"Принцесата и Кралицата" и "Принцът-Ренегат"

Междувременно на юг, войски се събирали в  Тъмбълтън – процъфтяващ търговски град по бреговете на Мандър. Крепостта над града била яка, но малка. Гарнизонът й обичайно бил не повече от 40 мъже, но още хиляди били дошли  по реката от Горчив мост, Дълга маса и от по-далеч на юг.  Пристигането на силите на речните лордове, увеличавал допълнително броя му и усилвал неговата  решимост. Говорело се, че войските, които се събрали  под знамената на кралица Ренира в Тъмбълтън наброявали близо девет хиляди души. Хората на кралицата имали значително числено превъзходство пред тези на Хайтауър.  Без съмнение пристигането на драконите Вермитор и Среброкрила и техните ездачи било горещо приветствано от защитниците на Тъмбълтън. Малко можели да знаят за ужасите, които ги очаквали.

 Въпросите как, кога и защо са се случили събитията известни като Измяната от Тъмбълтън, са станали предмет на много спорове, а истината за всичко, което се е случило, вероятно никога няма да се узнае. Изглежда че тези, които се стекли в града, бягайки от армията на Хайтауър, всъщност били част от тази армия и били изпратени за да проникнат в редиците на защитниците.  Но техните предателства нямало да имат толкова голямо значение, ако сир Улф Белия и сир Хю Хамър също не били избрали този момент да променят верността си.

 Тъй като никой от двамата не можел да чете и пише, ние никога няма да узнаем какво е подтикнало Двамата изменници (както историята ги нарекла), да направят това, което са направили. За битката при Тъмбълтън, обаче знаем много повече. Шест хиляди от хората на кралицата срещнали лорд Хайтауър на бойното поле и се сражавали храбро за известно време, но смъртоносният дъжд от стрели, на който ги подложил лорд Ормунд изтънил редиците им, а унищожителния щурм на тежката му конница, накарал оцелелите да побягнат назад към градските стени. Когато повечето от тях били в безопасност зад портите, Роди Разрушителя и неговите Зимни вълци се втурнали  през странична врата, надавайки  ужасяващите бойни викове на Севера и помели левия фланг на атакуващите войски. В хаоса, който последвал, северняците си пробили път през превишаващ ги десет пъти числено враг, до мястото, където лорд Ормунд Хайтауър седял върху бойния си кон под златния дракон на крал Егон и знамената на Староград и Хайтауър. Певците разказват, че лорд Родрик бил в кръв от главата до петите когато стигнал, щитът му бил разцепен, а шлемът спукан, но бил толкова опиянен от битката, че изглеждало дори не чувствал раните си. Братовчедът на лорд Ормунд, сир Бриндън Хайтауър  застанал между северняка и своя сюзерен, отсичайки от рамото лявата ръка на Разрушителя с един ужасен удар на дългата си брадва... … Въпреки това, освирепелият лорд на Бароутън не спрял да се сражава, посичайки сир Бриндън и лорд Ормунд преди да умре.  Знамената на лорд Хайтауър паднали и жителите на града надали радостни възгласи, мислейки, че ходът на битката се е обърнал. Дори появата на Тесарион на бойното поле не ги уплашила, защото знаели, че имат два дракона на тяхна страна ... но когато Вермитор и Среброкрила се издигнали в небето и  изригнали пламъци над Тъмбълтън, тези възгласи се превърнали в писъци.

Тъмбълтън потънал в огън: дюкяни, домове, септи, хора, всичко. Горящи хора падали от укрепленията и бойниците или пищейки се препъвали по улиците – стълпотворение от живи факли. Двамата изменници бичували града, от единият край до другия, с камшици от пламък.

 Последвалото опустошение било толкова свирепо, колкото никое друго в историята на Вестерос. От процъфтяващ търговски град Тъмбълтън бил стопен до пепел и въглени, за да не бъде никога възстановен.  Хиляди изгорели, а много се удавили опитвайки се да преплуват реката. По-късно някои щели да кажат, че това били късметлии, защото към оцелелите не била проявена никаква милост. Мъжете на лорд Футли хвърлили мечовете си и се предали, само за да бъдат вързани и обезглавени. Жените, които преживели пожарите били изнасилвани многократно, дори съвсем младите момичета на по 8 и 9 години. Старците и момчетата били посечени, докато драконите се хранели със сгърчените, пушещи трупове на своите жертви.  

