Здравейте!
Преживявам тежка раздяла и това често ме хвърля в размисъл.
Имах 2 годишна връзка, която мина през много препятствия, но с половинката ми се справяхме заедно. Това укрепваше отношенията ни все повече и повече. И въпреки всичко дойде момента, в който не успяхме да се преборим със случващото се и се предадохме. Разделихме се кажи-речи по взаимно съгласие. Мина около месец без да контактуваме, но отново с течение на обстоятелствата подновихме комуникацията. В общи линии стана ясно, че и двамата си липсваме, че между нас има толкова много нереализирани и неизказани неща. Излизахме няколко пъти, разхождахме се, смяхме се, изкарвахме си така, както никога до сега. Разкрихме истинската си същност един пред друг, което докато бяхме заедно не успяхме да направим, понеже нещата в началото тръгнаха по малко по-различен начин от обичайното. Нямахме възможност да бъдем приятели, преди да станем двойка.
Да подновиш комуникация при подобни обстоятелства обаче, може да се окаже адски объркващо. Хем исках да съм с нея, да изживеем всичко това, което си описваме, докато си говорим, хем от друга страна има не малка доза страх, която сякаш казва "струва ли си да пипаш това, което вече знаеш, че пари?". Бях изправен пред най-тежката житейска битка - между разума и сърцето.
Отново "заедно" избрахме да послушаме разума и да продължим напред. Предадохме се за втори път, без дори да опитаме да се борим. Тази мисъл ме убива, но се опитвам да се държа и да продължа напред, знаейки, че всичко ще е наред, просто ми трябва време.
Та това, което не ми дава покой е именно въпросът "Трябва ли да се борим за собственото си щастие или то е нещо, което трябва просто да се случи(без борба, предизвикване и т.н.)?"
Преживявам тежка раздяла и това често ме хвърля в размисъл.
Имах 2 годишна връзка, която мина през много препятствия, но с половинката ми се справяхме заедно. Това укрепваше отношенията ни все повече и повече. И въпреки всичко дойде момента, в който не успяхме да се преборим със случващото се и се предадохме. Разделихме се кажи-речи по взаимно съгласие. Мина около месец без да контактуваме, но отново с течение на обстоятелствата подновихме комуникацията. В общи линии стана ясно, че и двамата си липсваме, че между нас има толкова много нереализирани и неизказани неща. Излизахме няколко пъти, разхождахме се, смяхме се, изкарвахме си така, както никога до сега. Разкрихме истинската си същност един пред друг, което докато бяхме заедно не успяхме да направим, понеже нещата в началото тръгнаха по малко по-различен начин от обичайното. Нямахме възможност да бъдем приятели, преди да станем двойка.
Да подновиш комуникация при подобни обстоятелства обаче, може да се окаже адски объркващо. Хем исках да съм с нея, да изживеем всичко това, което си описваме, докато си говорим, хем от друга страна има не малка доза страх, която сякаш казва "струва ли си да пипаш това, което вече знаеш, че пари?". Бях изправен пред най-тежката житейска битка - между разума и сърцето.
Отново "заедно" избрахме да послушаме разума и да продължим напред. Предадохме се за втори път, без дори да опитаме да се борим. Тази мисъл ме убива, но се опитвам да се държа и да продължа напред, знаейки, че всичко ще е наред, просто ми трябва време.
Та това, което не ми дава покой е именно въпросът "Трябва ли да се борим за собственото си щастие или то е нещо, което трябва просто да се случи(без борба, предизвикване и т.н.)?"
