Публикувана: 18 юли 2005, 17:27 ч.
Последно мнение: 3 дек. 2019, 23:19 ч.

Нека се представим и още нещо

352 190
997
1

# 105 14 март 2007, 14:55 ч.

нека се представя и аз.името ми е мария,на 28 години съм.преди 4 месеца,
след една лека и безпроблемна бременност родих прекрасно момченце.
живя едва 44 часа,за което “благодаря“ изцяло на група кадърни лекари.
в стремежа си да ти вземат някоѝ друг лев,забравят дори
и Хипократовата клетва която някога са дали.родих леко,без много болки.
казаха ми че всичко е нормално.... и така до 6-ия час,когато са усетили че
детето диша учестено и леко е посиняло.поставили го в кувиоз,и започнали лечение.
казаха ми за това на 12-тия час когато са преценили че не могат да се справят
сами и трябва да прехвърлят бебето в неонатология.почина на 44 часа,а диагнозата
която записаха в смътния акт е - ВРОДЕНА БРОНХОПНЕВМОНИЯ.без да ми дадат смислен
отговор на вапроса как се е получила тази пневмония.от аутопсията се разбра че
е имало околоподни води в белия дроб.......тежко преживях тази загуба,и все още ми е
безкраино мъчно.просто тези които ме израждаха си чакаха 1500 лв и маи нищо друго
оттам нататък не ги интересувше.дори имаха наглоста да ми кажат – МЛАДА СИ,ЩЕ
СИ РОДИШ И ДРУГИ ДЕЦА,ВАЖНОТО ЧЕ ТИ СИ ДОБРЕ !!!!!
мили момичета,не правете моята грешка да търсите частни клиники.аз родих точно в такава.
за което ще съжалявам цял живот.в последствие се свързах с проф. Никола Милчев, от
ВМИ Пловдив.направи ми всички необходими иследвания за да се уверим че проблема
не е дошъл от мен,и забележете – без да ми поиска нито лев,изцяло по здравната каса.
тои дори няма частен кабинет.просто човека си върши работата.истински му се възхищавам.
сега ще запчваме опитите за ново бебенце,и ВИНАГИ,ще си помним и обичаме малкото
ангелче!

Последна редакция: чт, 12 апр 2007, 21:35 от [desi]

# 106 2 апр. 2007, 15:42 ч.

Мнения: 235

Мили хора,
искам да споделя с вас моята история.В един обикновен ден тръгнах на работа и когато се прибрах, разбрах от съседи че детето ми е в болница. Беше го блъснала кола.Той беше на 7 години след няколко дни в кома почина.Беше единственото ми дете. Много от вас разбират как съм се чувствала и тогава и сега след като минаха 13 години. Сега имам още едно момченце- бог се смили над мен и ми изпрати това щастие. Но естествено че първородния син си остава първороден- на първо място в сърцето на майка му. Много често си мисля какво ли щеше да бъде, ако беше жив- как ли щеше да изглежда , в в каква ли област на живота би избрал своето бъдеще. Да не говорим ,че моя живот щеше да протече по съвсем различен начин, ако той бе останал жив.
Но всичко тече, всичко се променя - само мъката някъде дълбоко в сърцето остава.Искам да пожелая на всички с моята съдба щастие и много кураж!

# 107 19 апр. 2007, 15:27 ч.

Здравейте и от мен. Моята бременност беше много лека. Никакви проблеми през цялото време. Но, бебчето ми се роди в осмия месец на 24 Декември 2006, т.е. около 35 дни по-рано. Изтекоха ми водите, отидохме в болницата, 7 часа никаква родова дейност и ми направиха секцио. Извадиха малката принцеса и се оказа, че е получила вътреутробен перитонит. Не бяха виждали такова нещо. И до сега не мога да намеря доктор, който да е виждал. Благодарение на д-р Денева от Шейново, която реагира светкавично, изпратиха малката бебка в Пирогов, където я оперира д-р Бранков, невероятен лекар, никога няма да спра да му бъда благодарна. Той каза, че при показателите на Хриси, тя ще почине до 2-3 дни. Обаче тя се посъвзе, милата и на 2 02 тази година отидох да я видя за втори път след раждането. Беше наистина прекрасна Simple Smile

