходя през света с огромна дупка в гърдите си и ще кървя до последния си дъх.
Какъв е смисълът човек да се привързва към някого, да го обича, ако един ден го губи и остава само мрак и болка? Всичко стои както тя го е оставила преди да си легне - сгънатите върху стола дрехи, бутилката с вода... Душа възглавницата ѝ... Имам нужда да я прегърщам, да я целувам, да ѝ споделя колко силно и болезнено ми липсва и колко много я обичам и искам посленият ден, в който тя беше вкъщи да ѝ го бях казала миляди пъти. Да бях усетила, че утре света ми ще се обърне на 180 градуса и аз вече няма никога да съм същата. Да помогна. Да я натъпча с антикоагуланти, за да не може да се откъсне този проект тромб и да я превърне в зеленчук. Да спра времето и да съм в прегръдката ѝ завинаги
Боже, как да продължа? Бих спряла, ако не вярвах, че има някакъв шанс да я срещна някъде, а тези които сами решават да си тръгнат отиват на други места и може да я не успея да я видя никога повече. За какво да се хвана? Нещо, което да ми даде и частица от нейната топлина? Да ме накара да дишам поне за кратко спокойно?
Съболезнования на всички, загубили майчиците, татковците си и всеки любим човек 🖤

Аз също се лутам и се чудя как е възможно ей така, за миг да се разпадне и да изчезне напълно една мини вселена какъвто е
човекът- мисли, емоции, спомени, съзнание , мечти, присъствие, всичко.Майка ми беше толкова интересен човек, с остър ум, невероятно чувство за хумор, артистичност, одухотвореност. И изведнъж - край! Не знам, няма как да е абсолютният край всичко това, невероятно ми се струва. Но и както казват бабите - който не се е родил, той не е умрял. Просто непрекъснат кръговрат във вечността.
И …знаете ли, накъде бях чела, че човек не трябва да се привързва към нищо прекалено много, дори към собствения си живот ако щете. Защото нищо не ни принадлежи истински, абсолютно нищо.

Светлина душата и! 🖤🖤
Трудно е много е трудно, но наистина помага да има на кого са си кажеш, дори в случая само напишеш. Споделяй, ние сме тук и за съжаление ставаме все повече, но това е живота и смъртта е неизменна част от него.
Много рядко ги сънувам аз, но току що сънувах баша си, не си спомням какво, само се събудих с чувство на вина , че не съм ходила да го виждам по-често когато беше жив. И ревах с глас. Колкото и време са мине има моменти в които от нищото, от някакъв спомен мога насред улицата да се разрева,толкова тежи. Но ставам, избърсвам сълзите и продължавам. И заради тях, та аз съм част от тях, чрез мен, чрез моите спомени за тях те продължава да живеят, кой помни най много тях, ако не ние........

Силно те прегръщам!
Досега аз не съм сънувала мама. Може би е по-добре. Мисля, че би ми дошло много и ще се разстроя изключително. Някъде гледах теза, че те знаят кога да дойдат в сънищата ни и не го правят, ако знаят, че не подходящия момент.
Много плача, когато пазарувам. И изобщо за неща свързани с димакинството. Защото тя си беше огнището 😢

Съболезнования и от мен, andeli.
Днес стават 50 дни, откакто моята майчица ни напусна.
Болката е голяма и скоро няма да утихне, изживей си я и не я подтискай. Плачи си, когато ти се плаче. Ако не ти се излиза, не се насилвай да го правиш. И това ще стане, просто си дай време.
С майка се чувахме по телефона всяка неделя. След като почина, неделите вече са дните, които ми се иска да изтрия от календара. Сега се чувам с брат ми( баща ми не е добре), но вече не мога да чуя гласа на майчето.
Каквото и да се случваше при тях, тя никога не ме е товарила с техните здравословни проблеми. Разбирах за тях, когато се прибера в БГ. Такъв човек беше.
От около седмица започнах да се връщам към задълженията си вкъщи. Когато през деня съм заета, е по-лесно. Вечерите, когато мъжът ми е на работа и съм сама, спомените се връщат и е тежко. Погребението, студеното тяло, което прегръщах, пръстта, която безмилостно покриваше ковчега...
Боже, дай ми сили...