Нека се представим и още нещо

Здравейте мили момичета!
Дълбок поклон пред вашата мъка и пред паметта на всички малки ангелчета!
Аз имах щастиоето това чудовище смъртта да не ми отнеме най-свидното. Но ужаса, който изживяхме...Благодаря на Господ, че всичко се размина!  :praСлучи се тази пролет. Както при всяка смяна на сезоните и този път баткото ми направи ларингит със задушаване. Като бебе ги караше по-таежко, по често, но с течение на годините (почти започнаха да се разреждат, да минават леко, даже без да викаме линейка!!! С тенденция вече да престанат. Тази пролет (сигурно като за последно?!)...такова чудо не бяхме преживявали. Просто го гледахме как си отива и мисълта, че с нищо не можем да му помогнем направо ни влуди. Бърза помощ естествено веднага дойдоха. Лошото стана, че от паника ли, от какво, Павчо започна лудо да буйства! И лекарката губеше ценни минути докато му окаже помощ. Думи нямам да опиша каква страхотия беше... ... накрая тя се развика: "Момченце, спри се, за да ти помогна, заминаваш си..." и трепереше. Тогава аз скочих отгоре му (а той е едро дете и в такова състояние такава сила му идваше, че 2 възрастни едвам го удържахме), тя му би урбазона и му сложиха кислородна маска. Уж страшното мина, но след малко той загуби съзнание. А аз в паниката си си помислих най-лошото...Казаха, че кислорода му е дошъл в повече!
Всичко се размина, на другия ден все едно нищо не е било!!!
Някой ще каже "нали е оживял?". Моят ужас се състои в това, че всяка пролет и есен, откак са се родили (щото и двамата ги правят тези работи) ние треперим за живота им. Бога ми, ужасно [/color]
е!
Къде ли не ходихме, всички ни увериха, че в училищна възраст, най-късно до пубертета ще отшуми и изчезне. Моля се да е така      Защото сили не ми останаха вече. Това е като някакъв ужас без край 
Другото, което искам да споделя, е че през май 2003 направих аборт - по своя воля. Беше ми трета бременност. Още ми тежи, гадно ми е...но ако и сега трябваше да взема решение, щеше да е същото. Освен финансово, не мога и психически да издържа: още една бременност (двете ми бяха кошмарни, не излизах от болниците и до последно се страхувахме да не загубим бебетата), помощ (морална поне) от никъде, болни деца...не мога да се разкъсвам повече...Дано Бог ми прости и дано душата на малкото ангелче (беше едва в 3-та седмица, но все пак) да намери приют при някой по-добър от мен.

Поклон и пред паметта на свекърва ми!
Не я познавам, защото е  починала преди да се запознаем с моя. Знам само, че преди да роди моя съпруг е сестра му, преди това са загубили 2 деца. Едното - мъртво раждане в 8-мия месец, а другото бебе се е борило няколко часа, преди да отлети на небето (децата не са близнаци, а от две поредни бременности ). Не зная подробности и ми е неудобно да питам свекър ми, че всеки път се просълзява (вече е на 65 год., но мъката си остава).
   Пъврото детенце на милата ми баба е починало на година и половина от рак на дебелото черво. Милата, в последните си минути само за него говореше и ми даде единствената му снимка. Винаги ще я пазя!
"Божеее, колко мъка има по тоя сват , Божеее! - беше казал Йовков. Лошото е, че е бил прав.
Кураж мили родители 

Здравейте, мили, смели момичета. Аз по принцип влизам в един друг форум- този за деца с увреждания-, за да търся помощ за единия от синовете си. Започнах да ви чета, за да видя дали някой е имал проблем сходен на моя, но колкото повече чета, толкова по-маловажна ми се струва моята тревога. Дълбоко се покланям и се възхищавам на всички от вас, които са загубили децата си, и са намерили сили да дишат и да продължат да живеят след такава потресаваща трагедия. Вие сте истински майки-въпреки, че бебенцата ви ги няма- заслужили сте това име с безумните душевни мъки, които са ви връхлетели. Убедена съм, че ще бъдете благословени със живи и здрави дечица някой хубав ден, и ви го желая с цялото си сърце!!!
