Обичате ли стихове? - 10

Вятър мята листи пожълтели,

до три лета не сме били в къщи.

Булките се мислят овдовели –

гледат Пирин, пръстите си кършат.

Не додея ли ни път във тъмно,

скръб за рожби ли не ни повея.

Да намериш камен да осъмнеш,

камен-зглаве, търне за постеля.

– В къщите протекоха стрехите –

бурен нивите души, войводо.

"Стреляй
горе, стреляй
към звездите!

Нека паднем честни и свободни."

                           Никола Вапцаров

п.п. странно как откакто се отделиха личните стихчета темата западна

НЕ УМИРАЙ
 
Недокоснат и слънчев,
януарски ден
носи пак неотлъчна
ранна мъка за мен.

В най-тревожната зима
и най-белия сняг
ясно, необяснимо,
виждам траурен знак.

И жестоката горест
с бледи думи теша.
Зрее някаква повест
в мойта жива душа...

Тъмна сянка се спира
на студения праг.
Черен кон ли умира
там на белия сняг?...

Няма вече двуколка,
няма шеметен бяг.
Само черната болка
върху белия сняг.

Детска мъка извира
от далечния мрак...
Черен кон не умирай
върху белия сняг!

Павел Матев

Джо,

Дъгата в Моята душа

Там високо в небето
лудо ми заби сърцето.
Оцвети се синевата
усмихнаха се недрата.
След тъжната песен
настъпи тихата есен.
Със своите цветове
зарадва всички светове.
Прекрасна и красива
като мома игрива.
Изпъстрява и се смее
всичките сърца владее.
Ах каква неземна красота
като голяма сбъдната мечта.
Мечтая за нея мечтая за Дъга
защото Тя е в моята душа.

Под моста Мирабо минава Сена
                                    И любовта
            Да страдам ли с душа ранена
    Щом радост мъката накрая сменя
     

                                    Часът прозвънва отново нощ е
                                    Отлитат дните аз тук съм още
     

    Един до друг ръка си ми подала
                                    И гледаш как
            Под моста на ръцете натежала
    От погледи пълзи водата вяла
     

                                    Часът прозвънва отново нощ е
                                    Отлитат дните аз тук съм още
     

    И любовта като вода минава
                                    И любовта
            Като живота уморява
    И пак с надежди нови ни влудява


                                    Часът прозвънва отново нощ е
                                    Отлитат дните аз тук съм още
     

    Минават дните всичко се променя
                                    Ни младостта
            Ни любовта се връща Неизменна
    Под моста Мирабо минава Сена


                                    Часът прозвънва отново нощ е
                                    Отлитат дните аз тук съм още

                                                                  Г. Аполинер

Под прохладния навес те гледат със смях
как чудакът, на всички известен,
олюлява се, пийнал, недалече от тях,
във прегръдка със прашния кестен.

Ха да тръгне – не тръгва. Ха да тръгне – не ще.
Трети път – пак възпира го нещо…
Но най-сетне, под слънцето, виждат го те
да пресича платното горещо

и да сяда сред тях. Смешен, да, но след ден
ще си спомня – без смях – обществото,
как е викнал на келнера : – Една бира за мен
и две кофи вода за дървото!

страните й са вчерашен вестник
с новини неучудващи никого вече

гърбът й е отдалечаващ се влак
безвъзвратно изпуснат
макар и за малко

гласът й е ехото на камбана
отдавна ударена

нужда от думи
помежду ни
няма

Августин Господинов

Моя силна непокорна крепост,
колко бавно те превземах аз,
никога не те превърнах в пепел
само себе си изгарях аз.
И със този огън неспокоен
и със неговата силна мощ,
покорявах сънищата твои
ставах твоята безсънна нощ.
Ставах твоята звезда незнайна,
твоят дъжд под клепките валял,
твойта малка, но човешка тайна,
твоят лъч на устните изгрял.
Твоя вятър, който от далече
предвещава само хубав ден.
Исках да очакваш вече,
исках да си мислиш и за мен.
Покорявах сънищата твои
без дори да ме усетиш ти.
И когато станах победител
над очи, над мисли, над черти,
на безсънни нощи и тревоги,
на изплакан и изтрадан ден,
аз разбрах -
без теб повече не мога
победителят бе победен!