Това било приблизително по времето, когато очукан търговски ког на име Несария доплавал в пристанището под Драконов камък за ремонт и продоволствия. Моряците разказвали, че  буря ги отклонила от курса им, когато се връщали от Пентос към Стар Волантис... но към тази обичайна песен за опасностите в морето, волантинците добавили особена нотка. Когато Несария била отклонена на запад, Драконов връх изникнал пред тях, огромен срещу залязващото слънце...  и  моряците съзрели битката на драконите, чиито рев отеквал в отвесните черни скали по източните склонове на Димящата планина.  Във всеки хан, гостилница и бардак  по крайбрежието, историята била разказвана, преразказвана и украсявана, докато всеки човек в Драконов камък не чул за нея.

Драконите били чудо за хората от Стар Волантис: а гледката на  два в битка, била нещо, което екипажът на Несария никога нямало да забрави. Хората живели на Драконов камък били отраснали с такива зверове ...  но дори така, моряшката история възбудила интерес.  На следващата сутрин няколко местни рибари обиколили с лодките си около Драконов връх и  се върнали да разкажат, че  видели изгорени и потрошени останки от мъртъв дракон в подножието на планината. По цветът на крилата и люспите му разбрали, че това е трупът на Сив дух. Драконът бил разкъсан на две и частично изяден.

Чувайки тази новина сир Робърт Куинс, приветлив и известен със своята дебелина рицар, когото кралицата заминавайки бе назначила за кастелан на Драконов камък, побързал да определи за убиец Канибал. Повечето се съгласили, защото за  Канибал било известно, че е атакувал по-малки дракони в миналото, макар и рядко така свирепо.  Някои от рибарите страхувайки се, че убиецът по-нататък може да се нахвърли върху тях, призовали Куинс да изпрати рицари в леговището на дракона, които да приключат с него, но кастеланът отказал.  

  - Ако ние не го безпокоим и Канибал няма да ни безпокои. - заявил той.

За да бъде сигурен в това, Куинс забранил риболова покрай източния склон на Драконов връх, където лежало гниещото тяло на дракона.

Междувременно на западния бряг на залива Черна вода, мълвата за битката и предателството в Тъмбълтън достигнала Кралски чертог. Казват, че овдовялата кралица Алисънт се разсмяла, когато чула за това.

   - Всичко, което са посели, сега ще пожънат. - обещала тя.

   На Железния трон, кралица Ренира бледа и отмаляла наредила да се затворят и залостят градските порти; от този момент на никого не било позволено да влезе или да напусне Кралски чертог.

   - В моят град няма да се промъкнат обърни-плащове, които да отворят портите на бунтовниците. - обявила тя.

 Войските на лорд Ормунд можели да бъдат пред стените им утре или вдругиден; а изменниците от кръвта на дракона, можели да пристигнат още по-рано.

Тази перспектива развълнувала принц Джофри.

    - Нека дойдат. - обявило момчето. - Ще ги посрещна на Тираксес.

Тези приказки разтревожили майка му.

   - Няма да го направиш. - заявила тя. - Ти си твърде млад за битка.

 Все пак  позволила на момчето да остане, докато Черния съвет обсъждал как най-добре да се справят с приближаващия враг.

 Шест дракона били останали в Кралски чертог, но само един зад стените на Червената цитадела: личният дракон на кралицата, Сиракс. Конюшнята във външния двор била опразнена и там драконът бил привързан с тежки вериги за пода,  достатъчно дълги за да може да се придвижва от конюшнята до двора. Веригите предотвратявали възможността Сиракс да излети без ездач.  Тя отдавна била свикнала с тях; бидейки добре хранена, не била ловувала от години.

 Останалите дракони били държани в Драконова яма, колосална структура, която крал Мегор Жестокия  построил за тази цел. Под нейния  величествен купол 40 огромни ниши били изсечени от костите на Хълма на Ренис образувайки гигантски пръстен. Дебели железни порти затваряли всеки край на тези създадени от човешка ръка пещери, вътрешните порти водели към пясъците на ямата, а външните се отваряли към хълма.  Караксес, Вермитор, Среброкрила и Овцекрад били направили своите леговища там, преди да отлитат за битка.  Пет дракона останали : Тираксес на принц Джофри, бледосивия Морски дим на Адам Веларион, младите дракони Моргул и Шрикос, обвързани с принцеса Джеера (избягала) и нейния близнак принц Джеерис (мъртъв)    ...   и Мечтан огън, любимецът на кралица Хелена.  Според стария обичай, поне един драконов ездач трябвало да остане при ямата, за да може да се издигне в защита на града, ако възникне такава необходимост. Тъй като кралица Ренира предпочитала да държи синовете си покрай нея, задължението се паднало на Адам Веларион.

 Но сега от Черния съвет бил повдигнат въпроса за лоялността на сир Адам. Ездачите на дракони Улф Белия и Хю Хамър бяха преминали към врага ... но дали това били единствените изменници сред тях?  А Адам от Хъл и момичето Коприва? Те също бяха родени копелета. Можеше ли да им се доверят?