Искам само да ви кажа, че за някои от вас думите които прочетох по-нагоре(за дечица със съмнение за увреждане, които ако се родят-никога няма да живеят пълноценен живот) могат да донесат известна утеха. Знам, че е трудно да изгубиш обичано и чакано детенце, но е адски трудно и да се будиш всеки ден с тръпчивата мисъл че детето ти не е като другите здрави дечица и НИКОГА няма да бъде такова- каквото и да направиш. Така че,  мили смели жени, вярвайте, че всичко което се случва с вас и децата ви има причина, макар и само Господ да я знае.
Целувам ви и ви прегръщам всички, желая ви щастие и здрави дечица!

Здравейте,
днес е един от ужасните дни.Днес стават 5 месеца от както загубих бебчо.
Моята история не е по-различна от вашите,много от вас я знаят,но искам да я разкажа отново.Просто в момента чувстам нужда да споделя с вас.
Имах една прекрасна и много,много желана бременност.За съжаление обаче нямах щастието да видя моето бебче.Разбрах,че съм бременна на 26.02,направих тест,който беше положителен,записах си час за преглед и на 1.03 д-ра потвърди.Бях толкова щастлива,че не можех да повярвам.Най-хуавота част беше когато ми изчислиха термина и ми казах,че е на 30.10 (на рожденния ми ден ).Помислих си ,че това ще е най-хубавия подарък,който мога да имам.Всичко се развиваше нормално докато не дойде 7.04.Със ставането сутрина усетих болки в корема,които отшумяха.Мъжа ми имаше рожден ден тогава и се бяхме събрали да празнуваме.Отидох до тоалетната и видях кръв.Уплаших се ужасно.Тръгнахме към Шейново,бях сигурна,че всичко е свършило,но се надявах и вярвах,че нещата ще се оправят.Прегледаха ме и д-ра беше категоричен,че е мисед.В този момент света се срина под краката ми.Всичко свърши,нашето бебе вече го нямаше.На следващия ден ми направиха кюретаж.От тогава до сега мина много време ,но всеки месец на тази дата спомените нахлуват в мен,болката ми става все по-голяма.
Питам се защо,а отговор няма.Няма кой да ми каже,защо вместо прекрасен подарък за рожденния ми ден,получих тази болка,която ще ме измъчва цял живот.

Мили приятелки, дълго време гледам темата за родители претърпели загуба и все не я прочитах,поради факта,че преди 3г. на 23 юли се разделих със своя син Венцислав,който почина на 13 г.13години изпълнени с мъка по отглеждането на дете с ДЦП, 13г. изпълнени с надежда за подобряване на състоянието му.Аз съм (-) резус  фактор, а съпругът ми с (+). Първото ни дете също почина, като живя само 24 часа. Не ми направиха анти Д имунизация и второто ми дете се роди с проблеми вследствие на несъвместимостта. Направиха му 11 кръвообмена, но мозъка му се увреди от постоянно високия билирубин.И така 13 години борба с тази коварна болест, която накрая победи.Детето ни почина в болница. Не дадохме да му правят аутопсия/вече нямаше значение нищо/ и го кремирахме.Не исках да гледам как го заравят в земята. Няма да Ви занимавам с чувствата и болката след това, та чак и до днес. Те не могат да се опишат.И аз си задавах много въпроси.На голяма част от тях, като че ли намерих отговор във книгите на Силвия Браун.В мен настъпи чувство на спокойствие/а преди това се упреквах, съм убила и двете си деца с този(-) резус/.Сега живея с мисълта, че времето отнеговата смърт много бързо минава, но намалява времето до нашата ВЕЧНА СРЕЩА.

