Децата

Е, как да приличам на майка си по доста неща, когато като типове характер сме като деня и нощта? Да, да речем приличаме си по това, че и през деня и през нощта има небе, но е с различен цвят. Така метафорично, може ли да се изразя?
Приличаме си по добрите кулинарни умения и влечение по кулинарията изобщо. Но дори и там аз предпочитам изчистените ястия, а тя богатите и натруфени с продукти. Обаче и двете да четем, но тя чете повече философия, а аз се увличам по фантастика....

Според мен е първо сходството заради общите гени, които пък са се проявили като сходни характери, а нататък се натрупва и общото битие, подражанието и възпитанието. Все едно имаш една матрица с два или повече фактори. Въпрос на късмет е в кое ще се паднеш, защото има и баща, че и гените от други роднини назад по веригата.

Ето, Каси набляга на вроденото - ти на наследственото 
А това да си интруверт изцяло вродено ли мислите е?

интроверт и екстроверт 

интроверт/експроверт е просто една класификация от многото, не е някакъв закон Божи! Засега се смята, че е по-скоро вродено.

Е, благодаря за поправката 
Зная какво означава, обаче вродено ли е? Аз съм по-склонна да вярвам - че да.

Не мисля така. Аз приличам на баща си и не съм взела половината черти от майка ми, а само нослето и цветът на очите. Дъщеря ми също прилича изцяло на баща си...
Децата смятат майките си за най- красиви докато не отидат на градина. Там виждат майката на Гошко, която прилича на фолк фурия. Или майката на Ани, която има коса като на Пепеляшка

I na men mnogo 

Ох, ами, аз приличам на бабаси, а не на майка си и баща си, ама какво от това! Един частен случай не е показателен. 

Ми, Анди, то е доказано, че гените се повтарят през поколение май 

Повтарят се каквото дойде!  Ние самите търсим прилики с този или онзи от родата, и колкото по-необичайна ни изглежда някоя черта от външността или характера, толкова по-назад сме склонни да се вглеждаме из родата. Дори съм чувала, че детето приличало на еди-коя-си леля, а се оказва, че с въпросната леля няма никаква кръвна връзка, а тя е жена на вуйчото или далечна леля по некръвна, а по брачна линия! 

  При нас приликата е с пра-баба му и то очевадна просто.

Навремето учихме за тези темпераменти-флегматик, сангвиник, холерик и меланхолик. Вродени са (научно доказано). Аз съм холерик, малкият като го гледам - и той.
Голяма част от нещата ги носим в себе си, но аз смятам, че възпитанието и средата са изключително важни.

Различно е.
Има визуални копия, характерови копия, има деца , копнеещи да повторят професията на родителите си, има твърдо противопоставящи се на маниери, навици,ценности в семейството.Няма как да обобщим "децата".Прекрасни деца от семейство на пройдохи, както и наистина отговорни, спокойни и добре възпитаващи родители с абсолютно неуправляеми деца.

Когато са малки -възпитаваме и защо не си признаем- често манипулираме.Разбира се, за добро или поне така се надяваме да е.Когато отраснат търсят себе си, някои неща са генетично заложени, други приети от детето като предадена ценност, трети- категорично отхвърлени.

Нашият стремеж, мисля, е да сме чисти пред съвестта си- положих усилия за това дете, бях до него при трудностите му, постарах се да култивирам доброто и справедливото.Но от една определена възраст възниква силна конкуренция в авторитетите, сблъсък на ценности.

Един съвсем елементарен пример- С мъжа ми се стараем от ранна възраст да научим детето да се облича съответно за място и повод, да е елегантно ,когато е необходимо, а не да се влачи навсякъде с анцуг, защото е удобно.Сега, в дните в които има физическо трябва да ходи с долен анцуг/ за да не губи време за преобличане/, но задължително с риза от униформата.Е- анцуг плюс риза- дотук с правилата за елегантност- това вижда три пъти в седмицата и у другите, така ще свикне.

Разбира се, стил и усет към облекло не е на най-предни позиции в предаване на ценностна система, но примерът е красноречив как се срутва домашно възпитание.

Точно в първия абзац се съдържа моя въпрос – как така има? От нас ли зависи, от нашето възпитание или нищо не можем да направим. Ако можем – то би следвало най-добрите резултати да са на тези, чийто деца са си копия 

Напоследък някои изследователи са стигнали до извода, че най-успешно и добре се възприема нещо, което много си прилича с предшественика илли прототипа си, но маааалко се различава от него. Ако направим аналогия с децата, най-лесен и чудесен резултат би трябвало да се постигне с детето, което прилича на нас самите, но е взело малко и от другия родител. На мен например, ми е много по-лесно да възприема бързината и темперамента на сина, отколкото на дъщерята, защото с него повече си приличаме в това отношение, но пък с времето, все по лесно ми е да се разбирам с нея, защото тя пораства и това, че е момиче я прави по мислене и възприятия по-близка до мен, а него пък, все по-трудно ми става да му разбера мъжките метаморфози.