Лорд Бартимос Селтигар не смятал така.

  - Копелетата са коварни по природа. - казал той. - Това е в кръвта им. Предателството е така естествено за копелетата, както лоялността за законнородените.

 Той увещавал Нейно величество веднага да арестува двамата драконови ездачи с ниско потекло, преди те да могат да се присъединят към врага заедно със своите дракони. И други подкрепили мнението му, сред тях сир Лутор Ларджънт, командир на  Градската стража и сир Лорънт Марбранд, лорд-командирът на Кралската й гвардия.  Дори двамата мъже от Бял пристан, страховитият рицар сир Медрик Мандърли и неговият умен, закръглен брат сир Торен призовавали кралицата да не се доверява.

  -  Най-добре не им давайте шанс. - казал сир Торен. - Ако врагът спечели още два дракона, ние сме загубени.

Само лорд Корлис заговорил в защита на драконовите ездачи, твърдял че сир Адам и неговия брат сир Алин били „истински Веларион“, достойни наследници на Дрифтмарк.  Колкото до момичето, макар да била мръсна и грозновата, тя се била сражавала храбро в битката при Гърлото.

  - Както и двамата изменници. - контрирал лорд Селтигар

Разпаленият протест на Ръката бил напразен. Всички страхове и подозрения на кралицата били събудени. Тя била предавана толкова често и от толкова много, че бързо повярвала в най-лошото. Предателството вече не можело да я изненада. То било нещо, което може да се очаква, дори и от тези, които са й най-скъпи.

 Кралица Ренира разпоредила на сир Лутор Ларджънт да вземе 20 златни плаща и арестуват сир Адам Веларион при Драконова яма. И така, предателство водело към друго предателство, и до гибелта на кралицата.  Докато сир Лутор Ларджънт и неговите златни плащове яздели нагоре по Хълма на Ренис със заповедта на кралицата, вратите на Драконова яма се отворили, Морски дим разперил бледосивите си криле над тях и полетял, а дим се виел от ноздрите му. Сир Адам Веларион бил предупреден навреме за да избяга. Сепнат и гневен, сир Лутор се върнал веднага в Червената цитадела, нахлул в  Кулата на Ръката и грубо се нахвърлил върху възрастния лорд Корлис, обвинявайки го в предателство.  Старецът не отрекъл. Завързан и пребит, но все още мълчалив, той бил свален в тъмниците и заключен в черна килия в очакване на процес и екзекуция.

През това време разказите за клането в Тъмбълтън се разпространявали из града ... а с тях и ужасът. Кралски чертог ще бъде следващия, си казвали хората. Дракон ще воюва срещу дракон и този път градът със сигурност ще изгори. Страхувайки се от идващите врагове, стотици се опитали да избягат, но били върнати на портите от златните плащове. Хванати в капан между стените на града, някои потърсили убежище в дълбоките изби от огнената стихия, която очаквали, а други в молитвите, в пиянството и в удоволствията, които могат да бъдат намерени между краката на жена.
По залез градските гостилници, бардаци и септи били пълни до пръсване с мъже и жени търсещи утеха или бягство и  споделящи си ужасяващи слухове.

 По-различен вид хаос царял в Тъмбълтън, 60 левги на югозапад. Докато Кралски чертог треперел от страх пред враговете, които трябвало да са на крачка от града, лоялистите на крал Егон, останали без водач, били обкръжени от разногласия, конфликти и съмнение.   Ормунд Хайтауър бил мъртъв, както и неговият братовчед сир Бриндън, първия рицар на Староград.  Неговите синове били останали в Хайтауър, на хиляда левги назад и били още зелени момчета.  И макар лорд Ормунд да бил наричал Дерон Таргариен „Дерон Дръзкия“ и хвалел смелостта му в битка, принцът бил още момче. Най-младият от синовете на крал Егон бил пораснал в сянката на по-големите си братя и бил свикнал повече да следва заповеди отколкото да ги дава. Водач на войските станал  сир Хобърт, друг братовчед на лорд Ормунд, на когото досега бил поверяван само обоза. Мъж „колкото силен, толкова глупав“, Хобърт Хайтауър живял шестдесет години без да се отличи с нищо, а сега, поради родството си с кралица Алисънт на него се падало командването на войските.

 Рядко е имало друг град в историята на Седемте кралства, който да е бил обект на толкова дълго, безжалостно и свирепо опустошение, като Тъмбълтън след Измяната. Принц Дерон бил отвратен от всичко, което видял и заповядал на сир Хобърт Хайтауър да сложи край на това, но усилията на Хайтауър били безполезни като самия него.

