Невъзможните хора в живота ни

Теоретично е така, въпросът е как да "разбереш, че изсмукват всичко хубаво и жизнено от теб", т.е., да видиш нещата от друг ъгъл, различен от този,  който ти дава вилицата на врата (след като въобще не виждаш вилицата и си свикнал с болката). Вината е проблем на тоя, който я изпитва, да, но когато си вътре в нещата, всичко изглежда размито, неясно, "ами ако не съм прав/а"... За мен такъв случай е възможност за "порастване" на жертвата. Най-малкото, защото, ако продължава да се поддава на тормоза, хората, които зависят от него, ще страдат също (децата му, например). Но зависи от човека, дали ще стане, как ще стане, кога..... Може сто души да показват на жертвата, че е жертва, че има право на друг живот, страхът от промяната, от поемане на отговорност, от това да се срещнеш с личните си "ужаси" очи в очи, дърпат назад... Тогава идва момент, когато нещата стават нетърпими и жертвата се срутва много драматично... А изходът... за мен е все още Х.

В отговор на конкретния въпрос, бих казала, че интуицията никога не лъже. Това, което спира жертвата да се изтръгне, е страхът и нереалната представа за нормалност в отношенията, както и за евентуалното им развитие. Но интуитивно тя го знае. Понякога вината е самоналожена, следствие на много други събития и тенденции у човека и насилникът е просто ловецът, в чийто капан жертвата много добре се е вписала.

А когато жертвата престане да е жертва в съзнанието си, тогава насилникът, където и да е, няма значение за нея. Ако това е близък и жертвата изпитва любов (поради много причини), ще отделя за този човек, колкото има в сърцето си, но от любов. Може да е 10 мин. на месец, но ще е с радост, защото е независима от игрите на другия и го прави, защото така е решил/а.

Натам клонеше и майка ми, освен това имаше успешен бизнес и издържаше семейството. В замяна на това ние всички трябваше да я търпим. Тормозеше цялото семейство по много от начините, описани в статията в началото. Имаше и добри моменти, в които беше добър родител. Особено искаше аз да уча в чужбина и успя да ме изпрати. Но ежедневнието с нея беше много трудно. Тя почина преди 5 години и не ми липсва, но мисля за нея често. Аз имам здрав брак, но пораженията върху психиката ще си ги нося цял живот и освен това все още осъзнавам какво се е случило.   

Както пише и в статията, никой не ми вярва. Всичките й приятели и познати държат да ми повтарят колко невероятна майка е била. Донякъде смятам, че българската култура на гледане на деца и толелирането на насилието спомогнаха за това, което се случи в нашето семейство.

А в случая, който аз описах, жената е започнала работа за първи път в живота си на над 40-годишна възраст. Тоест през времето дотогава, а и до смъртта си реално е издържана от съпруга, който вършеше и домакинската работа.
Не мога да определя тя ли е била много хитра, той ли е бил голям мухльо. Вероятно и двете са верни. Налице обаче е резултатът, който е трагичен за всички участвали в драмата.

Хм, определено мъченица и при мен 
Мисля че е най- често срещаният "вид", но под различни форми...дали ще е "болна", дали ще е майката- героиня, която се жертва, дали ще е нещо друго, но обикновено в корена си са "мъченици", които се опитват да натрапват чувство за вина. Чувството за вина е много много силно оръжие и капан, от който много трудно се излиза.
Бояна, не ми се влиза в чак такава конкретика, поне засега , но ми направи впечатление друго в темата. Че терапевти са съветвани да се отдръпват от такива хора. Това ОК, но когато става дума за твой близък- това почти няма как да стане. Нали за това е и темата, ако правилно съм разбрала. Защото ако можеш да се махнеш, е много лесно
До тук май всички споделят че няма изход за жертвата, освен раздяла или, хм, смърт,  надявам се да не е така.

