Обичате ли стихове? - 9

Чудесни стихчета, момичета. Аз също мога да пиша, но не в рими.

А Бог каза "НЕ"

библейски препратки


Помолих Бог да вземе моята гордост,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че гордостта не може да се отнеме,
от нея се отказват.

Помолих Бог да излекува дъщеря ми,
прикована в леглото от своя недъг,
а Той ми отговори "Не".
Каза ми, че душата й е невредима,
а тялото й е само временно.

Помолих Бог да ми даде търпение,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че търпението е резултат от изпитания
и не се дава, а трябва да се заслужи.

Помолих Бог да ми подари щастие,
а Той ми отговори "Не".
Каза, че ми дава благословение,
а дали ще бъда щастлив, зависи от мен.

Помолих Бог да ме предпази от болката,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че страданието отделя човека
от житейските грижи и го приближава до Него.

Помолих Бог да ми даде духовен ръст,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че духът трябва да израсне сам,
а Той само ще го подрязва,
за да го накара да даде плод.

Помолих Бог да ми даде всички неща,
за да мога да се радвам на живота,
а Той ми отговори: "Не".
Каза, че ми дава живот,
за да се радвам на всички неща.

Помолих Бог да ми помогне да обичам другите
така, както Той ме обича.
И Бог каза: "Ти най-накрая разбра
за какво трябва да молиш..."


Не е нужно да обичаш всички, човек трябва да има приоритети. "Другите" за мен са тези, на които не можем да простим. А това е ненужен товар. Прощавайки ти даваш любов на себе си и запазваш душата си от лоши чувства. Трябва да се научим да обичаме поуките си. Това е единственият начин да бъдем щастливи, защото ако една, макар и мъничка част от теб не е щастлива, няма как да си в баланс.
Обичайте миналото си, приемайки го такова, каквото е. Всяко камъче от него е градило вашия път напред. И случайности няма. Всичко сме си извикали ние и от нас зависи как ще живеем с ехото му.
Приятна почвика!

    Далеч
    усмихва се морето.
    Зъби от пяна,
    устни от небе.

    — Какво продаваш, моме тъжна,
    с гърдите голи и злочести?
    — Продавам аз, сеньор, водата
    на морето.

    — Какво ми носиш, момко черен,
    примесено с кръвта ти буйна?
    — Сеньоре, нося аз водата
    на морето.

    — Кажи ми, сълзите солени
    отгде извират, мила мамо?
    — Аз плача със водата
    на морето.

    — Сърце, а тая нетърпима
    горчивина къде се ражда?
    — Безкрай горчива е водата
    на морето.

    Далеч
    усмихва се морето.
    Зъби от пяна,
    устни от небе.


       Федерико Гарсия Лорка

Добър ден, моя обич сънувана,
добър ден, моя златна мечта,
добър ден, моя радост бленувана.
Ти една си за мен на света.

Ти вървя в теменужните вечери,
ти дойде нежна, тиха при мен,
ти на щастие вечно обрече ме.
Днес аз тихо мълвя: Добър ден!



Пенчо Пенчев

 тъжно и истинско...

МАСКИ


Клоуни.
Скрити лица
на измъчени
зад маски с усмивки.
Хиляди.
С плачещи очи.
Със тъжни сърца.
С умрели мигове.
Разсмиващи децата ни.
Докато са малки.
Гонени.
От самотата
на времето...
Във което живеят
подтиснати.
И носещи смях на онези-
невинните идващи.
За да са полезни.
Да оставят дирята
на добро.
Извиращо от дълбокото...
На сънувани песни.
И дълбоки стенания...
На късните влакове.
Клоуни.
Отминаващи.
Заминаващи.
Отпътуващи.
Нанякъде...


Лично творчество/Мари Г./

Станка Пенчева

Обичам да те гледам отстрани,
Когато ти със другите говориш
И цял на другите принадлежиш,
И цял си в техните съдби разтворен.
Аз гледам с тайна нежност отдалеч
Лицето ти – ту светло, ту сърдито,
С очи сурови и с очи добри –
Но винаги открито.
Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
Това е твое мъжко право.
Забравяй ме, за другите мисли,
Опитвай се земята да нарамиш,
Лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само,
Когато през лица и гласове
Очите ти внезапно ме намират –
И ослепявам, и сама слепя,
И земното въртене спира...

Обич моя

Обич моя, прекрасна и дива.
Обич моя, немирна река...
Обич моя,в едно днес се слива
мойто сърце със твойта душа.

Ти си всичко, което поисках.
Ти си моят сънуван живот.
Ти си виното, дето изплисках...
Ти си слънцето, сладкият плод.

Дай ми нежното тихо сияние.
Искам обич пък аз да ти дам.
После двама ведно с обаяние
ще се запътим щастливи натам.

Дето слънцето е винаги истинско.
Дето има безбрежни гори.
Дето никой не търси безмислено.
Там му викат:"Един рай"... нали?


Лично творчество/Мари Г./

Посрещал ли си утро с мисълта,
че слънцето ще грее почерняло?
Усещал ли си пулса след това -
как бие! А сърцето ти е спряло!

... Докосвал ли си някога ръка,
безсилна да разтвори свойте пръсти?
Усещал ли си чуждата тъга?
И в Бог, и в дявол тъжният се кръсти!

Лежал ли си на голата земя
и чувал ли си как горчиво плаче?
Посял ли си поне веднъж цветя?
А давал ли си дреха на сираче?

Обичал ли си някога жена,
която със упорство се печели?
Целувал ли си жадно във нощта
ти тялото и с устни полудели?

Заспивал ли си вечер с мисълта,
че Бог сред всички тебе е избрал?
Без тия чувства, пламнали в кръвта,
ти просто досега не си живял!