 Най-тежките престъпления били тези извършени от Двамата изменници, копелетата драконови ездачи Хю Хамър и Улф Белия. Сир Улф се бил отдал напълно на пиянство, давейки се във вино и похот. Тези, които не успявали да му угодят ставали храна за дракона му. Рицарското звание с което кралица Ренира го била удостоила, вече не било достатъчно. Не бил удовлетворен и когато принц Демън го посочил за лорд на Горчив мост. Белия си бил наумил по-голяма награда: той не искал нищо по-малко от Планински рай, заявявайки, че Тирел не са изиграли никаква роля в Танца и заради това трябвало да бъдат осъдени като предатели.

 Амбициите на сир Улф, можели да се смятат за скромни, в сравнение с тези на неговия съучастник обърни-плащ, Хю Хамър. Син на обикновен ковач, Хамър бил огромен мъж с толкова силни ръце, че казват, че  можел да огъва железни прътове в обръчи.  Макар да не бил обучен в изкуството на войната, неговият размер и сила го правели страховит противник. Оръжието, което предпочитал да използва било бойния чук, с който нанасял смъртоносни размазващи удари. В битка той яздел Вермитор, който някога бил язден от самия крал; от всички дракони във Вестерос, само Вхагар бил по-голям и по-стар. Поради всичките тази причини, лорд Хамър (както сам се титулувал сега), започнал да мечтае за корона.  „Защо да си лорд, когато може да си крал?“ казвал той на хората, които започвали да се събират около него.

 Никой от Двамата изменници не бързал да помогне на принц Дерон да атакува Кралски чертог. Те имали голяма войска и три дракона също, но и кралицата имала три (както много добре знаели) и щяла да има пет, когато принц Демън се върнел с Коприва. Лорд Пийк предпочитал да забави настъплението, докато лорд Баратеон не присъединял силите си от Бурен край към тях. А сир Хобърт искал да се върне в Предела, за да могат да попълнят бързо намаляващите си припаси. Никой не изглеждал загрижен, че армията се смалявала всеки ден, изпарявала се като утринна роса, тъй като все повече мъже дезертирали, взимайки със себе си всичко, което можели да отнесат.

Домът Дарклин бил сред най-силните поддръжници на Ренира, но цената на тяхната вярност била висока. Само ходатайството на сир Харолд  Дарк могло да убеди лейди Мередит Дарклин изобщо  да допусне кралицата в замъка си (Дарк били далечни родственици на Дарклин и сир Харолд  някога бил скуайър на сир Стефон) и то само при условие, че няма да остане задълго.
Кралица Ренира нямала нито злато, нито кораби. Когато изпратила сир Корлис в тъмниците, изгубила флотата си и избягала от Кралски чертог , страхувайки се за живота си, без пукнат грош. Отчаяна и изплашена, Нейна светлост изглеждала все по мрачна  и измъчена. Не можела нито  да яде, нито да спи. Не понасяла и да е разделена от принц Егон, последният и жив син. Ден и нощ момчето оставало край нея, „като малка бледа сянка.“

Ренира трябвало да продаде короната си за да може да плати пътуването с браавоския търговски кораб Виоланд. Сир Харолд Дарк настоявал тя да потърси убежище при Лейди Арин, в Долината. Сир Медрик Мандърли пък я убеждавал да се върне в Бял пристан с него и брат му сир Торен. Нейна светлост отказала и на двама им. Тя била решена да се върне на Драконов камък. Казвала на верноподаниците си, че там ще намери драконови яйца. Трябвало да намери друг дракон или всичко било изгубено.

Силен вятър принуждавал Виоланд да се държи по-близо до брега на Дрифтмарк, отколкото се харесвало на кралицата. Три пъти се разминавали съвсем близо с  кораби на Морската Змия, но Ренира се стараела да остава скрита. Накрая браавоският кораб акостирал в пристанището под Драконов връх с вечерния прилив. Кралицата била изпратила гарван да извести за пристигането и и заварила ескорт, който очаквал слизането и от кораба заедно със сина и Егон, придворните и дами и тримата рицари от Кралската гвардия - всичко, което било останало от свитата и.

Валяло, когато свитата слязла на брега и на пристанището нямало почти никой. Дори крайбрежните бардаци изглеждали тъмни и изоставени, но Нейна светлост не забелязала. С премаляло тяло и душа, разбита от предателството, Ренира Таргариен искала само да се върне в седалището си, където мислела, че със сина си ще бъде в безопасност. Не знаела, че и предстои последното и най-тежко предателство.