Като ангелче. Спеше си спокойно, въпреки сложната операция. И всичко и беше наред, само дето нямаше почти никакви черва вече. Чакахме 2 седмици да започне да усвоява нещо с червата, които и бяха останали, но въпреки завидния и апетит, тя не наддаде нито грам. Задържаше храната точно 15 мин. Прекръстиха се и направиха втора операция, съединиха тънките черва с дебелото. И повече не я видях. Разболях се от грип и ми казах, че ще е пагубно за нейната имунна система някой болен да се приближава, после дойде грипната епидемия, аз и не исках да влизам, за да не заразя моето и другите бебчета. Тя започна да наддава, но на втората седмица след операцията отново и се спукаха червата. От дългото лошо кръвоснабдяване бяха много крехки. И и направиха трета операция, от която тя вече не се събуди. Живя точно 40 дни.

Преди да ми се случи това, най-големият ми кошмар е бил да не ми почине детето. Сега знам - има и по-лошо, може да се мъчи. И съм благодарна на Господ, че я прибра, за да не страда повече. Тя винаги е с мен, помня я толкова добре, че мога да я виждам до мен. И имам чувството, че ни пази, че е нашият ангел хранител. Hug

Ще можем да имаме друго бебче едва след 1,5 години, ако всичко е наред. Моля се да е така Praynig

И знаете ли, може да е малко нахално, но искам две наведнъж Simple Smile

# 108 24 апр. 2007, 14:16 ч.

Мнения: 4 963

Момичета, от много време пиша в този форум, но все не намирам време да се регистрирам. Разказвала съм много пъти историята си и няма да се повтарям.
През февруари 2003 г. разбрах, че чакам едно много желано от мен и мъжа ми бебе. От първия ден имах проблеми - имам недоразвита матка, плацентата беше ниско, карах "цветна бременност", но бебето беше жизнено и се развиваше нормално. През цялото време ходех на ЖК в кварталната поликлиника и "докторката" ме уверяваше, че всичко е наред... Така до май месец, когато получих силен кръвоизлив и ме приеха в болница - оказа се, че тя не е успяла да види раничка с размери по-големи от монета от 1 лв. и не е взела никакви мерки. Беше тръгнала инфекция, която лекарите в Св. София се опитаха да спрат. Бебето още беше добре и надеждата беше, че не е стигнала ще до него. И на 31.08.2003 г. - 1 седмица след сватбата ни и точно 1 ден след моя рожден ден - започнах да раждам (в 29 г.с. - бебето е отговаряло на 27 г.с.). От Бърза помощ отказаха да дойдат, от болницата нямаха как да пратят лекар в момента - бебето ми излезе вкъщи, в банята - от едната страна ме държеше майка ми, а от другата мъжа ми. И все още имаше живот в детенцето ми - момченце, но нямаше как и кой да реагира в момента - стана адски бързо, буквално за минути. Закараха ме в болница, взеха да го изследват, един "лекар" се опита да ме убеди, че отдавна съм направила аборт, а сега съм прокървила и си въобразявам #Crazy

. Изпаднах в шок. Оказа се, че инфекцията е жестока. Отделно имах 2-ра група ПАП - също "недовидяна" от онази "лекарка". Правиха ми кюртаж, оперираха ми раничката с лазер, вземах антибиотици и т.н.
Бяха ни забранили да правим опити за бебе минимум 6 месеца, а мъжът ми категорично не искаше повече деца, а после (след 4 месеца) забременях случайно, а лекарите ме убеждаваха да махна дечицата си, за да не са увредени. Слава Богу, не ги послушах.
Сега имам 2 дъщери, но моето момченце винаги ще живее в душата и в сърцето ми и цял живот ще си представям какво би било, ако можеше някак да имам и 3-те си дечица до мен Cry

# 109 24 апр. 2007, 14:46 ч.

Мнения: 515

Здравейте мили момичета,
Преди месец и половина на 3 март и аз станах майка на ангелче.Незнам дали ще имам сили да ви разкажа и моята болка защото сърцето и душата ми плачат. smile3518

Преди около две години преживях така наречения мисед аборт загубих бебечето в третия месец мислех си че няма по лошо от това такава болка ме разкъсваше от вътре ..... но се посъвзех след шест месеца решихме да опитаме отново мислех си няма как да се повтори неможе живота да е толкова гаден въпреки това когато разбрах че съм бременна бях повече изплашена отколкото щастлива.Засъжеление всичко завърши отново със мисед към края на трети месец................................................................................
Мина доста време от тогава правихме си генетични изследвания и всички други които ни посъветваха за да добия смелост и сила да опитаме пак защото много искаме да имаме дете. Забременях отново на 15 август 2006г. на Богородица знам че тогава се случи, и бях сигурна че не е случайно.Първите четери месец ги изкарах със свито сърце и със страх но след като влезнах в шестия месец вече бях сигурна че нищо неможе да ми се случи.