Здравейте, мили момичета Прегръщам всички виртуално и страдам с вас за скъпите ви загуби  
Нека и аз да разкажа. Престрашавам се едва след три години, но все пак е нещо, нали... Не мога да кажа, че съм родител, преживял загуба, защото всъщност никога не съм била майка. Имам един спонтанен аборт в трети месец преди повече от три години. Скоро след това /преди около две години/ започнах да посещавам този форум, но винаги съм писала и чела в "Искам бебе", а не тук, защото някак си смятах, че това, което беше за мъничко в мен, не е било бебе. Може би така ми беше по - лесно... Но наскоро, във връзка с желанието ни да имаме детенце, се замислих за това и осъзнах, че въпреки всичко в мен е имало бебче и това е било моето дете.... Сега някак ми е по - лесно да гледам напред, защото след като го осъзнах не ме е страх от една нова бременност. Дори сега, на Богородичка на 8-ми септември запалих свещичка и за моят син /защото съм сигурна, че беше момче/. Това го правя за първи път от три години. За първи път пиша и тук и някак чувствам, че ми олеква все повече....
Благодаря, че ме изслушахте и пожелавам на всички здрави и щастливи дечица  

Здравейте на всички!Аз съм нова,прочетох всичко по тази неприятна тема.Искам и аз да споделя нещо с вас,ако не досаждам.Преди 10мес.забременях (след като се лекувах 3год.от високо ниво на хормона Пролактин),разбрах го от 4 теста защото 2-та чертичка беше бледа.Отидох при док.тя го потвърди,но било ранно и след 2 седмици пак да отида.Посетих я на датата  почна да ме гледа с вагинален ехо,но не чу нищо и се усъмни за"кухо яйце",и ембриона не отговара за седмиците.Изпрати ме в Шейново за 2-ро мнение,там го потвърдиха ембриона е умрял в 6г.с.и трябваше да ме кюретират.На другия ден постъпих.Правиха ми го с пълна упойка .А аз не мога да го преживея,непрекъснато страдам.Искам бебе,но ме е страх....Успех на всички!   

Здравейте и от мен ! И аз като вас имам един спонтанен аборт ,които оставих зад гърба си в миналото ,защото ако трябваше да живея с мъката и огорчението, което преживях направо не ми се мисли....Когато разбрах ,че съм бременна и то с близнаци не можех да повярвам ,че е възможно да ми се случи подобно нещо - близнаци. А таткото беше на седмото небе. Но имаше един проблем , че единият плод е недоразвит и вероятността да падне е много голяма ,но най-лошото беше ,че може да повлече и другият плод и така да загубим и двете бебета. Доктора веднага ми даде болничен за да си стоя в къщи и да лежа и ми каза да вземам дуфастон. Направих всичко ,което се изискваше от мен. На 31 декември 2004 г. прокървих ,бях вече във вторият месец от бременността , обадих се на доктора и той ми каза да отида в гинекологията ,защото кървенето се беше засилило. Но за това което се случи там не ми се говори ,защото направо нямам думи за начина и качеството им на работа там, пък да не говорим за отношения и др.  И така на 01 януари вече 2005 г. ми направиха кюртаж. След като се събудих от упойката ми връчиха една рецепта ,бяха ми изписали някакъв антибиотик ,вече не помня какъв беше, и ме изпратиха да си ходя. На 03 януари отидох при доктора и като видя какво са ми изписали  и каква доза се хвана за главата ,защото са ми изписали слаб антибиотик и само по едно на ден. А като му разказах какво се е случило и какво са казали направо умря от смях. Но това вече е без значение. Важното е ,че след аборта нямах възпаления и усложнения и всичко мина добре.
А сега съм бременна вече във 5-и месец ,но този път не са близнаци. За сега нещата вървят добре, бебо е здрав и все шава. Резултатите от изследванията ми са наред. Надявам се ,че този път няма да има произшествия. Да идва февруари , че да се видим с бебчето в ръце. 
Желая на всички бъдещи и настоящи мами  успех ,леко и безпроблемно бременеене и много леко раждане. 

Здравейте момичета!
Реших и аз да споделя болката си със вас.