Охраната и, наброяваща 40 души, се ръководела от сир Алфред Брум, един от мъжете, които останали у дома, когато Ренира потеглила към Кралски Чертог. Брум бил най-старшият от рицарите на Драконов Камък - постъпил на служба още при управлението на Стария Крал и затова очаквал да бъде повишен в кастелан, когато Ренира тръгнала на война за да вземе Железния трон.. Но вечно намръщеният и рязък сир Алфред Брум не умеел нито да извиква привързаност нито да вдъхва доверие. Затова кралицата го подминала в полза на по-сърдечният сир Робърт Куинс.

На въпроса защо сир Робърт не я посреща лично, сир Алфред отговорил, че кралицата ще види „дебелия ни приятел“ в замъка. И тя го видяла.. въпреки че овъгленото тяло на Куинс било изгорено до неузнаваемост и провесено от парапета на портата редом със стюарда, майстора на оръжията и капитана на гвардията на Драконов камък. Разпознали го единствено по размера на тялото, сир Робърт бил ужасно дебел.

Казват, че кръвта се отдръпнала от лицето на кралицата, когато видяла телата, но младият принц Егон пръв осъзнал какво всъщност означават. “Майко, бягай!” извикал, но било твърде късно. Мъжете на сир Алфред се спуснали върху кралските защитници. Преди сир Харолд Дарк да успее да извади меча си от ножницата, брадва разцепила главата му, а копие проболо сир Адриан Редфорт в гърба. Единствено сир Лорет Лансдейл бил достатъчно бърз да защити кралицата съсичайки двама нападатели, преди самият той да бъде съсечен. Той бил последният рицар от Кралската Стража. Когато принц Егон сграбчил меча на сир Харолд, сир Алфред просто отблъснал острието с презрение.
 
Момчето, кралицата и придворните дами били подкарани с върховете на копията през портите на Драконов камък към вътрешния двор. И там се озовали лице в лице с един мъртъв мъж и един умиращ дракон.

Люспите на Слънчев огън все още блестели на слънцето като ковано злато, но както лежал на разтопения валирийски камък в двора било видно, че е прекършен, той – най-великолепният дракон летял в небесата на Вестерос. Крилото му, изтръгнато от тялото му от Мелеис, стърчало под странен ъгъл, а от пресните рани по гърба му се процеждали дим и кръв при всяко негово движение. Слънчев огън бил свит на кълбо, когато кралицата и хората и първо го видели. Когато помръднал и вдигнал глава по врата му се открили рани, там където друг дракон бил късал парчета от плътта му. По корема имало места, където струпеи на рани замествали люспите му, а вместо дясното му око се виждала празна дупка, покрита с черна засъхнала кръв.

Човек би се запитал, както се запитала и Ренира, как се било случило всичко това.

Знаем много неща, които тогава не били известни на кралицата. Лорд Ларис Стронг, Кривото стъпало,бил този,  който незабелязано измъкнал краля и децата му от града, когато драконите на кралицата се появили в небето над Кралски чертог. За да не ги види никой, лорд Ларис ги извел вместо през градските порти, през някой от тайните проходи на Мегор Жестокия, който само той знаел.

Лорд Ларис бил този, който заповядал бегълците да се разделят, така че ако някой падне в плен, другите да се спасят. Сир Рикард Торн получил заповед да заведе двегодишнияр принц Мелор про лорд Хайтауър. Принцеса Джеера, мило и обикновено момиче на шест, била поверена на грижата на сир Уилис Фел, който се заклел да я отведе невредима до Бурен Край. Никой не знаел къде се намирали другите, така че не можел да ги предаде, ако сам той е заловен.

И само лорд Ларис знаел, че кралят, сменил фините си дрехи с петносано от сол рибарско наметало, бил скрит сред товара от треска на една рибарска лодка, под грижите на един незаконороден рицар с корени на Драконов Камък. Кривото стъпало очаквал, че щом Ренира научела за бягтвото на краля, щяла да прати хора да го преследват, но лодките не оставят следи по водата и малко преследвачи биха помислили да търсят Егон на острова на сестра му, в сянката на собствената и твърдина.
И там щял да остане Егон, скрит и в безопасност, притъпяващ болката си с вино и криещ изгарянията си под дебелото наметало, ако Слънчев огън не бил стигнал до Драконов Камък. Можем да се запитаме, като мнозина други, какво го довело обратно до Драконов връх. Дали раненият дракон, с полу-оздравялото си счупено крило, бил воден от някакъв първичен инстинкт, който го карал да се върне на мястото, където бил роден, при димящата планина, където се бил появил от яйцето си? Или пък чувствал присъствието на Крал Егон през дългите разстояния и бурните морета, и долетял за да е отново с ездача си? Някои дори казват, че Слънчев огън усещал отчаяната нужда на господаря си. Но кой би дръзнал да каже, че познава сърцето на един дракон?