Евтим Евтимов - Победител
***

Защо не пиша ли, Любов...
Защото мога да ти кажа всичко -
за времето, за мене, за живота,
за начина, по който те обичам,
за нощите, в които съм сама,
за дните, във които се изгубвам,
за малките вълшебства на дъжда,
за тишината, скрита в думите,
за страховете си, за зимното небе,
за птиците и тъжните си настроения,
за някакви далечни светове,
за маите и тяхното летоброене,
за колапса на Слънцето и за това,
че Краят на Света ще се отложи,
за музиката ми (която, да,
наричаш често просто невъзможна),
за хората, които ме вбесяват
и за умората от делничния ден,
и за усещането как ми отеснява
през зимата оловното море...
Или защото просто се смълчавам
и ставам тиха...като сняг.
Или като небе по свечеряване,
Или като преглътната сълза.
Защо не пиша ли, Любов...
защото
Светът на Думите се умори.
Не ми се пише. Толкова е просто.
Не ми се пише. Днес ми се мълчи.

caribiana

Не ме разбирай...

Навярно те обичам по-различно.
Не точно както си си го представял.
Но съм такава и ... така обичам.
По-тихо. По-дълбоко. До забрава.
И няма да съм тази, дето
ще ти сервира някакви дълбоки драми.
Аз просто пазя всичко във сърцето си.
Това е обич, знаеш ли...не знаме.
И някак ми е глупаво да я доказвам
с безсмислената показност, която
отвън е шарена, а вътре - празна.
За мене обичта е ... свята.
А другото е вятър и мъгла...
Цъфти лудешки, после прецъфтява...
И аз не мисля, че това е любовта.
Любов е нещото, което продължава
дори когато мине пролетта,
дори когато пъстрите цветчета
полегнат тихо мъртви във пръстта.
Но любовта остава. И им свети.
И не, не чакам да ме разбереш.
Отдавна зная, че не си приличаме -
различни хора от различни светове.
И все е обич уж...А е различна...

Caribiana

Елин Рахнев,
един от малцината съвременни творци, който ме кара да чувствам и усещам света около и вътре в мен по начин, който ми импонира до болка.



КАНЕЛА 6

Само когато си тръгваш, правя опити за поезия. Само
тогава изпитвам естествена необходимост да се изразя,
да публикувам остатъците от организма си. Само тогава
мога да гравирам комплексите си сред тези редове. Да
прожектирам кинолентата от ирисите си. Това е разточителен,
полифоничен процес. Това е сърдечен мониторинг. Това е
интервенция върху всяка чиста клетка. Това е да гониш
трамвая в село рударци. Това е да тананикаш шопен
в магазин за колбаси. Това е няколко пъти „смърт във
венеция“. Това е основен, пълен, завършен курс по тъга.

Отложих всичките си самоубийства заради теб. Изрязах
всичките си депресии. Остъргах сълзите си до тенекия.
Оставих кръвното си налягане да се рее сред вятъра,
надеждата, маковете. Аз – един, който уважава смъртта.
Цялостното й присъствие. Безцеремонно се взрях в миглите
ти. Изтъпях по миглите ти. Нашмърках се от миглите ти.
Облакътен върху миглите ти, започнах да превеждам света
през тях. Може би никога не съм те заслужавал. Може би
съм демоверсия на бъдещите ти планове. Може би съм
работен вариант на някой друг след мен.

Приех трептенето на миглите ти като конституция.
Диханието ти като доктрина. Това беше важно за мен. Като
първа необходимост. Като петия сезон. Като прозорец в стая.
Като бял лебед в лебедово езеро. Като естетика, на която мога
да остана верен. Като единствената възможност да покажа
среден пръст на света. Ексклузивна възможност да се усмихна.
Никога не съм се смял така. С пълно гърло. С всички зъби. Аз –
един на последно раздаване. Аз – PR на аутизма и цветаева. Аз –
дистрибутор на винилово щастие. Аз – юпи от ХVIII век…
За какво ти бях изобщо.

Много ме боли, когато си тръгваш. Това не е някаква глезотия.
Нито творческа сентенция. Нито аристократичен
модус… Това е болка. Отляво надясно, от сутрин до вечер, от
мрак до изгрев. Това е елен в панелка. Лилия във ваза. Луна в
чаша. Наясно съм, че само през поезията мога да кажа още
нещо за себе си. Да се захлупя тотално в арта. Да пропагандирам
сецесиона, хубавото, чучулигите… Позитивното в новите
поколения. Но това е болка. Много ме боли. Генезисно, пост-,
суб- ме боли. Това е армани на болката. Това е болка,
болко-о, болчице… от а.г.