На 01/03/2007г в края на седмия месец за първи път сърцето ми се сви от болка генеколога който посещавах каза че нещо го претиснява и ме изпрати на триизмерен екограф във ВМИ гр.Пловдив там ми казах че бебчето ми има хидроцефалия нищо не разбирах неможех да повярвам че всичко това ми се случва само разбрах че има нещо в мозъка.Реших да потърся друго мнение неисках да повярвам че е истина отидохме със съпруга ми в Мйчин дом София доктор Марков заключи че бебето ми има СПИНА БИФИДА С ХИДРОЦЕФАЛИЯ и бременноста трябва да се прекъсне по мед.показания незабавно.
Приеха ми във ВМИ на 02/03/2007г. всичко се случваше толкова бързо и несправедливо сякъш беше един лош сън родих нормално предизвикаха ми болки роди се живо момиченце нарекох я Мартина живя един ден така и не я видях.................................................

Но я сънувам всяка нощ малкото ми ангелче там на небето а толкова я исках..........................
Знам че никога няма да спе да ме боли душата.Опитвам се да продължа живота си но много боли съпруга ми много ми помага да превъзмогна всичко това но едвали някого ще успея.Тайно плача когато остана сама вечер се будя с надежда това да е било кошмар но уви...........

Сега щях да съм в деветия месец...................

# 110 26 апр. 2007, 11:58 ч.

София
Мнения: 653

Здравейте!
Аз също имам един аборт. Cry

Бях в 21г.с.Беше страшно!И на 11.09.2006г се раздилих
с моето момиченце. Не мога да го забравя.(Видях го!).
Винаги си мисля за това ЗАЩО!!!.Незнам дали ще мога да са справя.
Всяка сутрин я очаквам да ме ритне пак но уви .Лошото беше при мен
това че отидох без признаци в болницата и там ми заявиха
че имам 4см.разкритие.Нямаше кръв нито болка а тя си ми риткаше.
Като че ли предусещаше!!!Гледаха ме 100 пъти но накрая се реши че трабва
да се махне!УЖАС!Беше все още жива!
ЧУВСТВАМ СЕ УБИЙЦА!!!УБИХ СОБСТВЕНОТО СИ МОМИЧЕНЦЕ!!

# 111 5 май 2007, 13:52 ч.

Здравейте,момичета!
Странно ми е, че пиша изобщо, досега само четях историите на другите тук, а собствената ми мъка ми се струваше нереална, но уви не е така.
Една вечер, докато приготвяхме подаръците за гостите на собствената ми сватба, ми изтекоха водите, бях в 23 седмица, бременна с момиченце. Отидохме в МД, там казаха, бистри води но "за съжаление това е аборт", струваше ми се , че не се случва на мен, не спрях да плача 2 дни, не спях не се храних. Изчакаха 2 дни в което детето ми ме риташе докато ми предизвикат раждането, лежах с момичета в една стая, които преносваха. Чувствах, че искам да умра с детето си. Родих я и нещо се пречупи в мен. След няколко дни получих обрив, оказа се шарка /скарлатина/, която бях прихванала кой знае къде. Предстоеше ми сватба след 3 седмици, събрах целия си кураж и се изправих срещу гостите на най-очаквания ден в живота ми и го изживях пълноценно, бях много щастлива, но дойдоха следващите седмици. Не излизах, не се срещах с никого, абсолютна апатия. Така дойде времето след 6 месеца въздържание в ,което пак почнах да се усмихвам .Почнахме с опитите и горещо се надявам на светлина в тунела и дано се появи по скоро. И дано някой ден да простя на себе си, че не бях достатъчно хубава къщичка 9 месеца за моето момиченце и не можах да я предпазя...Обичам те детенце...
Желая на всички успех от сърце!
Всеки човек пада в калта понякога, разликата между силния и слабия е в времето за , което се изправя....