Преди малко повече от месец на 11 септември направих спонтанен аборт в 21 г.с., точно една седмица след сватбата ми.. Стресът за мен беше голям и благодарение на това, че най-близките ми хора бяха около мен си стъпих бързо на краката и след 2 седмици болничен пак започнах работа. Ето и по подробно моята история.
В началото на тази година с моя приятел (сега съпруг) решихме да не се пазим вече и да си правим бебе. Въобще не се бяхме вманиачили ами просто решихме, когато стане стана. След около 2-3 месеца опити, без да си следя никакви овулации, температури и т.н. забременях, дори токлкова се бях отнесла, че не бях сигурна точно за деня на последната ми менструация. В началото на юни обаче получих странно течение, което ме притесни и реших да отида на лекар. На прегледа гинеколожката ми каза, че имам два полипа на шийката на матката, които леко кървят при допир и трябва да се махнат. В същото време аз й казах, че менструацията ми закъснява и така след преглед на видеозон ми каза, че съм бременна в 7 г.с. Зарадвах се страшно много, но радостта ми се помрачи от това, че трябва да махна тези полипи, защото можели да се изродят в нещо злокачествено. Направо настръхнах. Посетих още двама гинеколози, от които единият беше онколог гинеколог, и той ми каза, че ако не бях бременна веднага ми ги маха, но при това положение е опасно и може да направя спонтанен аборт. След една седмица мислене какво да правя, реших, че здравето ми е все пак по-важно и трябва да рискувам. В 8 г.с. ми махнаха полипите без упойка, всичко мина много добре и тогава запазих бременноста си. Лекарят ме увери, че наистина е по-добре, че съм ги махнала, защото с течение на бременноста може да се увеличат, може и да намалеят, но нищо не се знае. След като всичко мина успешно се успокоих, след една седмица се върнах на работа, карах си страхотно лека бременност, започнахме приготовления за сватбата ни на 3 септември. Всички много ми се радваха и на работа и вкъщи, грижиха се за мен, сватбата ни беше много вълнуваща. Точно една седмица след сватбата обаче получих съвсем съвсем леко кървене, естествено се притесних и веднага се обадих на лекаря, който ми следеше бременноста. Той ме прегледа и каза, че всичко било наред, изписа ми но шпа и магнерич и ми каза да ги пия през два часа. Да обаче същата вечер получих и болки, на сутринта вече силно притеснена пак отидох в АГ болницата във Варна и ме приеха. За съжаление нито едно лекарство не ми повлия, напротив болките се засилваха, а това са били контракции както в последсвие осъзнах. Бяха много на често, включиха ми и система, но уви. Цяла нощ стисках ръката на акушерката и й се молих да ме спаси, но нищо не можеше да се направи повече. Получих 5 см, разкритие и когато лекаря на смяна ми каза, че то 15 мин. всичко ще свърши, света се срина, незнаех къде се намирам, дали ми се плаче или не. Отделиха ме в отделна стая, сложиха разни подлоги и ме оставиха да се превивам от болка. В ръката си държах само gsm-a и в крайно отчаяние се обадих на майка ми и на мъжи ми и им казах, че всичко свършва. Това беше към 6 сутринта на 11 септември на рожедения ден на майка и в деня на още по злополучният случай с мъртвото бебе и мъртвата родилка от АГ във Варна.
И така след няколко минути мъки, родих, ако може така да се каже. Бебето беше живо, не исках да го виждам, не исках и да знам колко малко е живяло. Болката и мъката ми бяха неописуеми. След това последваха упойка, кюртаж........След като се събудих от упойката всички мои близки бяха около мен, поисках да си тръгна веднага и ме изписаха след около час. Няма да разказвам как съм се чувствала по нататък, мисля, че повечето които сте писали тук, го знаете най-добре.
Сега месец и няколко дена след случилото все още незнам точните причини за случилото се, единствените съмнения са, че имам скъсяване на шийката на матката, но това ще може да се види при един по обстоен преглед. Благодарение на близките си и на подкрепата и от колегите ми се чувствам по-добре и се опитвам да продължа напред и да закътам болката някъде дълбоко в мен..........