After Lord Walys Mooton’s ill-fated attack drove him from the field of ash and bone outside Rook’s Rest, history loses sight of Sunfyre for more than half a year. (Certain tales told in the halls of the Crabbs and Brunes suggest the dragon may have taken refuge in the dark piney woods and caves of Crackclaw Point for some of that time.)
След като злощастната атака на сир Уолис Мутън ...извън Гарванов покой, историята мълчи за местонахождението на Слънчев огън за повече от половин година. (В залите на Раците и Брунес се разказвали истории, които предполагали че драконът се е подслонил в тъмните борови гори и пещерите на нос Краклоу за част от това време.) Въпреки че счупеното му крило било заздравяло достатъчно за да му позволи да лети, било зараснало под лош ъгъл и оставало слабо. Слънчев огън вече не можел да се издига, нито да остава във въздуха за дълго и му коствало усилие да прелита дори кратки разстояния. И все пак някак успял да прекоси залива на Черна вода.. защото точно Слънчев огън видели моряците на Несария да напада Сив дух. Сир Робърт Куинс обвинявал Канибала.. но Том Заплетения език (или пък Том Пелтека?), заекващия, който чувал повече отколкото казвал, наливал Волантинците с ейл, отбелязвайки всяко споменаване на златните люспи на нападателя. Много добре знаел, че Канибала е черен като въглен. И така Двамата Том и техните „братовчеди“ (само на половина истина,защото само сир Марстон бил от тяхната кръв, копеле, дете на сестрата на Том Рошавата брада и рицаря, който и отнел моминството) потеглили с малкия си кораб да търсят убиеца на Сив Дух.

Изгореният крал и осакатеният дракон намерили нова цел един в друг. От скривалище на пустите източни склонове на Драконовата планина Егон се спускал всеки ден по изгрев, излизайки в небето за пръв път след Гарванов покой, докато Двамата Том и братовчед им Марстън Водите се върнали на другата страна на острова да търсят хора, съгласни да им помогнат да превземат замъка. Дори на Драконов камък, дългогодишното седалище на кралица Ренира, успели да намерят много, които имали причини, добри или лоши, да мразят кралицата. Накои скърбяли за братя, синове и бащи, убити в Битката при Гърлото. Някои се надявали на плячка или издигане. Докато други смятали, че правото на сина е преди това на дъщерята, което давало правото на Егон.

Кралицата била взела най-добрите си хора със себе си в Кралски чертог. На острова си, пазен от корабите на Морската змия и високите си валириански стени, Драконов камък изглеждал непристъпен, така че гарнизонът, който Нейна светлост оставила бил малък, съставен от хора, от които нямало друга полза – посивели мъже или още зелени момчета, куците, бавните и сакатите, мъже, който се възстановявали от раните си, мъже със съмнителна вярност и смелост. Начело на тези хора Ренира поставила сир Робърт Куинс, способен мъж, но остарял и надебелял.

Куинс бил твърд поддръжник на кралицата, всички признават, но някои от мъжете които командвал не били толкова лоялни. Таели омраза и недоволство за истински или въображаеми неправди. Сред тях изпъквал сир Алфред Брум. Брум охотно се съгласил да предаде кралицата си в замяна на обещание за титла, земи и злато ако Егон II си върне трона. Дългата му служба в гарнизона му позволявала да посочи на хората на краля силните и слабите страни на Драконов камък, кои стражи могат да бъдат купени и спечелени за каузата и кои трябвало да бъдат убити или затворени.

Когато дошъл моментът, превземането на Драконов камък отнело по-малко от час. Мъже вербувани от Брум отворили задна вратичка в часа на призраците, за да позволят на сир Марстън Водите, Том Заплетения език и хората им да се промъкнат в замъка незабелязано. Докато една група нападатели превземали оръжейната, а друга заловила верните на Драконов камък стражи и майстори на оръжието, сир Марстън изненадал майстер Хънимор в гарванарника, за да не може дума за ставащото да напусне замъка с гарван. Сир Алфред повел мъжете, които нахлули в покоите на кастелана за да изненадат сир Робърт Куинс. Докато Куинс се мъчел да стане от леглото си Брум забил копие в огромния му блед корем. Удар толкова силен, че копието преминало през гърба на сир Робърт, пронизало пълния с пера и слама матрак и се забило в земята отдолу.