Васка Мадарова

Седни Тъга, дошла си ми на гости

Седни Тъга, дошла си ми на гости,
дори да ме разплачеш, пак седни!
Разплакала си други и до кости
ти мокра си от техните сълзи!

... Седни Тъга и дай да те прегърна
и себе си и теб да утеша!
Дори да знам, че спомени ще върна,
докъсно ще говорим о, тъга!

Предателства като пелин горчиви
ще си припомним двете във нощта,
ще минат само като сенки сиви,
ще се опитам всичко да простя!

За грешките направени от мене,
ще ми припомниш сигурно сега,
но мигове пропуснати след време
не могат да се върнат о, Тъга!

Седни Тъга, дошла си ми на гости......
Оскар Уайлд

Марѝ, "Обич моя" е прекрасно! 
valin, стихотворението на Васка Мадарова ме трогна изключително много!Благодаря, че го  сподели!

Скоро не съм публикувала(и се надявам това стихче да не е публикувано досега), но сега ще го направя

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Вълните на морето са жени,
избягали от къщите-окови.
Ела,една вълна сама стани,
... сестра на вятъра бъди отново.

Ела,сред най-дълбокото иди,
при царството на тъмните стихии.
Била ли си обичана преди-
едва сега ще можеш да откриеш.

Страхливият ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безумният ще плаче от тъга,
а истинският - сам ще те намери!

Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай,нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото-УМИРА.

Евтим Евтимов

Забравила съм да се запиша в тази тема и сега я прочетох от началото. Ели, браво бе, пишеш такива неща, а ми спускаш само някои.  Страхотни стихове прочетох!

 Гергьовден

 Елена Денева


 Вярата ми змеят я погълна.
 Вярата ламята я отнесе.
 Чакам май напразно да покълне
 най-зелената ми тиха песен.
 Чакам тя да може да лекува,
 някому във тъмното да свети.
 Биле да е. Глухи да я чуват.
 Никакъв знахар не е поетът..
 Вярата ми някъде е свита.
 Свито е във крушата сърцето.
 Храбростта ми безпризорна скита,
 скътала във шепа стъбълцето
 на едно дърво, което расне
 само от сълзици напоено.
 Хайде, свят ден, обещай ми щастието
 да пребори змея и във мене.

   ПОВЕРИЕ

Според писмено сведение от самото начало на XV век, намерено на остров Крит, българка на име Гюша е отвлечена от родното си селище Перперакион (дн. Перперек) и продадена като робиня на острова.

 

България има свое поверие бяло

за щъркела, който носи деца от небето.

Повярвайте в него. Неговото начало

е в лето господне хиляда четиристотин и пето.

Април е и белият щъркел ще литне на север.

До него робиня, потънала в скръбен несвяст,

го пита дали ще си спомни отново къде е

небесният път за селцето с големия бряст.

Гнездото ти, ланшното - казва му тя - беше свито

на този бряг. Помня те. Помниш как прелетя

над моята сватба, когато крещяха "честито"

и кръвта ми моминска по ризата заблестя.

Заченала, млада и светла бях, но се изсипа

над мен черен град, женихът ми падна убит.

И скубех косите си черни из белия Кипър,

с дете във утробата плачех из черния Крит.

Родих го, но тайно го кърмя: ще го убият

или ще потурчат кръвта му... Господи, срам!

Затуй ще завържа детето за твоята шия,

върни го при майка ми, тя ще го кръсти там.

Оттам взех любов - връщам род на рода си по тебе.

За мен ако питат - скалата си лобна избрах...

И белият щъркел понесе детето на север,

над Бяло море, над джамиите на аллах,

над кървава Арда, която се мяташе лудо,

над пламнали църкви и изгорели селца...

И всички повярваха в бялото божие чудо,

че белите щъркели в Българско носят деца;

че род не загива, когато си има светици,

които зачеват в небето - от своя си бог,

и всеки един от избитите мъченици

сменяват напролет със раждан в небето отрок.

Летя дълго щъркелът бял и отнесе до края

детето. И род се завъди: от зрънцето - клас.

Не питайте кой е родът му сега. Не зная,

но знам, че това е родът на някой от нас.

Здрасти, Естер А ти напоследък защо не пишеш?


Неродена мома

(Ще си запаля, прощавай- не го броя за порок.
Нека е вредно - остава ми малко до крайния срок)
Двеста и двайсет години скрита в черупка бях.
Чаках оттук да минеш, да ти поискам хляб.
Беше убийствена скука, задух и самота -
ореховата черупка кой ли не взе в ръка.
Но не споделяха хляба, виното и меда -
искаха моята младост (а аз - да не съм сама).
После внезапно тръгваха - поглед, кратка целувка.
Пясъци дълго запълваха стари следи от обувки.
Понякога аз се скривах в ореховата броня -
дълго във нея се свивах, докато ги прогоня... 

(Пак ще запаля. Не казвай, че прекалявам с това.
Трудно е да разказвам за минали времена.)
...Тъй отлетяха сезоните - двеста и двайсет на брой.
Поизтъня ми бронята и не намирам покой.
Даже черупка от орех от самота се руши.
Време е да я отвориш, инак ще се задуша,
време е да ме намериш. Съдя по циферблата-
виж го, стрелките спрели, но без умора смята.
Хайде, Юначе, вземай ме, че ми додея да чакам
и да убивам времето, докато дойде някой.
Всяка секунда е бреме - язви и метастази.
Аз ли убивам времето, или то мен  прегази?

Охооооооо, страхотен стих, но финалът още повече. Ако ще слагам иконка то ще е това !!!

Аз...музата ми се е запиляла някъде. Ще се върне, няма де да иде.