Нека се представим и още нещо

Ох,по дяволите!!!Момичета,ужасно много съжалявам за ужасната ви загуба.Толкова добре ви разбирам,за цялата болка,която се е стаила в сърцата ви.И аз много скоро загубих бебето си. Не спирам да се връщам към един от най-ужасните ми дни в живота,този в който доктора  ми съобщи ужасяващата новина.А колко щастлива бях дни преди срещата ни с него.Бях толкова благодарана за това,че в себе си нося едно приказно създание,сътворено с толкова обич и любов.Това ме караше да сияя.Чаках с нетърпение да отида на преглед и да зърна как моето бебе се движи,как мърда ръчички и краченца,усещането е неописуемо.Копнеех за този момент.Дори за нова година пътувахме за Испания.По време на полета бях много притеснена,но пристигнахме живи и здрави.На 31 вечерта,си спомням как отидох до тоалетната,и тогава започна по-големият ужас за мен.Бях прокървила,реших че се дължи на силното ми притеснение от предният ден.В компанията,с която бяхме имаше и акушер-гинеколог,който ме успокои,че понякога се случвало,и не е толкова страшно.Чаках с нетърпение да се върнем в България,за да отида до Шейново.През цялото това време се молех,с бебето всичко да е добре.На 5.01 сутринта с моят любим отидохме в болницата.Доктора гледаше толкова дълго и задълбочено....,преди да изрече най-лошото,аз вече го знаех.Гледах приятелят си,който стоеше зад доктора,и продължавах да се моля.В един момент в кабинета нахълта друг лекар,който в ръцете си държеше албум със снимки,и започна да го бута пред лицето на доктора ,защото трябвало да му покаже кучето си.В този момент полудях,исках да разбера по-бързо как е бебето.Накрая дойде и този момент.И аз никога няма да забравя думите му "За голямо съжаление имам много лоша новина,бебето е умряло още в 11 седмица,имало е отлепяне на плацентата".А,аз бях вече в 15 седмица.Не можех да отреагирам.Но салзите ми  не можаха да се задържат.Трудно ми беше да осъзная,какво се случва.Приеха ме веднага,за да премахнат мъртвия плод,имало е голяма опасност да получа кръвоизлив.Всичко стана ужасно бързо.Малко преди да влезна в операционната,дойде една акушерка,която така вяло ми каза,взимай една превръзка и ела с мен,полудях,попитах от къде бих могла да я взема,в крайна сметка не съм отишла там да ме кюртират доброволно.Не спирах да плача през цялото време,и докато ми биеха упойката също.Когато започнах да излизам от упойка,се питах дали през цялото време съм плакала,тъй като продължавах и след това.И същата тази акушерка дойде и ми каза ,"Можеш да си направиш тоалет,да се поразтъпчеш и да си ходиш.Персоналът там,за мен е под всякаква критика,никой не им дава право да се държат с мен като с крава за разплод.Разбирам,че за тях това е ежедневие,но в крайна сметка аз съм живо същество,загубило нещо толкова ценно,редно е да има някакво разбиране от тяхна страна,та нали и те са жени?!И питам се как може да се е отлепила плацентата ми,като тя се образува в края на 3 месец,а не в 11 седмица.Другият ми въпрос е как не го е видял доктора,в 12 седмица,когато бях там на преглед?!Но,си казвам,всяко зло за добро,не че ми действа много успокояващо,но трябва да гледаме напред.Мъжът,който обичам ми дава сили и вяра.Ако не е той,аз със сигурност нямаше да преодолея това испитание.Трябва да сме благодарни,че сме живи и здрави,и че ги има хората ,които много ни обичат и подкрепят.Трябва да сме силни,за да можем скоро да споделим пак това прекрасно усещане.Целувам ви много,и силно ви прегръщам.Много се разприказвах.Успех,сладурки!

Здравейте момичета,
Аз съм още едно попълнение в тази тъжна групичка...
След две годишно чакане и всевъзможни опити за забременяване, аз най-накрая видях двете чертички. Радостта ми беше огромна, но за съжаление кратка. Точно преди Коледа в 8ма седмица ми казаха, че бебе вече няма и последва кюртаж.. Беше ми много тежко, мислех, че съм най-нещастния човек на света..
Сега като чета вашите истории, си мисля че може би съм имала късмет, че е станало толкова рано.
Вече гледам напред и с нетърпение чакам да дойде време за нови опити. Само дано този път не отнеме още 2 години  .

