Чувство за вина

Но го докарва на нашенски май май в поведение 

Простотията и лошотията е заразна 

И при нас поведението след раздялата потвърди правилността на неговото решение.  Просто осъзнах, че няма какво да тъгувам за човек, който ме нарича изрод гаден.

Аз в началото се обвинявах, защото той така и не призна, че се разделяме най-вече заради трети човек - новата жена до него. Каза, че вината била в мен, бракът ни не вървял заради моето отношение към него, а като добавка и майка му ми се изрепчи, че не съм могла да задържа мъжа си и аз съм си виновна... Сега вече започвам да не изпитвам вина, още повече, че с нищо не се е отчел вече почти 6 месеца - нито с присъствие, нито с финанси, но пък си живее прекрасно с онази, която уж не беше причина. Осъзнах, че така или иначе сама ще се оправям - стегнах се и продължавам напред. Започвам да се уважавам - намерих си работа, пуснах детето на градина и животът малко по малко си се подрежда, а той все по-малко се сеща да звънне 

Да, най-важното е да се постигне себеуважението и после след всяка стъпка напред все повече да си се кефиш 

Чувствах вина до момента, в който стигнах до ново начало с друг мъж. И видях
какво значи спонтанно зародена връзка, а не такава, която от самото начало
е постигната с внушаване на страх и вина- страх, че ще го изпусна и вина, че
съм зла кучка, ако го оставя.

Научих, че хората, на които даваш най-много, те ценят най-ниско. Едва ли не- като
даденост бяха тия 10 години от младостта ми, парите, това, че се "прежалих" да му
родя дете. Е, поне детето излезе хубаво и е с мен. Но за другото- човек никога не е
доволен, ако само му дават. Трябва и той да дава. А бившият не даваше.

Имаше момент, в който наистина изпитвах известна вина- ама как така ще бягам...

"поведението му след раздялата потвърди правилността на решението ми"

Точно така. Твърдеше, че е "добър човек", но добрите хора не се превръщат
в отмъстителни чудовища, след като се разделят с теб.

Точно така.

Вина никога не съм изпитвала, за секунда дори Но се опита да ми въздейства чрез детето като го тормози постоянно по време на срещите им.Т.е. опита се да ми внуши вина докарвайки сина си до психически срив

Не съм изпитвала особена вина, защото дадох всичко от себе си и прекалено дълго търпях. Но за сметка на това той не пропуска да ми насажда вина. Включително и за това как съм провалила живота на детето ни И колкото и да мисля и да знам, че не е така пак боли, защото мен наистина ме е грижа за детето.

Никога не съм изпитвала чувство за вина!
Единствено съжалявам,че предприех развод след доста години терор и страхотни изпитания, а не веднага, след първата изцепка.

Разделихме се праз април м.г. и на моменти имам чувство за вина. Детето го обожава, баща му него - също. През лятото ми се молеше да се съберем, подаряваше подаръци, носеше цветя в работата ми и аз се разколебах, но не мога да спя с него. Нещо ми се бъгна в главата - обида ли, гордост ли - не знам. И затова отказах да се събираме. 2,5 г. обмислях раздялата и все си казвах: "В името на детето ще сме заедно." Учех английски, излизах с приятелки, спортувах - доставях си удоволствия извън къщи, като не пренебрегвах детето, нито баща му.
Бившият още се надява да се съберем, защото не съм му върнала личния си ключ от жилището му. Аз се чувствам по-добре без него, но детето ми страда много. Плаче всеки път, когато баща му го оставя пред новия ни апартамент, ако мен ме няма, а е само баба му. Баща му също страда. Детето ми получи тик на очите след прекарана варицела, която се появи десетина дни след като се преместихме в новия ни апартамент. Тя доведе до възпаление на очите и му срина имунитета. И да - сега имам чувство на вина. На везните от едната страна е здравето на детето ми, а от другата - личното ми щастие. Ако то е болно, аз няма да съм щастлива. Наясно съм с това.
Разделихме си имота - остана само за бившия, ходих по огледи, купих друго жилище - с голяма ипотека, преместихме се за 2 дни - така се наложи. На моменти вдигам кръвно от стрес. 3 пъти за ноември и декември. Майка ми живее при мен и ми помага много. И сега на моменти си казвам, че винаги децата плащат за грешките на родителите. Знам го от собствен опит. Моите родители не се разбираха, но не се разведоха. Майка ми търпеше всичко само и само да имаме баща.
Другата седмица сме на детски невролог, но вероятно и детски психолог ще търся.
И да - изпитвам чувство на вина, защото АЗ ВЗЕХ РЕШЕНИЕТО. Четох някъде, че жените, които са взели решение за раздяла, остават сами, защото се чувстват виновни, че са развалили собственото си семейство.
Съжалявам за дългия пост...

Kia, как си представяш да се събереш с мъж, когото не искаш да докоснеш  Дори и ти да си готова да се жертваш, мислиш ли че той заслужава това? Не се заблуждавай, от желание да ти е добре детето, ще го побъркате още повече.

И аз взех решението, но нямам грам чувство за вина, понеже при нас си беше заради издънка на мъжа И аз съм имала трудни моменти с големия ми син, но категорично съм обяснила, че шанс за събиране няма. На никое дете не му е леко! Но на сина ми обясних истината - че ако е било нещо, което бих могла да изтърпя, щях. Но така се е случило, че не съм могла да го приема. А ако човек ежедневно се насилва да живее с нещо,  което е изцяло против принципите му, той рано или късно се разболява, загубва желание за живот. Не искам да стигам дотам.  Искам да си живея добре и спокойно, а не да се правя на многострадална Геновева всеки ден. На нас като семейство нещата ни вървяха много добре дълги години, знам какво е спокоен живот и не съм готова да живея в ада, само за да си лъжа децата, че майка им и баща им са заедно. Според мен никое дете не заслужава да живее в лъжа или пък единият му родител да е във вечен кошмар, за да се преструва.

Представи си как ще живееш, ако трябва да лъжеш себе си и детето, и мъжа си всеки ден? Ако мислиш, че можеш, опитай, но за мен това ще си е насилие над личността ти. Да заживееш с мъж, с когото не искаш да имаш близки отношения е страшно гадно за теб и нечестно спрямо него. Никой от вас не заслужава това. Ако спокойно обясните на детето, че много го обичате, но просто ще живеете поотделно, мисля, че ще е по-добре за всички ви. 

Това, че живеем отделно, но продължаваме да го обичаме, му го обясняваме често.
Баща му - мога да го прегърна приятелски. Не ми е противен. Искам да е щастлив. Не искам да страда. Но ми се ще да си живея по моя си начин. Сега ми е по-спокойно.
И ние години наред сме били щастливи. И при нас вината е на мъжа, а не моя. Но аз съм много обидена от някои неща, въпреки че се старая да не мисля за тях.
Мисля си, ако се съберем, и после се разделим отново - това да не срине детето психически.

Добре си направила, че си се сетила и за тая опция.  Тогава ще е в пъти по-тежко и за теб и за детето.  Би ли го допуснала втори път и то умишлено?

И при нас е същото...
Друго чувство на вина, което се прокражда е, че близо 2 години след раздялата с БНД започнах да излизам и с други мъже (нищо ангажиращо) и по този начин се обвинявам, че пренебрегвам детето си, за да се чувствам...как да го кажа-не само майка, но и жена