# 112 9 май 2007, 15:01 ч.

Здравейте на всички,
Онзи ден навърших 41 г.Щях да съм бременна в 20 г.с. Преди 3 седмици родих мъртво момченце, беше спряла сърдечната му дейност. Имам дъщеря на почти 18 г. Жива и здрава е. Това щеше да е дете от друг мъж, вторият ми в този живот,когото много обичам. По-млад е от мен с 6 г. Аз съм старата и евентуално виновната. Причината е във възрастта ми най-вероятно. Никой не разбра за раждането. Отсъствах няколко дни от работа и това е.Бяха невероятни болки. Беше продължително.Имам предвид процедурата по предизвикване на раждането.Наложи се да ме чистят втори път. Бях пила кафе. Не ми сложиха упойка. Аз не пожелах. Знам евентуалните последствия ако си се хранил.Имаше стажанти. Гледаха ме с широко отворени очи. Търпях. Не заплаках през всичките 5 дни в болницата.Сега е друго.Много ми е мъка.Не мога да се свестя от преживяното. Сънувам жени в нощници и жени в бели престилки.Прибрах теста за бременност с двете чертички,прибрах ехографските снимки, прибрах епикризата от престоя в болницата.Някои неща изхвърлих, за тези нямах сила. Искам аз да съм последната жена тук, която пише за такива неща.Да няма повече като мен. Целувам ви всички.

# 113 18 май 2007, 02:42 ч.

Здравейте, чета Ви и досега нямах смелостта да пиша. Никога не съм си представяла, че ще пиша в този под форум. И така - аз съм на 26 години и имам дъщеричка на 2,5 години ( да ми е жива и здрава, тя е моето голямо щастие). С нея забременях съвсем неочаквано и непланувано, но с мъжа ми макар и изненадани бяме много щастливи. Изкарах сравнително лека бременост и си родих едно прекрасно бебче, преносено с цяла седмица. Година и половина по-късно решихме, че искаме да имаме още едно такова слънчице, което да ни радва и да обичаме. След около 3-4 месеца опити, бях бременна. Бяхме много щастливи и приучвахме малката , как ще бъде кака. Една седмица преди вторият и рожден ден с мъжа ми отидохме на фетална морфология ( 20 г.с). Тогава се усъмниха за сърдечна малформация на бебето.Гледаха ме около час и половина. Когато излезнахме от кабинета и двамата с таткото си поплакахме и неможехме да повярваме, че това се случва на нашето бебече. Посъветваха ме да си направя амниоцентеза, за евентуални малформации. Така и направих, за по- малко от седмица си направих и амниоцентезата и предстояха 20 дена чакане за резултат.Да, ама не! Само след 4 дена ми се обадиха от генетиката на МД и ми съобщиха, че бебето ми има тризомия 13 и трябва да прекъсна бременноста по мед.показания (24 г.с.) .Толкова много плакахме и страдахме. Вечерта преди да отида да ми предизвикат раждането , за последно галихме малкото ни момиченце и й говорихме, а тя за последно ни ритна. И така, отидох в болницата, предизвикаха ми раждането и родих малкото ни момиченце. Не пожелах да я видя, за което после малко съжалих. Но знам едно, това беше правилен избор. Знам, че тук щеше да страда , та то горкото малко невинно създание беше изцяло увредено и нямаше никакви шансове!.Сега е на по-добро място и бди над сестричката си! Сега изчакваме да минат 6те месеца и да опитаме пак. Надявам се, че все пак Господ ще ни дари с щастието да се радваме на още едно дете!
Нека господ дари всички ни с така желаните деца!

# 114 25 май 2007, 23:12 ч.

Колко изстрадали майчета има.
И аз съм една от вас.
Когато забременях с второто си дете бях най щастливата,и същевременно притеснена.Трябваше да ми правят едно генетично изследване -уж фамилно, ако е момиче го раждам, ако е момче 50 на 50.Бременността ми напредна резултата от изследването беше момче. Това е най голямата ми мечта -да имам СИН.Много ревах, от радост, че ще имам син и от страх какво ще кажат докторите.След няколко дни казаха, че е 80% болно.Най големия ужас който съм преживяла ,не исках да чувам това, не исках да го махам.....но ....нямаше начин.На 8 март 2006г. ми направиха аборт по медицински показания. Много ме боли като си спомням, беше някакъв кошмар.Сложиха ми пълна упойка, събудих се, и край,бебето го няма,връщане назад няма.Питах се дали не направих грешка - явно ДА.След още изследвания доказаха, че БЕБЕТО МИ Е БИЛО ЗДРАВО.Аз позволих да го убият.Много страдах.
Много обичам съпруга си, той ме подкрепяше и без да чакаме да мине време планувахме следващо бебе.Всеки месец се надявах бебето да е готово, разбрах че съм бременна на 3 септември,а на 2 септември ми беше термина с бебето което изгубих.Като видях две чертички не можех да повярвам,бях много щастлива. Сега имам 2 дъщери да са ми живи и здрави.