Прегръщам ви, момичета и съм сигурна, че скоро ще успеем!

мили момичета,утре щеше  да започне третия месец от така дългоочакваната ми и желана бременност,а аз влизам в МД,за да махнат бебо.Няма сърдечна дейност и има съмнение за частична моларна бременност.Толкова ми е мъчно.Забременях след лапароскопия за фенестрация на яйчниците и стимулация с Клостилбегит.Точно на връх Коледа  видяхме и двете чертички,а сега всичко се срина.Е не всичко-остана надеждата и силната вяра,че отново ще забременея и този път всичко ще е наред!
 Прегръщам ви сиилно и ви желая само положителни емоции и много здрави бебчета.

Да се представя и аз...
Но най-напред нека изразя съпричастността си и огромното съжаление за болката към всички вас, загубили най-ценното на този свят... Независимо кога, как и защо... Всъщност, има ли смислен отговор на въроса "ЗАЩО"???
Мисля за това непрекъснато от ужасния 30 декември, когато в 33 г.с. чух най-ужасното изречение: "Няма сърдечна дейност". Няма думи на света, способни да опишат ужаса, болката, отчаянието и усещането за безпътност, които ме обзеха в оня най-черен в живота ми ден. А само ден преди това всичко си беше наред. Родих същата вечер. Родих бързо. Моето малко ангелче не ме измъчи никак, въпреки, че сърчицето му беше спряло да бие... Дано никой никога повече не познае звука на страшната тишина в мига, когато от утробата ти излиза най-скъпото, което някога си имал и вместо бебешки плач чуеш "Двойно увита, силно пристегната пъпна връв. 1700 г, 42 см". Страшните думи отекват като тътен на тъжна камбана в главата ми. Знам, че няма да забравя никога. Казват, че времето лекува. Лекува какво? Болката? От 30 декември моето сърце не е болно, то се разкъса, а това не се лекува... Трябва да се науча да живея с болката. Повтарям си го всеки ден. И плача... Защото не мога да си отговоря на въпроса "ЗАЩО?" Защо се случи на мен, защо Господ прибра точно моето бебе? Някъде тук прочетох, че по време на празници Бог прибира най-любимите си ангели. Но защо това не може да ме утеши??? От оня страшен петък на 30 декември заедно с моето съкровище ме напусна и способността да се усмихвам. Сигурно познавате горчивия вкус на буцата, която не иска и не иска да премине надолу, за можете да преглътнете спокойно и да вдишате с пълни гърди въздух...
Много въпроси... Ето още един: Защо останах жива??? Ще спра ли да си го задавам някога?

Здравейте всички "мами"  , които пишат в тази тема. Моята история е почти същата като тази на Renny, но аз износих своето ангелче до края и 10 дена преди термина ми съобщиха тази гадна, зла, отвратителна новина. Моето Ангелче беше овързано 6, не един, не два , а цели ШЕСТ пъти с пъпна връв около малкото му вратленце, през рамото и през телцето. По дяволите !!!! не се ли вижда тази ГАДНА пъпна връв на видеозона. Защо това се случва на нас, които толкова силно желаем да имаме дечица, а тези, които не заслужават този безценен дар, раждат живи и здрави деца и след това ги изоставят или ........

най- странното е, че още преди два дни отворих тази тема, а тогава дори не знаех, че бебето ми вече няма сърдечна дейност. през последните два часа чета ли чета  и никак не спира да ме боли. след малко тръгвам за болницата да прекъснат бременността... вече нямам сили да мисля. толкова го исках това бебе. през 7 от 12-те седмици всички бяхме толкова радостни и в същото време имах усещането за обреченост...