Само една част от нападението не минала по план. Когато Том Заплетения език и главорезите му разбили вратата на спалнята на лейди Бела за да я отведат като затворник, момичето се измъкнало през прозореца, изпълзяло по покривите и надолу по стените докато стигнало до двора. Хората на краля се били погрижили да пратят хора да пазят помещенията където държали драконите, но Бела била израстнала на Драконов камък и знаела пътища, които не били известни на тях. Когато преследвачите и я настигнали, тя вече била оседлала и освободила Муунденсър от веригите.
И когато крал Егон II излетял със Слънчев огън над обвитият в дим Драконов връх и се спуснал, очаквайки да се появи триумфиращ в замъка, в безопасност сред  своите собствени хора, докато подръжниците на кралицата били избити или в плен, във въздуха го посрещнала Бела Таргариен, неустрашимата като баща си дъщеря на принц Демън и лейди Лена.

Муунденсър била млад дракон, светло зелен с рога и кръст, и перлени кости на крилата. Като изключим големите и крила, тя не била по голяма от боен кон, а тежала дори по-малко. Била много бърза обаче и Слънчев огън, въпреки че бил много по-голям, все още се борел с кривото си крило, а и имал пресни рани оставени от Сив дух.

Срещнали се в тъмните часове преди зората, сенки в небето, които осветявали нощта с огъня си. Муунденсър избягвала пламъците на Слънчев огън, избягвала челюстите му, стрелкала се под грабливите му нокти и обстрелвала по-големия дракон отгоре, отваряйки голяма димяща рана по целия му гръб и разкъсвайки раненото му крило. Хората гледащи отдолу казвали, че Слънчев огън се люшкал като опиянен във въздуха, борейки се да се задържи високо, докато Муунденсър нападала отново и отново, бълвайки огън. Слънчев огън и отговорил с нажежена струя златист пламък, толкова ярка, че осветила двора като второ слънце, пламък който ударил Муунденсър право в очите. Все едно че не била заслепена обаче, Муунденсър продължавала да лети удряйки яростно Сънфайър с криле и нокти. Докато падали Муунденсър не спирала да хапе врата на Слънчев огън, късайки парчета от плътта му, а по-възрастният дракон впивал ноктите си в корема и. Били обвити в огън и дим, ослепени и кървящи. Крилата на Муунденсър махали яростно докато се опитвала да се откъсне, но единственото, което постигала било да забави падането им.

Хората в двора се разбягали, търсейки защита, когато драконите паднали на твърдия камък, все още биещи се. Бързината на Муунденсър не била отполза на земята срещу размера и тежестта на Слънчев огън. Зеленият дракон скоро се отпуснал неподвижен. Златният дракон наддал победен рев и се опитал да полети отново, но рухнал на земята, докато гореща кръв се изливала от раните му.

Крал Егон бил скочил от седлото още докато драконите били на двайсет стъпки от земята, строшавайки и двата си крака. Лейди Бела останала върху Муунденсър до края. Изгорена и изранена, девойката намерила сила да освободи веригите на седлото и да изпълзи встрани докато драконът и се свил на кълбо в последните си предсмъртни гърчове. Когато Алфред Брум извадил меча си за да я съсече, Марстън Водите избил острието от ръцете му. Том Заплетения език отнесъл момичето при майстера.

Така крал Егон II спечелил (наследственото) седалището на рода Таргариeн, но цената, която платил била висока. Слънчев огън нямало да лети никога отново. Той останал в двора, където бил паднал, хранейки се с трупа на Муунденсър и после с труповете на овцете, които му носели хората от гарнизона. А Егон II изживял остатъка на дните си в страхотна болка. Въпреки че този път, трябва признаем, Негова светлост отказал маковия сок. „Няма да тръгна отново по този път“ казал.

Не след дълго, докато кралят лежал в голямата зала на Каменния Тъпан?, с превързани и шинирани крака, първият гарван на кралица Ренира пристигнал от Дъскиндейл. Когато Егон научил, че неговата полу-сестра се връща с Виоланд, заповядал сир Алфред Брум да подготви „подобаващо посрещане“ за завръщането и у дома.

Всичко това ни е известно сега. Но кралицата не знаела нищо, когато стъпила на брега право в капана приготвен от брат и.