Не, има изход за жертвата и той се спомена няколко пъти - да се отърве от чувството за вина, да престане да се изживява като жертва, да изгради самочувствието си, че тя е това което е и именно заради това, което е, е специална и уникална и няма никакво значение какво казват или правят другите, защото тяхното мнение за нея си е просто тяхната гледна точка, не нейната същност, т.е. да се дистанцира психически. Или с други думи, когато са под атака изграждат стена с мисълта - Говори си, говори си, не ми пречиш. Да осъзнаеш, че техните действия са си техни действия и те си носят отговорност за тях, както и последствия, не жертвата. Просто да престане да бъде жертва. Ама пътя е дълъг, труден и понякога когато си слаб и уязвим те жилват. Нищо, просто си казваш, че следващия път няма да позволиш жилото им да достигне до теб, защото си силна и можеш.

Ако е близък, наистина няма как да се махнеш, възможно е някакви предварителни събития / наличие на общ дом, дължима грижа към наистина болен човек и др./ да те задържат.Но жертвата би трябвало макар  и близко физически, да прояви дистанцирано поведение.Да не се впримчва да обяснява на "тиранина" колко не е прав, какво причинява и т.н., защото този "урок" е "минат" и просто няма смисъл от него.Жертвата би трябвало да намали до минимум разговори на "морално- етични теми", да не се чувства длъжна да се "втурне" за всяко и най-малко неразположение на тиранина, да дистанцира останалите си близки. Изобщо, да държи едно хладно и въздържано поведение с цел да не дава храна.Един вид, поставяме тиранина на морална диета.

Зная,че и това не е лесно, но си струва да се опита.По-добре,отколкото да се подаваме на желание да го превъзпитаме или да го накараме да ни разбере, няма полза от тези неща.

П.С. С Tsv сме писали едновременно почти едно и също.

Записвам се към това мнение.
Всеки описва някакви случаи, които според мен са далеч от понятието "психопат". По-скоро "всеки луд с номера си". Егоизмът се засилва с чудовищна скорост вече. Така, че малко хора си мислят какво причиняват емоционално дори на най-близките си.
С две думи, ако това което описвате се нарича психопат, наистина едно 50% са психопати. 

Аз също поддържам мнението на  Tsv  и Светкавица.
Друг начин няма защото такива хора не могат да се преобразят. Другите трябва да го възприемат и просто да се дистанцират или пропускат покрай себе си нещата.
Човек живял с такива хора различава добре когато го манипулират, но не реагира по подходящ начин или очаква, че с добро може да постигне нещо. Обикновено все повече затъва или ако не то си съсипва живота. Накрая резултата е ясен.

    Много е трудно да напуснеш такъв човек, особено като ти е родител. А дори и физически да не е близо , за него често разстоянията не са проблем , за да продължава с психотерора си. Жертвата е така оплетена, че първо са й необходими много години, за да осъзнае , че е жертва. А и неизбежното чувство за вина, което е най-болезнената част от съжителството с такъв родител, прави дистанцирането почти невъзможно. Да не забравяме, че тероризираният , обикновено е отрасъл, закърмен с недобронамерената манипулация и му е много трудно да разпознае ,дори какво точно не е наред във взаимоотношенията с най-близките. Тези, които се осъзнават на време , не са попаднали според мен на най-невъзможните случаи.
   Пълно е наистина с такива хора, а и всеки почти,  може да посочи случай и за себе си, когато най-близките му са го тровели с изисквания, недоволство, противопоставяне с брат, сестра. Но понякога си мисля, че колкото и да съм внимавала и да съм се опитвала да бъда справедлива спрямо моите деца, навярно и аз съм ги тровила понякога. Наскоро единият ми син ми сподели , кога се е чувствал ощетен от наши родителски грешки и аз веднага се наострих. За нас с баща му, имам оправдание защо сме постъпвали така, но неговата гледна точка явно е друга. Така, че и аз се опитвам да не съдя и да прощавам невъзможностите край мен. Прошката, нали изцелява уж най-добре.

като прочетох постовете на нана77 и се сетих за "баба" ми, невероятна вещица,която постъпи точно по същия начин със сина си и жена му (майка ми), както и с нас, "внучетата" си
умори първо дядо ми, който е бил невероятен човек
после съсипа брака на нашите
и то до такава степен, че при жив баща си бяхме все едно без такъв изобщо
синът и (баща ни) си съсипа също живота и умря в пълна мизерия и самота
ние разбрахме за това когато ни издириха от болницата след 30год раздяла

Прошка на жив човек се дава когато той все пак се осъзнава и променя поведението си.
При противоположните случаи това е просто съгласие или даване на право. Много често се обръща точно обратното т.е., че този който дава прошка е сгрешил.