казах си че няма да чета темата защото си се познавам ще рева ще се моля цял ден и цяла нощ ще се опитвам да търся отговори и пак ще плача.и аз като много млади хора тръгнах да търся по добър живот в чужбина съдбата ме доведе в шотландия.още първия месец се запознах с едно момче започнахме връзка винаги съм си мислела за него като за "душичка"не способен и муха да убие.след 3 месеца се наложи да отида на един шотландски остров да работя защото на първата работа никой не ни каза че сме само временно то това е друга тема.преместих се 2 седмици след това си направих тест бях сигурна че съм бременна.обадих се аз не бях сигурна дали това искам но ентусиязма му ме зарази и започнах да вярвам в едно ново бъдеще.в 8-та седмица получих кървене отидох веднага в болницата с една приятелка "щастливия татко"все още не беше дошъл за да се разберем какво точно ще следва.гледаха ме доктора каза че са две но още е рано да се каже какво ще стане.в дванайстата седмица бях когато една нощ се събудих цялата в кръв нищо не ме болеше малко ми беше лошо вечерта и само това.отидох до тоалетната усещах как се изплъзгва между краката ми нямах сили да погледна пуснах водата без да погледна.в хостела където живеехме имаше и доктор събудих го исках да отидем в болницата той само ми каза че до сутринта нищо не моге да се направи.плаках цялата останала нощ.сутринта в болницата чакахме дълго направо в родилното отделение гледах малки бебчета и не можех да спра да плача при мисълта че моите са загубени.доктора дойде прегледа ме на видеозон и тогава го видях едно малко човече да ми маха с ръчички пак се разплаках този път от радост.но второто го нямаше...след това таткото дойде и аз започнах да виждам истинското му аз и това което виждах не ми харесваше.реших да направя аборт но вече беше късно и рисковано.аз изпаднах в депресия намирах се в задънена улица не можех да разчитам на бащтата на детето.кървях може би до 5месец всеки ден си мислех че нещо ще стане и ще го загубя не знаех дали го обичам или мразя...между временно се запознах с едно момче българин влюбих се безумно и това ме депресира още повече.бременноста си минаваше за таткото това беше като игра.тогава другия ми предлойи двамата да си гледаме детето а той ще го обича като свое.това беше всичко което исках да чуя но как да повярваш...в седмия месец най накрая се събрахме с бащата на бебето.сринах се още повече емоционално и физически противно на всякаква медицинска логика започнах да отслабвам точко когато трябваше да напълнея най-много.Габриел се роди 4 седмици по-рано 2.250кг макар и претерм беше здраво бебе и ни изписаха на 3-ят ден.от този момент знаех че нищо друго няма значение колко съм нещастна с мъжа до мен знаех че само Габи има значение.Беше бебе на 6СЕДМИЦИ когато ни приеха в болницата защото имаше огромни синини по цялото тяло.бях полудяла място не си намирах не знаех какво му има какво става обещавах на господ всичко само детенцето ми да е добре.нищо не откриха в болницата детето беше здраво като по учебник останахме 3 дни под наблюдение.синините започнаха да изчезват изписаха ни с диагноза следродилни петна.звучеше нелепо но повярвах щом детето е добре.два дни по късно Габи имаше лилави петна по тялото,бузите и ушите.тогава вече спрях да дишам за секунди като го видях отново в болницата отново всички изследвания отново нищо...разтревожения татко даже остана да спи в болницата и вдигаше скандал на доктори и сестри че не могат да разберат какво му е на детето.за доктора това беше умишлено пречинено аз не проумявах как не вижда как умираме за това дете.всеки по своему.пратиха ни социални служби сигурно някой има понятие какво е да те разследват социалните във великобритания не ми се говори.доиде и полицията аз бях в шок само си мислех има нещо нередно с детето и те не го намират а само създават нови проблеми.разпитваха ни поотделно в болницата доктора не ни изписваше защото мислеше че не е безопасно в къщи.пред полицията загриженият татко си признал че той е направил всичко че го е удрял щипал тръскал и т.н и т.н. 6 СЕДМИЧНО БЕБЕ а аз бях невероятно сляпа и си мислех че никой не моге да обича детето ми повече от собственият му баща.плаках ,кълнях се че ще го убия гледах детето си и не можех даже да си представя какво е преживяло а той милия пищеше нощем а аз само се чудех защо и си мислех че е нормално за бебетата.дори не се прибрахме от болницата социалните ми помогнаха 1 месец плащаха за хотел докато "другия" се прибере от българия за да сме накрая едно истинско семейство.сега гледам Габи в леглото скоро ще проходи има 2 зъбчета скоро ще е на 8 месеца едно здраво хубаво дете а аз плача всяка вечер при мисълта че нещо може да му се случи и умирам и се съживявам всеки път.сега той е едно щастливо бебе аз една щастлива майка и жена а за Валентин той и Габи са всичко което съм искала и искам.понякога си мисля ами ако бяха двечките и си казвам нищо просто щях да имам едно съкровище повече но и сега не съм бедна.
 След една тежка бременност една нещастна любов се надявам най накрая всичко да е свършило защото сега вече сме щастливи а за другото моля се господ да си знае работата и всички вие преживели загуби не криите болката и сълзите защото иначе не олеква.
 това е габи:www.gabrielinnes.zoomshare.com