# 115 22 юни 2007, 15:28 ч.

Мнения: 102

Ох,не знам какво да кажа.просто в тази тема думите са излишни.Аз няма да разказвам за своя спонтанен аборт,защото на фона на вашите драми това ми се струва като пощада.От много време чета форума и никога до сега не сам предполагала,че се случват толкова много драми и си отиват толкова невинни душици.Аз си мислех,че сам една от малкото.Съчувствам ви искрено момичета и преживявам всяка драма по отделно,понякога плача с часове и се моля за вас.Молете се и вие.И знайте че след лошото идва добро.Прегръщам ви всичките

# 116 11 юли 2007, 14:41 ч.

Здравейте и от мен! Открих този форум едва днес и съвсем случайно и реших да направя "сефтето'' точно в тази тема, в памет на моето момиченце, защото благодарение на нея аз станах мама за първи път Laughing

Нямах сили да прочета всички постове, просто със всеки следващ се задушавах....Затова реших да поствам направо и .... смело.
Изгубих детенцето си през септември 2002 година, беше на 3. Покоси я болест, трудна за произнасяне (и за вярване) и изключително рядка - неврофиброматоза. Здраво и право дете, а в следващия момент диагнозата ме зашлеви така силно, че месеци наред не можех да я смеля....месеци, през които я губех....Останалото е добре познато - тичане по болниците, нерви, сълзи....а после - нищо - празнина - огромна и болезнена....По болниците срещнах много родители (за съжаление наистина много) като мен, научихме се да си помагаме, да се подкрепяме и .... да губим Cry

А след като "всичко свърши" - отново болници - да не би да е било пък генетично - е, не беше - прекрасна млада лекарка, чийто думи няма да забравя - "Бременейте (точно така го каза) и не се бойте, мами". Направих го - сина ми е на 2 и половина - малък палав рошльо bowuu

. Още в средата на бременността ми казаха, че ще е момче и с всеки следващ ултразвук бяха все по-сигурни, а аз все повече плачех....исках момиченце - на всяка цена....Но когато го видях, чух и гушнах, разбрах, че нищо не съм искала толкова много, колкото точно него - обожавам го!
Докато бяхме по болниците с каката, майка ми (моята най най най най - голяма опора) ми разказваше как когато е била бременна с по-малката ми сестра, не е вярвала, че може да обича някой друг точно толкова, колкото и мен:) Не вярвах и аз, като ми казваха "Ще си имаш друго....". Но е истина - никой никого не ''замества'' - обичам ги и двамата - ужасно много. Знам, че мога да прегръщам само единия, но пък го прегръщам за двама....И не се боя да искам още едно бебе - подлежи на обсъждане Wink

Прегръщам и всички вас - силни мами и татковци - и нека дечицата ни се гордеят с нас - без значение къде са! bouquet