Задавейте, мили момичета,аз съм майка, която страда с вас.Когато, прочетох историите ви, много ми се прииска да споделя и моята.На 08.06.2005г. ми се роди момиченце,хубаво малко бебоче.Човечето си растеше,нормално радостта ми беше неописуема.Когато навърши 7мес. разбрах, че съм бременна,въобще не се замислихме със съпруга ми бяхме неимоверно щастливи.Щяхме да си имаме още едно малко щастие в къщи.Не било писано да се радвам много, след два месеца дъщеря ми направи епилептични гърчове.Оттам започнаха и мъките.Когато разбраха, че съм бременна невролозите изтръпнаха ами ако е генетично заболяването на дъщеря ми?И започнахме да ходим по болници направихме какви ли не изследвания и на мен и на детето.Бременността вървеше нормално,генетиците не откриха нищо.Слава на Бога успяхме да овладеем гърчовете на дъщеря ми и въпреки, че има известно изоставне в развитието си тенденцията е да го навакса.Заради нейния проблам гинеколозите, които посещавах следяха много стриктно бременността ми, която си протичаше нормално без никакви усложнения.И така на 30.09.2006г. родих голямо здраво бебе.Но уви бебчето не искаше да се изхожда изтръпнах.Направиха и ренгенови снимки на коремчето,детския хирург във Варна беше категоричен, че няма нужда от хирургична намеса.Така на 12 ден от раждането и със съпруга ми си взехме бебето и пред Пирогов.Оказа се, че малкото човече има вродено заболяване на дебелото черво,което не е нещо сериозно маха се опративно и децата си живеят и стават големи здрави хора, само че ние пристигнахме много късно.Въпреки операцията бебка беше развила много тежка инфекция с която не успя да се пребори.На 22.10.,загубих моето малко ангелче,малката Теди отиде на небето.Много ми е мъчно защото не успях да я погушкам, да я стопля с тялото си,вместо мелодията на бебешката въртележка която и бях приготвила,миличката ми слуша апаратите към които беше прикачена.Отиде си толкова хубава,заради лекарска небрежност.Поклон пред паметта ти моя малка звездичка!!!

Здравейте , след като прочетох всички тъжни истории ,реших и аз да споделя мойта болка с надеждата поне малко да ми олекна , макар че болка за загубата няма.
С моя приятел / сега съпруг / не правихме никакви опите да забременея , но декември месец ми закъсня , цикъла ми идваше много редовно , но до тогава не бях си мислила , че съм бременна.Тъкмо бях почнала работа и си мислих , че затова ми закъснява , дойде Коледа , дойде и Нова година , но цикъла не ми дойде.След Нова година на 7 януари реших да си направя първия си тест , оказа се положителен, няма да ви описвам каква радост беше за мен да видя тези две чертички.Но тъй като съм Тома не верни , направих си още 3 теста и те показваха положителен резултат.За да съм напълно сигурна отидох и на преглед при гинеколог , показа ми сакчето каква радост беше за мен.Тъй като нямам много голям трудов опит в книжката , не че не съм работила , реших да замина при родителите ми тъй като баща ми има много познати и се занимава с бизнес , ми помогна да намеря работа като секеретарка.Бременността ми се развиваше много добре с мъжа ми подготвяхме сватбата , макар че преди сватбата изразходвах доста нерви тъй като имахме малко разногласия с него , но всичко мина благополучно , бях в 4 месец вече , времето беше страхотно , сватбата мина доста добре.