Не мога да повярвам, че се разделям с „Есента на патриарха” на Маркес - предполагам, че ще се връщам от време на време към книгата, за да опуля отново очи... 
Засега все още стои на бюрото ми, да си избера още откъси за вадене от Читанката. Какъв късмет, че точно тази книга я има там, иначе не знам как щях да преписвам на ръка цели страници от тази книга-изречение. 
Утре отивам в библиотеката да взема „Генералът в своя лабиринт” и „За любовта и други демони”.
От Южна/Централна Америка се пренасям в Северна Америка. Пълен контраст, но ми е интересно с биографията на Джеръм Селинджър („По-горе към билото”). Едновременно започнах (за трети път) и неговите „Девет разказа” (най-любим ми е „На Есме — с обич и омерзение”). Никога не съм можела да си обясня с какво ме пленяват те. Наситени с „ежедневни” обикновени диалози, сякаш лишени от големи драми или поуки, но при всеки чувам говоренето на героите и съм на съответното място в САЩ точно през онези години след Втората световна война. Не си спомням да съм чела други такива разкази. Може би съвсем леко сходство със стила на Фицжералд намирам, но тези са ми „по-достъпни”. Всеки е нетрадиционен, различен и дори отчайващите и НЕжизнеутвърждаващите са изключително „достоверни” и живи... Във всички хората сякаш са лишени от нещо, движат се в някакъв стъклен свят, а искат друг...
А предния път като четох „Франи”, „Зуи” и другите от семейство Глас, се чудех – това ли е семейството и животът на Селинджър, виждам ли наистина в тези произведения причините той да се откаже да публикува и да живее в изолация...? Сега с биографията му сигурно ще се убедя дали е така и пак ще прочета всичко за Глас. Също и „Спасителят в ръжта” разбира се – учена в гимназията преди няколко десетилетия.
Засега все още стои на бюрото ми, да си избера още откъси за вадене от Читанката. Какъв късмет, че точно тази книга я има там, иначе не знам как щях да преписвам на ръка цели страници от тази книга-изречение. Утре отивам в библиотеката да взема „Генералът в своя лабиринт” и „За любовта и други демони”.
От Южна/Централна Америка се пренасям в Северна Америка. Пълен контраст, но ми е интересно с биографията на Джеръм Селинджър („По-горе към билото”). Едновременно започнах (за трети път) и неговите „Девет разказа” (най-любим ми е „На Есме — с обич и омерзение”). Никога не съм можела да си обясня с какво ме пленяват те. Наситени с „ежедневни” обикновени диалози, сякаш лишени от големи драми или поуки, но при всеки чувам говоренето на героите и съм на съответното място в САЩ точно през онези години след Втората световна война. Не си спомням да съм чела други такива разкази. Може би съвсем леко сходство със стила на Фицжералд намирам, но тези са ми „по-достъпни”. Всеки е нетрадиционен, различен и дори отчайващите и НЕжизнеутвърждаващите са изключително „достоверни” и живи... Във всички хората сякаш са лишени от нещо, движат се в някакъв стъклен свят, а искат друг...
А предния път като четох „Франи”, „Зуи” и другите от семейство Глас, се чудех – това ли е семейството и животът на Селинджър, виждам ли наистина в тези произведения причините той да се откаже да публикува и да живее в изолация...? Сега с биографията му сигурно ще се убедя дали е така и пак ще прочета всичко за Глас. Също и „Спасителят в ръжта” разбира се – учена в гимназията преди няколко десетилетия.
- да ти кажа, аз не я понесох...опитах, но много сладникаво глуповата ми дойде и книгата и начина на писане. Препоръчвам ти за разтуха Сидни Шелдън.