С огромна мъка пиша пак в тази тема,  защото загубих още едно бебенце!Толкова ми е тъжно !Бебчето ми  беше с хидропс , в резултат на тежък резус конфликт и лекарите не му дадоха шанс .Роди се в 28 седмица  и живя малко на този свят....но мама не можа да го види и да се сбогува с него  .За съжаление за нова бременност немога да мисля, защото вероятността да се повтори конфликта е много голяма.Как да  излекувам мъката?Живота е толкова жесток , че се чудя защо ми е даден.....Обичам двете си ангелчета ,макар и за кратко ме дариха с радост и майчини чувства.....

Миличка,Краси,толкова много съжелявам.От твоята история направо ме побиват тръпки.Аз още не мога да се възстановя от загубата,която преживях преди няколко дни и си представям какво ти е-два пъти вече да ти бъде отнето щастието.Искрено се моля никога да не преживеесш тази болка.Дано скоро Господ отново те дари с щастието да бъдеш мама и този път всичко да бъде наред.Не се отказвай.На мен също ми е много тежко-непрекъснато мисля за загубеното си бебче и макар много да ми се иска скоро отново да забременея умирам от страх.тези дни ще ходя на църква и ще запаля свещичка и за ангелчетата на всички вас,които сега са на небето.Наистина горещо се моля скоро всички да се хвалим с безпроблемни бременности и здрави бебчета!не изгубвай вяра.Аз непрекъснато се утешавам с мисълта че след всяко зло ще последва нещо добро.Искрено се моля за теб!

                                Здравейте момичета,

   Мисля,че е време и аз да се представя-близо 2 месеца откакто влизам във форума,и като чета ми става още по-болно на душата,за всички вас и малките ангелчета,които сте загубили.Бог да ги прости.
   Казвам се Ася,на 28г съм,от София.Моята история едва ли е по-различна от вашите,но ще ви я разкажа-може пък така да ми олекне.
   На 30.11.05 разбрах,че съм бременна и полудях от радост.Бях толкова щаслива,че едва ли имаше по-щастлив човек от мен на земята.Във вторият месец получих леко кървене,взеха се мерки веднага,пих лекарства,биха ми инжекции и всичко се овладя/това става на 15.12/.Много беше страх да не загубя бебето и ми беше много мъчно.Всичко отмина и аз се успокоих,ходих и на оргрногенеза/д-ра е много добър и си разбира от работат/,каза,че е момиче,всичко й наред,
и няма от какво да се притесняваме.И така аз щастлива,докато един ден/към 10.04.06/ не взе да ми става по-твърд корема-казаха,че е нормално в 6 месец матката да тренира,но не трябвало да се случва повече от 2 пъти на ден.Откъде да знам аз какво е контракция,пък и нищо не ме болеше.Кучето/имаме каракачанка/ми скочи на корема 3-4 дни преди това,но нищо не ме е боляло,въобще никакъв предвестник за нещо лошо.на 4 ден сутринта реших да отида на лекар/бях в провинцията/,за да видя какво става и да се успокоя.Е,отидох,но не се успокоих.
Докторката каза,че матката ми е контрахирана и имам1 см външно разкритие.Полудях,а аз си мислех,че ми няма нищо.Биха ми 2 инйекции,дадоха ми 2 хапчета и ме пратиха в София,защото
само там имало шанс за бебето.Приеха ме Тина Киркова на 12.04.сутринта,инжекции,хапчета,
системи,но нищо.На другата сутрин вече бях с 2 см пълно разкритие,не можеха да направят серклаж на горещо,защото имах инфекция.И така в 23.30 ми изтекоха водите,малката си беше жива и мърдаше.Пратиха ме В Майчин дом,за да мога дам шанс на бебето.Родих късно вечерта и като я видях-не можах да повярвам.Беше толкова малка,а толкова хубава-приличаше на мен.
Бях много щастлива,искрено вярвах,че всичко ще е наред.Малката се роди в 25 седмица,28см,
550 грама-идеално развита за седицата си.Но на другият ден надеждите ми се стопиха.Обясниха ми,че все пак е много малка и рисковете от увреждания са много големи.
Трябваше да чакаме да минат 7 дни,за да я запишат като живо родена,иначе се водело аборт.
Никой не очакваше,че ще ги достигне.Записахме я,казваше се като мен-Ася.Беше малко зле в началото,но почна да се оправя.Хранеха я със содна,а тя си ядеше и усвояваше всичко.Наддаде добре на тегло,нямаше НИКАКВИ инфекции-напълно здрава.Обаче имахме 2 кръвоизлива в мозъка,в началото не бяха толкова лоши и аз имах голяма надежда.Но на сведенията долу два пъти ни казват,че не е добре,че е увредена и т.н.Така реших да питам шефката на отделението
защо така се говори,като всъщност тя си е много добре,здрава,яде,наддава...И тогава вече
разбрах,кръвоизливите са били много лоши и на са спирали да се развиват.Ако оцелеела,със
сигурност ще е увредена.Светът се срути,винаги много съм я искала и обичала!Но не исках детето ми да се мъчи и да не е пълноценна.Полудях,какви ли не мисли ми минаваха през главата
Единственното,което исках да е здрава-за всичко останало щахме да се погрижим.Молех се,ако й има нещо-то да е обратимо,а  ако ли не-то господ да си я прибере при себе си,за да не се мъчи.Е,господ чу молбата ми-взе си я.А сега накъде.Никога не се бях замисляла,какво ще е ако я
няма,а все си мислех какво ще правя,ако не е добре.Сега вече незнам какво да правя.Малката живя 32 дни,почина 16.05.06.Взехме си я да я погребем.Ужасно много ми е мъчно.Успокоявам се с това,че поне няма да се мъчи-като знам какви дечица има,нямат детство,не чуват,не виждат...
Не мисе мисли.Със съпруга уж се държим.Понякога си мисла,че ще се справим,а друг път точно
обратното.
   Май писах много,извинявайте,ако съм прекалила.Като,че ли ми олекна,ама знам ли.Такова неща преживях,че незнам какво да правя.
   Желая на всички ви много щастие и радости.Никакви лоши неща повече.
   поздрав и прегръдки Ася

Здравейте,аз съм Вероника и доста време ми трябваше да се престраша да пиша.Чета,чета и сърцето ми плаче заедно с вас,заради това което сте преживели.Моята история е подобна на вашата...моето детенце стана ангелче.
Със приятелят ми искахме да имаме дете,за наше щастие не ни се наложи да чакаме много дълго и така на рождения си ден получих най-страхотния подарък-две чертички.Последваха месеци на пълно щастие,докато в началото на седмия месец не отидох на консултация и не се оказа,че съм започнала да вдигам кръвно,вкараха ме по спешност в болницата и се започна едно месечния ми кошмар.Една сутрин след поредната визитация,ме сложиха на доплера и стана ясно,че тоновете не са наред и така до 9 часа вечерта,тогава се сетиха,че няма какво да чакат и се налага спешно секцио в 32 седмица,за да спасят детето.
Събудих се от упойката и санитарката която ми буташе носилката каза:"Честито имаш момиченце" и аз заплаках,беше ми се сбъднала мечтата да имам мъничка девойка.Щастието ми продължи една нощ.На следващата сутрин ми съобщиха,че детето ми е в критично състояние в резултат на  дългото вътре утробно страдание.И се започна едно питане и маене,защо....Та аз бях цял месец в болницата,след като е страдало,защо не ми направиха секциото още в началото,все въпроси на които нямах отговор.Приятелят ми първи я видя защото аз бях в интензивното и ми каза:"Ако знаеш колко е красива."А аз не можах да разбера колко е красива,защото като я видях виждах само тръби и системи забити в петичката и.След 20 дни Микаела(така я кръстихме)почина.Последваха много тежки дни и в този момент моя приятел стана мой съпруг дори без брак.Полудявах когато някой ми кажеше:"Нищо,ти си млада ще си имате друго." или "По добре така,знаеш ли какво е да имаш болно дете". А,аз си исках точно това дете.
След 2г. и 8 месеца,след много размисли съм съгласна,че детето ми не е заслужавало да живее такъв живот.Отмина периода когато лягах и ставах със сълзи,но все още продължавам да плача.
Никой на този свят не заслужава да загуби детето си.

Мили момичета, толкова съжалявам за преживяното от вас. Дълбоко в мен нещо постоянно ме дърпа към този форум, защото съм преживяла загуба на дете. Беше момиченце. Така и не го видях добре и не можах да го докосна. Чета вашите истории и те ме връщат към онези ужасни мигове на 2002 год., когато се роди вече мъртвото ми дете. Но си мисля, че споделянето помага и дава някаква съпричастност. Мъката си остава, независимо от миналото време, но поне се научих да живея с нея, да се примиря със загубата.

Момичета, аз преживях нещо подобно или по-точно "фетус мортос" / мъртъв плод / в доста късен етап от бременността - 32 г.с. Плодът не се бе нарастнал и отговаряше едва на 24 г.с.
Честно казано още ми е трудно да говоря за това независимо, че мина доста време и втората бременност беше безпроблемна и имам момченце на 2 години.
Забременях веднага след като се събрахме с мъжа ми и бяхме много щастливи. Всичко вървеше прекрасно, прегледите минаваха ... в един момент вдигнах високо кръвно, предписаха ми лечение и уж проблема се увладая, но .... уви, изобщо не беше така. Не знам по какви причини наблюдаващият ме гинеколог изобщо не спомена , че има проблеми - само леко изоставане на плода с 1-2 седмици, което не било опасно ... Ще добавя, че съм от провинцията и в един момент той реши да ме изпрати в София за преглед. Аз се притесних и ме налегнаха мнооого силни опасения. Затова отидох на друг лекар, който ме преглеждаше почти 30 минути на ехограф и ми изброи множество проблеми - плацентата не бе добре развита и имаше кръвоизливи, околоплодните води бяха съвсем малко, бебето неразвито и неотговарящо на г.с. и почти нежизнеспособно - просто ужасссс ...  Бях потресена и вбесена едновременно. Господи, как наблюдаващият ме гинеколог не бе забелязал всчики тези признаци за проблеми с бебето ...
Така или иначе отидохме с мъжа ми в София, в Майчин дом, където се потвърди целият този ужас и бебето вече бе мъртво. Не ми се иска да си спомням дните докато предизвикаха раждане на мъртвия плод. Раждането мина бързо и безпроблеммно - бебчето беше толкова малко, едва 650 гр. Бях като в някаква мъгла, все едно плувах в мътна вода ... нито приемах, нито предавах ... Даже не можех да плача. Мисля си, че тогава още не можех да осъзная цялата трагедия. Аз възприемах бебето като нещо толкова скоро предстоящо, правех планове, мислех за него постоянно, даже бях направила някои покупки ...
И сега като пиша ми е зле и сърцето ме стяга.
Но знам, че човек трябва да гледа напред и да е оптимист.
Пожелавам на всички жени, разписали се в тази тема скоро да изпитат радостта да гушнеш едно малко сладко бебче ... 

Incandescent , моята история прилича на твоята... за съжаление... Моето бебе беше момченце... При мен нещата се развиха доста бързо... Бях на преглед, всичко беше наред, бебето си отговаряше за 28г.с., аз се чувствах добре, кръвното уж овладяно... След 2 седмици се озовавам в болницата, кръвното 150/100, че и повече като се притесних, бебето изобщо не пораснало пак отговаря за 28г.с. ...., роди се 1100кг, мъртво... И аз като теб вече се бях настроила, че момента наближава, правехме планове...
Дано имам твоя късмет и втория ми опит да е успешен, защото сърцето ми не може да преживее друга загуба... Дано това не се повтаря!
Момченцето ти е много сладко, да ти е живо и здраво, прегърни го и го целуни от мен

Incandescent, сякаш ти си разказала моята мъка. На мен още ми е много трудно да пиша, а и да говоря за това което ми се случи. Болката е неописуема. Аз загубих бебчето си на 25.07.2006г. В 32г.с. отговаряше на 26г.с. , бях с намалели околоплодни води и високо кръвно. Приеха ме в патологията, където една седмица бях на системи, но се съмняваха зе малформации и ме изпратиха в София на преглед, където установиха, че вече няма сърдечна дейност. Няма да ви описвам ужаса ни със съпруга ми, обратния път и раждането на мъртвото ни бебче. Не мога.
Днес си взех епикризата. Изследването на плацентата показва, че е била много малка и със съсиреци, т. е. неспособна да храни бебето. Сега очаквам и резултатите от аутопсията на бебчето, дори не разбрахме пола му.
Много ме боли, много.....Ужасно е, когато с надежда очакваш една прекрасна промяна в живота на семейството си, а се стигне до подобен обрат. Всички ми казват, че имам време, че не е късно пак да забременея. Но аз не съм сигурна, че една нова бременност може да премахне тази болка. Вие ми кажете....