# 117 13 юли 2007, 18:51 ч.

гр. Карнобат
Мнения: 175

Аз най-после реших да ви се представя, може би като излея мъката си поне малко да ми олекне. Казвам се Ванина Кулева и съм от гр. Карнобат. Преживявам втора загуба от лекарска немарливост. Първата беше преди 12г. Родих момченце- всичко нормално, бременност протекла добре, раждане без някакви усложнения. После лекарите казаха, че погълнало околоплодни води, после че развило пневмония и накрая откриха сърдечен порок. Нищо не можело да се направи и детенцето почина след 2 дни. Казваше се Божан тежеше 3,900кг. с ръст 54см.
Втората ми загуба беше преди 21 дена. Дъщеричката ми Стефани се одави на бургаския плаж. Спасителите направиха всичко възможно и я подържаха с пулс докато дойде линейката. Само, че тя закъсня с 40мин. Лекарката дойде постави й инжекция. Линейката не беше обурудвана, представяте ли си нямаше кислороден апарат. Исках да вляза в линейката, но лекарката ме изхвърли. Бягах след линейката като видях, че няма да я стигна я пресрещнах, но те ме подминаха. Не знаех в коя болница я водят, но предположих най-близката. Взех такси и дори момчето да не караше бързо пристигнах болницата само за 6мин.
След това лекарката ми каза страшната вест и каза, че всичко възможно направила, но детето починало. Аз й казах как е направила всичко възможно като дойде след 40мин. Тя ми се разкрищя, дали съм знаела аз ,че като била на 13г. баща й бил починал. Врътна се, дори не ми оказа първа помощ. Добре, че в този момент бяха дошли мои приятели, които ме подкрепиха и ми помогнаха- дадоха ми лекарства и вода. Сега се мъча да преодолея мъката си ,заради другите си деца от които едното е със синдром на Даун.
Това е общо взето моята история, дано не съм ви отекчила.

# 118 21 юли 2007, 21:22 ч.

Здравейте момичета,аз съм нова, но това беше първата тема която прочетох от до!И аз като Вас преживях загуба която и до ден днешен помня-още ми тежи ,и ми е по-тежко че вече цели 5 години след това не мога отново да забременея!Съсипвам се със всяка изминала секунда!След 1 година опити забременях - и нямам думи да Ви опиша как се чувствах, но ...........не за дълго.Реших да кажа на съпруга си на Коледа,след 20 дни,/бях вече в 4 седмица/, но ......не успях - преживяхме много лоша катастрофа от пиян шофьор, който и до ден днешен проклинам, и така се стигна до аборта.Знаех че ако му кажа точно в този момент - няма да го понесе , а и не му беше мястото и времето според мен - премълчах, знаеше само майка ми!Плачех постоянно,и всички ми казваха че не съм чак толкова зле ударена,че всичко ще мине, ще се оправя-но никой не знаеше какво ми е на мен!Оцеляхме след тази зловеща катастрофа-благодаря на Бога, макар и да преживях загуба.И така до ден днешен не можах да намеря сили да кажа на съпруга си какво е било и какво е станало - знаех как ще го понесе, а го обичам прекалено много и не мога да понеса да страда!Той е много по-раним и уязвим от мен! И така и до днес знаем само аз и мама,но още и още си нося скръбта в сърцето!Още повече че с приятелката ми бяхме забременяли по едно и също време-сега като гледам нейното сладко пакостниче ,сърцето ми се къса и се пораждат куп въроси на които не мога да отговоря!Да и е живо и здраво синчето!Продължавам да бъда оптимист че ще му дойде времето когато и аз ще изживея една дългоочаквана радост!Благодаря на всички които са създали темата, защото в житието освен радост има и тъга, която когато човек сподели с приятели е много по-леко да я преживее!

# 119 28 авг. 2007, 16:22 ч.

Здравейте момичета аз също съм една от вас майките претапяли загуба на дете.
На 22 ноември 2002 разбрах че съм бремена тогава със съпруга ми още бяхме гаджета. Бяхме най ща сливите хора на света. на 30 юли ме приеха за секцио на следващата сутрин трябваше да ме срежат. Когато наближи часа за секциото докторите забелязаха че тоновете се губят но ми казаха да не се притеснявам. Детето излезе живо но един час след това доктората ми каза че бебето ми страда от тежка аномалия. Момченцето ми живя само един месец и то в ковюз. Един единствен път целунах и прегърнах малкото си момченце но винаги ще си спомням това което четях в очичките на малкото съкровище. С баща му го наричахме Божидар. Сега почти 5години по късно още не мога да преживея тази болка. А колкото повече наближава 31 август деня в който малкото съкровище ни напусна толкова по зле се чувствам от преходните години . А заради смотаните доктори в Тина Кирова вече не мога дори да имам дете по естествен път. Април тази година направихме успешен опит за ин-витро . В началото на следващата година трябва да стана мама на близнаци. Но така й не можах да се зарадвам докато не направиха всички генетични изследвания. Надявам до година на 31 да има zащо да продължа да живея.

Последна редакция: вт, 28 авг 2007, 20:45 от radi_82_

Препоръчани теми

Ужасна мания и страх за бъдещето

загубих бебето си в 26г.с

Загуба на бебе

Мислите ли за бъдещето?

Причина:

Причина: