Невъзможните хора в живота ни

Аз мисля, че и думата емпатия много я девалвирате. В горния пример няма ситуация, която да тества има или не емпатия.
Липса на емпатия е когато научи, че близък е бил ударен за първи път в живота си от кола, и преди да пита как е, да каже ееее как пък все на него/нея се случват такива работи.
Кой крив кой прав, в спорове, се намесва интелекта, ословеността, умението за аргументация. Емпатия би било да спре спора, ако душевното състояние на другия не позволява равноправно участие.
Как мислите?
Може да съм в грешка, разбира се.

Мисля, че от единични ситуации не може да се съди. Нещата са с натрупване.
Но има и ключови моменти, които нормален и здрав човек няма как да направи.
Чела съм няколко поста на Ева не в тази тема и по начина на описване винаги съм си мислела, че бившият ѝ мъж е невъзможен, не да е коментирала тук и да се подсещам в самата тема. Заради някои изказвания, както и заради това, което те оставят след себе си като усещане. Включително здравословни проблеми.
Същото важи и за Злодеида.

Не знам дали е невъзможен или просто лош. Не съм специалист. Най-много ме боли от две случки. След тежка втора бременност, в която загубих близнака на сина ми в четвъртия месец, а синът ми претърпя операция на триседмична възраст, съпругът ми внезапно се влюби и един път ми каза, че са решили с любовницата му да заминат за Англия и тя щяла да му роди близнаци, защото аз не съм успяла.
След месеци закрепихме брака си и няколко години по-късно съвсем желано от мен забременях, но направих спонтанен аборт и потънах в тежка депресия. След като му казах, че искам развод, той беше тръгнал да се самоубива и оставил писма на децата, в които им обясняваше как аз съм виновна за всичко. Дъщеря ми беше прочела писмото, за щастие синът ми още спеше. Минах през ада. В крайна сметка ме пусна, но не и преди да ме закове със заричането си, че щял да си намери млада жена и тя да му роди деца. Три на брой - точно колкото аз не успях да родя. Съдбата се е забавлявала доста, защото новата му съпруга е доста по-възрастна от него и вместо деца сега им тропосват за отглеждане нейните четири внучета.
Наскоро отново отстъпих и бях ощетена финансово при продажбата на общия ни имот, защото иначе щеше да рефлектира върху сина ми. И въпреки всичко аз все още го обичам и ще го обичам до края на живота си, защото любовта е сляпа и тъпа
Но поне имах силата да го изхвърля от живота си и така ще е и занапред.
В същото време си давам сметка за безумни грешки от моя страна в онези години. Стигнах до извода, че до голяма степен съм си изпросила това отношение - с грешните си представи за семейството, със слугински манталитет, с ниско до напълно липсващо самочувствие. Днес вече нещата са различни и ценният опит наскоро ме спаси от това да пусна един социопат в близкия си кръг. Така че винаги накрая излиза нещо добро.

Това не е любов, ще ме прощаваш. Добре, че си се отървала от този кретен. И естествено, че е невъзможен. Ние си размятаме тук диагнози, за да е по-ясно какво точно имаме предвид, но не случайно в заглавието на темата ги няма. Говорим за хора, които са наистина много, много лоши. И диагнозите им не са болест, просто медицинско описание на много, много лош човек.

Ох, Ева. Наистина тежко.
Моята история е като разходка в парка в сравнение с твоята.
Но въпреки това, повече никога няма да му отстъпя на съдебно дело или за имот!

И правилно. Тия нямат омилостивяване и подобни жертви са за нищо. Както и стоене в капан, заради детето. Пък като не го обича да не го гледа, по-добре за детето. Например.

Не е ден час за такива мисли, не че изобщо има подходящи... ,но този мръсник не заслужава дори на чужди деца компанията

Някакви финансови загуби са почти неизбежни при развод, защото е почти невъзможно двамата да продадат всичко и да си разделят парите до стотинка. А дори и да го направят, пак ако бързат, няма да е примерно изгодно и пак загуба. Така че финансово ако е, налага се, за да се отърве човек и да продължи. Няма как да си спасиш и психиката, и да получиш всичко материално. Не казвам да не се бори човек за това, което му се полага. А при някаква загуба при икмот или друго да не се вторачва там завинаги.

Ева, как пък го обичаш още? Аз към моя бивш не изпитвам почти нищо някак си. Все едно е част от околната среда или природата. Желая му всичко добро, понеже е баща на децата, но сякаш не го познавам и дълбоко в себе си съм учудена как така някога сме живели заедно.  Не помня цели години с него.

И аз така, сякаш мозъка ми буквално е изтрил цели епизоди. Сигурно е защита някаква.

Не знам любов ли е или остатъци от зависимост, но предпочитам това пред омраза или безразличие, защото петнадесет години не са малко и не искам да мисля за тях като за провал. Тъпа логика, но това съм измислила като защита за психиката си, която и без това не беше кой знае колко устойчива.

Трябва да простиш на себе си, да спреш да се самообвиняваш за избора ти на мъж и всички негативни последствия от това.

Много е трудно да се премести фокуса от негативното към позитивното и човек може с години да се върти в спиралата на самосъжаление ,недоволство, премисляне по 100 пъти на стари истории  и грешки.

Каквото било - било. It's the first day from the rest of your life .... се пее в една песен

Имаш прекрасни деца - не е никакъв провал, а успех

Ева, съжалявам за загубите. Но имаш две дечица, хубав и спокоен дом и вече живееш друг живот.
Другото няма значение.

На мен много ми помогна фокусирането в други неща. Да си завърша образование, да взема книжка, да приемат дъщеря ми в гимназията, в която иска. Долу горе да ремонтираме каквото можем в къщата и така... Времето мина и спомените изчезнаха, сега ми е чудно как съм живяла с него и как съм търпяла. Имам прекрасен мъж, който ми носи кафе и закуска в леглото, за който аз съм най-умната и красива, гледа ми детето като негово и наистина  няма нищо общо с първия. Изобщо съвсем други са ми критериите вече. Старите грешки отдавам на това, че не съм имала пример в детството нито среда в юношеството, нито нищо. Майка ми цял живот само е блъскала и работила и слугувала и търпяла и явно и аз съм повторила нейния модел.

Благодаря ви за милите думи
Вярвам, че продължих напред и всичко лошо е зад гърба ми, погледът на бито куче в очите ми отдавна изчезна и силно се надявам никога да не се върне. Пиша тук, за да споделя и да дам кураж, ако някой в подобна ситуация има нужда.