Много хора използват дребни манипулации, мнозина го играят жертви, но това, което е наистина рядкост е липсата на съвест, способност да се изпитват чувства като обич и емпатия.  не знам какви са хората около теб, но социалната норма е тези неща да налични при всеки. Дори хора с разстройства, които пречат на емпатията, както е при някои от аутистичния спектър няма желание да се стори зло, там просто комуникацията със света е затруднена.
В моя пример по- назад ти се хвана за думата "наркоман", но детето никога не е било наркоман, дори не е взимало наркотици, било е изоставено и когато майката е повикана за проблем в училище, за да прикрие себе си е набедила него. Така му е създала още проблеми и то големи. Това е липса на съвест, тя знае, че да изоставиш детето си е лошо, затова прикрива, че го е направила и дори е манипулирала детето да мълчи. В същото време не само не съжалява и не съчувства на детето, което е малолетно и се гледа само, не само пречи на други да му помогнат, но и му създава още проблеми. Няма съчувствие, няма обич, няма капка жал към своята собствена плът и кръв. за това говорим, такива хора са изключителна рядкост, за радост.

♥ LOST ♥ Не отговаряй, ако въпросът е прекалено личен, но вие заедно ли живеете?

malina_m как е възможно жертвата да стане независима от другия? Това означава да спре да изпитва нормалните чувства, които човек изпитва. Или има друг начин?

Hear Again Съжалявам за това, което си преживяла и преживяваш. ако има нещо положително, то е че няма начин да допуснеш друг такъв екземпляр в живота си или в живота на близките си.

Tsv Много ти благодаря за всички мнения в темата, не знам как си се сблъскала с такива хора, но разсъждаваш много премерено и трезво, надявам се онези, които имат нужда да си помогнат с написаното от теб.  

За нещастие много често някои хора съсипват живота на близките си, напълно неумишлено и без да намират никаква вина в себе си. Виновен се чувства обикновено самият съсипан.
Ако жертвата има силна психика, може и да се пребори. Но ако не е, може да пострада и здравето му.  

Познавам много нещастни хора, много. Наистина с нещастията човек става често по- егоцентричен, но това е нормално, защото когато твоята болка е прекалена трудно намираш място да съчувстваш и  на чуждата или дори да я забележиш понякога. наранените много хора често си играят на добри и лоши и им се струва, че в света има напълно щастливи хора и други страдащи като тях, и нищо повече. Но това са състояния, често нормални, ако не говорим за тежки отклонения, зависимости, разрушаване на личността, у всеки, независимо колко е страдал има място за обич, за състрадание, да не говорим за съвест, защото със страданието идва ненормално чувство за вина и то се прехвърля върху какво ли не. Това е различно от типажа в темата. Просто, като всеки нормален човек, четейки примерите в темата ти ги тълкуваш с нормалните ни мерни единици, с обясненията, които имаме за други човеци като нас. Тези хора не са като нас, те не обичат, не чувстват вина, не съчувстват, за тях другите хора са предмети и са били предмети винаги. това е тип личност, който се формира в ранното детство, но със сигурност личи в пубертета и остава дезадаптивен до края на живота си. Майката от моя пример е била патологична лъжкиня още в училище, правила е впечатление на учителите, макар да не е била девиант.

Даването на прошка е истинско, когато не се поставят условия. Няма надежда някой на 40-50 г.коренно да се промени , от егоист и манипулатор, изведнъж да блесне целият в бяло.
   Нещата не са и само черни, и само бели. Такива хора не са винаги напълно неемпатични, или поне трудно можеш да ги схванеш, че са такива. Защото най-изкусните и опасните от тях са силно лицемерни и на думи могат да са загрижени за целия свят, за близките си също и от пиедестала на тази загриженост да причинят болка. В основата на характера им за мен стои непоклатим егоцентризъм. Собственото добруване над всичко. След това понякога има загриженост и за едното им любимо дете. В статията много добре беше обрисуван и този момент с разделянето на децата и фаворизирането на едното и поставянето на другото в изкупителна жертва. По отнощение на любимеца например емпатия обикновено има. Но и той е след Егото на невъзможния.