Пак си заминах за моя град при родителите си , при всяка възможност идвах при мъжа си, бременността вървеше много добре , бебчето се развиваше много добре , докторката ми го гледаше на ехограф , виждах как му тупти сърчицето.След това се случи така , че гинеколожката ми замина нанякъде , без да се знае къде и кога ще се върне , реших да отода при друг гинеколог , няма да ви казвам в каква паника изпаднах след като ми каза , че бебче изостава в развитието си , след това на друг доктор хукнах тъй като бях много стресирана от това което ми каза.Все пак бях вече в 7 месеца , другата докторка ме погледна на ехографа и ми каза , че няма такова нещо.Всичко вървеше добре , но мъжа ми настоя да раждам в Бургас / той е от там / , за пояснение аз съм от Стара Загора , нашите нямаше какво да правят съгласиха се да замина за Бургас , макар че да не бяха съгласни.И така в началото на 8 месец аз дойдох в Бургас , нямах личен лекара , така че първото нещо е беше да се запиша при някой , нямах и гинеколог , но си мислих че всичко ще е наред.И така заживях с моя мъж и неговите родители в една къща , ние тъкмо бяхме направили ремонта на втория етаж ,където щяхме да живеем , мъжа ходеше на работа , а аз се срещах с приятелите макар и малко , домакинствах , висях на компютъра и най вече във форума.Но се случи така че 2 седмици преди да родя се скарах със свекървата , дигна ми тя скандал , че не и искам родопските одеяла , които както винаги беше извадила за малко на слънце и после пак ги беше натъпкала с нафталин.Няма да казвам как миришеше на нафталин из цялата къща , а на мен от тази миризма лошо , виеше ми се свят , всеки здравомислещ човек щеше да се сети , но не и тази женица.След това беше казала зад гърба ми , че съм искала да сложа боклуците на майка ми , а това беше чииза ми , като нищо излишно нямаше за едно младо семейство, след това тя говореше с едни съседи , че виждаш ли тя ми е слогувала 3 години , така ми беше яд на нея , че говори такива глупости , че цялото село ни чу как се караме.От там нататък не си говорихме, аз бях на 2 етаж и чаках мъжа ми да се върне от работя , тя на долния.Искам да кажа , че преди да се скараме ходих на гинеколог , бебчето беше много добре, главичката му беше вече надолу и се очакваше да се роди само.Но след скандала мога да кажа , че кръвното ми се покачи , а преди да забременея беше страшно ниско , по време на бременността беше 120 на 80 за мен явно и това кръвно е било високо , а след скандала да не казвам , явно е било още по високо.Причната да загубим бебчо е отлепване на плацената поради високо кръвно,, ако трябва да пиша за раждането трябва да пусна отделен постинг , защото то е кошмарно приключение , но най важното за мен е , че останах аз жива тъй като сега можеше и мен да ме няма.И още едно уточнение : имахме момченце , съвсем нормално развито , само че беше по - малко , нито аз нито мъжа ми е някакъв здравеняк и аз съм се родила със същите килограма 2.490 , 53 см, родих го в 21.30 , не съм го видяла. Бог да го прости мойто ангелче.
Извинявайте за този дълъг постинг.

Здравейте , момичета!
Вчера доста се позамислих дали да напиша за моето раждане , но просто не искам да стресна някой който е в положение , та то е цяла одисея и с фатален край за бебето.Но искам да се освободя от страха от раждането и най - вече да ми олекне.Надявам се да не ви досаждам и просто да ме изслушате , знам , че ще го направите.Предварително благодаря на всички вас за подкрепата.
