Борите ли се с фобиите си? Има ли излекувани?

И аз така де, ербап, и като тръгне - и аз, буф, на дъното. Също като в лодките. Неудържимо.

Тия неща не са скъпи за лекуване.

"Всичко е в главата" е клише. Изненадващо много неща се крият
в заучени реакции на тялото.

Поне може човек да пробва. И не е нужно да е терапия. Понякога дори
със смяна на режима на движение, спорт, някакво заякване, може да
се преодолеят личностните параметри, изведнъж да отпаднат страхове
и задръжки.

Трябва да се практикува. С времето всеки може да стане недосегаем за
страховете.

Но трябва да се започне отнякъде.

Аз я разбирам тая терминология като страх, който наистина ти пречи да функционираш и да живееш нормално. Който клони към психическо отклонение.
А да живееш с истинска фобия е като индианско мъчение, кошмарна агония някаква.
Ама се лекува де, колкото и да не ви се вярва. Но отново опираме до клишето, че няма как някой да ти помогне насила, ако ти не искаш и не положиш усилие.

Аз - с Виенското колело -  всеки път опитвам.

Права е Мамасита, трябва си лечение.
Има си терапии.

Аз не съм любител на насекомите, но в "нормалната форма", нямам фобия (физически проявления).
а пък да ме е страх от ежедневни неща като каране на кола, асансьор или летене със самолет ми струва наистина затормозяващо

Забелязала съм, че много си добра във говоренето и развиването на теории.
Ами казвам ти че моите фобии са ми в главата.
Разбира се, че се отразяват на физическото ми състояние, но за да се кача в асансьор, страхът е в мислите ми, защото знам какво може да се случи, мисля, премислям, а не започвам да заеквам - примерно от страх.

И как да не са скъпи.
Здравната каса може да ти плати един преглед, не сеанс, а преглед при психиатър.
Сеанс при психолог струва над 50 лева, не знам колко но е повече, детските са толкова.
Ако трябва да отида на 5 сеанса по 50 лева...

Ако живеехме в една друга по-западна държава....

Плаши ме дори мисълта как точно ще лекуват моята фобия.

Ох, децата. 
Свекърва ми почина скоро и много ми се искаше да заведа голямата на психолог.
Обаче не можех да си го позволя.
И сега най-много един път да мога.
А развива някакъв страх да спи и да седи сама.

Това е нормално, ще отмине, аз помня като дете, когато почина дядо ми, не можех да вляза в стаята с месеци, умирах от страх....минава с времето

Тя си играе в стаята.
Дори понякога заспива в нея.
Обаче се събужда и не иска да остане там.

Никакви теории, всичко е лично изпитано. Буквално съм преодолявала
себе си, на много нива.

Преди да мислиш, тялото ти вече е реагирало. Овладей го
и гарантирано мислите ще отслабнат. Мислите са много фалшиво
нещо- те не са първични, само изглеждат такива. Без подкрепа
от тялото са само призраци.

Има други специалисти. Например тези с метод Фелденкрайс.

Ето някои цени:
http://www.vita.bg/ceni_dkc.php?d=16

Има и по-ниски. А има и методи, с които човек се справя сам. Психотерапия
не е да лежиш на кушетка, с редовни сесии 5-10 години. Има и доста бързи.

Mamacita Bandida това си ти. Твоето тяло и мисли.
Не знаеш аз как реагирам и как мога да реагирам, какво мисля и какво чувствам.

Ами скъпо си е.
Надали се свършва с един преглед от 25 лева.


 

Аз все още трудно влизам в стаята на баба и на дядо, а минаха 6 години от както дядо почина.

Моят прадядо получи инфаркт, докато бях сама с него, когато бях на около 4. Имам бегли спомени, отишла съм в съседната къща да плача на бабата, че на дядо му е лошо. След това си спомням, че го докараха на носилка и със система да си умре вкъщи.
Доста време го сънувах, но не е имало страх. До някои тинейджърски години го сънувах как идва на гости, но въпреки ужасния момент и, че съм била много малка-някак не съм се травмирала. Като бях на около 5-6 пък почина неговата дъщеря(сестра на моя двдо, леля на майка ми) Бяха сложили ковчега в двора, хората се прощаваха. Моята баба(мяйка на майка ми) е доста несъобразителна жена, може би защото години наред работршр в онкологията и е претръпнала.Грабна ме, надвеси ме над ковчега и каза"Хайдр бабо, да се простиш с баба ти Янка". Пищях тогава, спомням си,  че стана голям скандам.Дълго време умирах от страх от разни неща свързани с погребение, докато миналата година не почина прабаба(жената на онзи ми прадядо) и дядо(техния син, баща на мама). Очаквах, че няма да мога да ги погледна, но те са ми толкова скъпи, че исках да ги видя и докосна за последно.Сякаш страха и ужасът от онзи случай въобще го нямаше.
Та може би много фактори влияят, някои неща се израстват, а понякога има ситуации, когато нещо скъпо те принуждава да преодолееш страха. Ако племенникът ми е в средата на ледена пързалка сам, няма и да се поколебая да мина през леда и да пядам 1000 пъто, само и само да го спася, да го отведа на безопасно място.

Докато се катерих по въжените мостове и стълби,напълно осъзнавах,че няма как да се нараня-защото бяха обезопасени с мрежи-и въпреки всичко,треперих като лист,ревах и се молих да сляза по-бързо-абсолютно не успях да се увладея,въпреки доводите на разума ми-че няма как да падна и да се потроша.Като малка съм падала от високо и доста бях пострадала,бях в болница около месец и имам съвсем ясен спомен за случката.Най-вероятно това е причината,защото моето е по-скоро страх от падане,иначе си летя със самолет без проблем.

аз съм с доста фобии, с повечето съм се отказала да водя битка, защото я считам за загубена безусловно предварително.

с една, така да се каже фобия, водя за съжаление непрестанна война/буквално/ - непрекъснато имам усещането, че притеснявам другите със себе си. изпитвам  параноичен страх от това чувство.  и буквално, ама буквално режа, гилотинирам и съвсем прекъсвам всякакви връзки, щом усетя/без значение дали е с покритие или не/, че някой е помислил/само помислил!/, че съм досадна, преча му или пази боже да ме вземе за нахалница. това е нещото от което никога няма да се оттърва, независимо от многото часове психоанализа.