От тук нататък всеки ден ще те забравям. Това ще бъде дълъг
и метастазен процес. Това ще бъде до последния ми пирогов.
До последната ми диагноза. Това ще бъде неотменна част
от жизнените ми функции. Това ще бъде дълбоко в четката ми за
зъби. В лявото ми полукълбо. Във всичките ми бъбреци и
функции. Аз, който исках да бъда импресарио на миглите ти.
Аз, който направих всичките си творчески планове около
трептенето им. Аз, който ги разказвах пред сорбоните. Аз,
който затворих всички светове в очертанията ти…
Сега изобщо на кой свят съм…

Всъщност това не е опит за поезия. Нито литургия пред
общественото. Това е утопична възможност пак да се усмихна.
Да изтекат соковете ми от бакарди и от бира. Отново да се сбъдна
сред готиките, месечините, росата. Толкова обикновени неща.
Толкова сложни за мен. Това няма нищо общо с поезията.
Трептенето на миглите ти е поезията. Другото е секънд хенд,
търд хенд, другото е томас ман без „смърт във венеция“,
U2 без боно, есен без жълто. Трептенето на миглите ти е
началото и краят на поезията. То е избрано от уитман
до днешните пишещи братя.

В темата се пита-Обичате ли стихове?Обожавам ги ,с интерес изчетох написаното до момента на един дъх!Да споделя и нещо любимо за мен:

Среща

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.                                                                                 
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

                                          Дамян Дамянов

Почистих килера -
изхвърлих всичко излишно.
Последната капчица вяра побързах да сложа на скришно.
Изхвърлих всички нечестни приятелства,
стари обиди, ограбващи ме познанства.
Изведнъж се получи доста пространство.

Изметох и амбиции разни.
И рафтовете останаха празни.
Тогава започнах да подреждам:
Най-отгоре, като крехък и фин порцелан,
подредих всички мои надежди.
До тях - някой и друг бъдещ план.

После, на по-долния ред, като луксозен пакет,
сложих най-скъпите спомени.
В килера оставих, безспорно, най-важното само:
за точка опорна - едно вярно приятелско рамо.
Последно - проветрих и стана прекрасно!
А беше толкова задушно и тясно...

Кристина Филипова

Останала ми е една усмивка.
Не може да я вземе никой дявол.
Каквото и да става - зъби стискам...
...и смело към върха си продължавам.
Усмихвам се на тихата си лудост,
на времето прекарано в безгрижност.
Забравям всички глупави заблуди -
да помниш болката е толкова излишно.
Усмихвам се на някой стар приятел,
на онзи мъж, на бабата отсреща
и осъзнавам колко съм богата,
раздавайки усмихната надежда.
Останала ми е една усмивка,
но от вълшебните - дадеш ли я на някой,
животът с хиляди усмивки ти откликва.
Не ми ли вярваш? Усмихни се и почакай...

Катерина Кайтазова

Това е история, стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
 
— Сбогом — бе казало то на прощаване. —
Аз си отивам.
Няма вече обич, хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж — само улици, водещи в Сена,
— Остани — бе отвърнал художника. —
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж — цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.
 
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
 
— Господин Тротоар — тихо каза художника
и коленичи. —
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.
 
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
 
Той постави своята шапка встрани
и й каза:
„Проси!“
После, много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после — сини очи,
после — казващи сбогом — уста
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
— Остани — каза той и погали едва
своето русо момиче. —
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети, щедри монети.
 
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
 
Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.
 
После падна дъждът изведнъж.
Ах, парижкият дъжд!
Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,
червен и лъскав!
 
Той единствен се спря и започна да пръска
свойте едри монети,
свойте сребърни щедри монети.
 
— Спри — тихо каза художникът. — Тя ще замине.
„Тя ще замине“ — сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.
 
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче е цветя.
Веселин Ханчев

Любимо, за мен и за баща ми

Научих се, че в този малък свят
единствено мечтите са големи.
Светулки са и в тъмното блестят
да светят непрекъснато над мене.
И няма как, не може без сълзи.
И без другар със който да споделяш.
И без ръка, която те държи.
И без приятел в топлите постели.
Научих, че животът е такъв,
какъвто само ти си го измислиш.
От капката пролята днеска кръв
ти утре свободата ще разлистиш.
Така се уча, няма лош урок.
Дори да сбъркам моля за присъда
и тя е за добро, и няма срок,
във който да се уча как да бъда.
И в този толкова объркан свят
душата ми е някак подредена,
защото те обичам и летя,
защото се научих да съм себе си.

Николина Милева