Мина деня на моя термин и не знам защо все си мислих , че ще започна раждането точно на 05.09.2005 г , имах просто вътрешно предчувствие.И така стана 5 и започнаха моите родилни болки , за мен започна едно нормално раждане и тъй като контракциите ми не бяха много чести , а знаех , че нея трябва веднага да тичам за болницата.Първото нещо което направих е да закусим с мъжа ми , а след това решихме да направим кошчето .И така след като и това свършихме няма да ви казвам колко бързо мина времето , така че отидох в банята за последните приготовления.През това време мъжа ми слезе до техните да каже , че раждането започна, но преди две седмици , женицата каза който ще има бебе , да си го гледа , но най нахално се настани , по пътя нещо измънка , което ме ядоса , все пак ние не бяхме на близо до болницата , имаше 30 - 40 минути. път , а и свекъра наистина караше много бавно тъй като ужасно ме боли.До тогава не знаех , че болката е друга.Както и да , най - накрая пристигнахме до болницата в 15.30  , в предверието ме приеха и започнаха да записват данните , да ми мерят кръвното - до тогава то беше 120 / 80 , да ми мерят корема , стандартните неща , когато те приемат.И след това влязох в родилната зала за да ми видят тоновете на бебето , но такива нямаше , как ли не ми слагаха , забравих как се казва апарата , аз само като чух май няма тонове, направо изтръпнах.Извикаха дежурния лекар и само като чух кой е още повече ми изтръпна сърцето , бях чувала лоши неща за него.Та след като ми казаха толкова лошо ми стана , че нямам думи , качиха ме на горния етаж и там да видят дали няма тонове , на по чувствителен апарат , но и там се потвърди , че няма думи.Не знам как съм слязла, толкова лошо вече ми беше , че нямам думи , сърцето ми страдаше, молех се на Господ да не вярно това , молех лекаря да ми направи секции по спешност , давах се да е живо все пак , но той отговори безчувствено няма смисъл.Та така слязохме до долния етаж в родилното отделение,сложиха ме в най - последната стая , след може би половин час доктора дойде все пак да ми види колко е разкритието , беше 1 сам.каза да се разхождам , за да имам по голямо разкритие и по бързо да родя , но аз нямах никакви сили и желание.Обадих се на мъжа ми и на родителите , нашите набързо тръгнаха от Стара Загора за Бургас.А аз лежах с мисълта ,че все пак може и да има чудо за моето бебе , до последно се надявах.Лекаря не дойде 5 часа при мен , не ме погледна и сестра , момичето което беше до мен получи пълно разкритие и аз останах сама в стаята.През цялото време ми беше студено и ми се пиеше вода.Към 19.30 нашите пристигнаха , но тъй като не може да се влиза , бяха в предверието , но аз им чух гласовете.Пак не дойде лекар при мен , за да ме види , а в 20 часа се смаят смяната двамата лекари, така че трябваше да полежа още половин час преди да ме види някой.Та така дойде лекаря видя че има 4 сам разкритие ,извика сестрата да ми примери кръвното , и сестрата явно като е видяла какво е извикала лекаря.майка ми каза ,че след това лекаря като е излязла от стаята е бил бял като платно.Излезе след може би 2-3 мен пак се върна и ме попита дали искам да предизвикаме вече раждането , аз му казах да , все пак с надеждата , че все още има шанс.И така в 20.30 ме преведоха в родилната зала и ми сложиха система за предизвикване на раждането.Едвам допълзях до родилната зала всичко ме боли , виждах двойно , а за да скъся разстоянието минах напряко , но нищещ ли по средата на пътя викам на сестрите напикавам  се ,а то видите ми изтекоха.Набързо ми се скараха , че минавам от там , но на мен не ми пукаше.След като сложиха системата ми стана още по лошо , че повърнах.През това друга майка започна да ражда и трябваше пак да освободя леглото и отново ме преместиха наблизо само ни делеше едно стъкло.Не знам колко време мина , но ми стана още по лошо и започнах да се гърча , не знам с последни сили извиках за помощ , а то какво е било дигнах кръвно 230 / 120.От там нататък всичко ми е мъгла,помня само болката , доктора как ми натиска корема и ужасните ми викове.След като се е появила главичката са ме приспали , след 2 часа борба за моя живот помня , че в мъгла видях майка ми и малкото ми бебе завито с една пелена.Не съм го видяла, казаха ми че ако бебе е бил малко по голям цяла съм да бъда парализирана , имах 80 % разкъсвания , шиха ме , след това ме преведоха в стая с майки , които са били секции.На половин час ме будеха да видят как е кръвното , бях на системи , най лошото беше на сутринта, когато доведоха малките бебчета на другите майки.Изпаднах в истерия , сестрите не знаеха какво да правят с мен и малко по - късно ме преведоха в друга стая където бях сама с майка ми , тя все пак намери начин да остане с мен.много и съм благодарна за помощта която ми оказа в този труден за мен ден в живота.Та това е.Благодаря на всички на които ме изслушаха.
Бог да прости малкото ни Ангелче.