Ренира се засмяла, когато видяла развалината, която бил Златният Слънчев огън. „Кой е сторил това?“ попитала. „Трябва да му благодарим.“

„Сестро.“ извикал кралят от балкона. Не можел да ходи, нито да стои прав, затова го носели в стол. Хълбокът му, счупен при Гарванов покой оставил тялото на Егон свито и разкривено, някога красивото му лице било подпухнало от маковия сок, белези от изгаряне покривали половината му тяло. Въпреки това Ренира го познала веднага и казала „Скъпи братко. Надявах се да си мъртъв.“

„След теб“ отговорил Егон. „Ти си по-голямата“

„Радвам се, че помниш това.“ Отговорила Ренира. „Изглежда, че сме твои затворници. Но не мисли, че ще ни задържиш задълго. Моите верни лордове ще ме намерят.“

„Ако претърсят седемте ада – може би.“ отвърнал кралят, докато хората му изтръгвали Ренира от ръцете на сина и. Някои казват, че сир Алфред Брум я сграбчил за ръката, други твърдят, че били двамата Том, бащата Рошавата брада и сина Заплетения език. Сир Марстън Водите бил там също, заметнат с бял плащ, защото крал Егон го включил в Кралската си гвардия заради доблестта му.

И все пак, нито Водите, нито някои от другите рицари, които били в двора не изрекли и дума на протест, когато кралят дал своята полу-сестра на дракона си. Казват, че отначало Слънчев огън не пожелал това което му предлагат, докато сир Брум не пронизал гърдата на кралицата с кинжала си. Миризмата на кръв събудила дракона, който подушил Нейна светлост и после я окъпал в пламък толкова внезапно, че плаща на сир Алфред се подпалил, докато той отскачал встрани. Ренира Таргариен имала време да вдигне глава към небето и да изкрещи едно последно проклятие към своя полу-брат преди челюстите на Слънчев огън да се сключат около нея откъсвайки ръката и от рамото.

Златният дракон погълнал кралицата на шест залъка, оставяйки само левия и крак под пищяла „за Странника“. Синът на кралицата гледал ужасен, неспособен да помръдне. Ренира Таргариен, Насладата на кралството и кралица за половин година си отишла от този свят на двадест и втория ден от десетата луна на 130-тата година от Завоеванието на Егон. Тя била на тридесет и три години.

Сир Алфред Брум настоявал да убият и принц Егон, но крал Егон забранил. Само на десет, момчето все още можело да бъде ценен заложник, заявил той. Въпреки че сестра му била мъртва, все още имала поддръжници с които Негова светлост трябвало да се справи, преди да помисли да седне на Железния трон отново. Така че поставили окови на врата, китката и глезена на принц Егон и го отвели в подземията под Драконов Камък. Придворните дами на покойната кралица, заради благородната си кръв, получили килии в кулата на Морския дракон, където да очакват откупа си. „Времето да се крием свърши“ заявил крал Егон II. „Пуснете гарваните да известят всички, че самозванката е мъртва и техният истински крал идва за бащиния си трон.“ Но дори за истинските крале имало неща, за които е по-лесно да говориш, отколкото да направиш.

В дните след смъртта на своята полу-сестра кралят все още бил вкопчен в надеждата, че Слънчев огън ще събере сили за да полети пак. Вместо това драконът отслабвал все повече и скоро раните по врата му започнали да разпръскват зловоние. Дори димът, който издишвал бил зловонен и преди края си драконът спрял да се храни. На деветия ден от дванадесетата луна на 130-тата година от Завоеванието великолепният дракон, който бил гордостта на крал Егон, издъхнал на двора на Драконов камък, където бил паднал. Негова светлост плакал.

Когато скръбта му отминала, крал Егон II повикал лоялистите си и започнал да прави планове за завръщането си в Кралски чертог, за да вземе отново Железния трон и да бъде отново с лейди майка си, Вдовстващата Кралица, която най-после триумфирала над съперницата си, дори и само благодарение на факта, че я е надживяла. „Ренира никога не е била кралица“ заявил кралят и заповядал от тук нататък във всички хроники и правни документи, неговата полу-сестра да бъде наричана само ‚принцеса‘, а титлата кралица да бъде използвана само за майка му Алисент и неговата покойна съпруга и сестра Хелена, „истинските кралици“. И така било записано.

И все пак триумфът на Егон бил кратък и горчив. Ренира била мъртва, но каузата и не изчезнала с не я и нови „черни“ армии се вдигали дори преди завръщането на краля в Червената цитадела. Егон II седнал на трона отново, но никога не се възстановил от раните си, нито познал радост и мир. Останал на трона само половин година.

Как паднал Вторият Егон и бил наследен от Третият е предмет на друг разказ, обаче. Войната за трона продължила, но съперничеството, което започнало, когато на един дворцов бал една принцеса се облякла в черно, а една кралица в зелено, било свършено и с това завършва тази част от историята.



Принцесата и Кралицата, Черните и Зелените


1.   През 111 след Завоеванието, голям турнир се състоял в Кралски чертог за петгодишнината от сватбата на краля и кралица Алисент. На пира за откриването кралицата била облечена в зелена рокля, а принцесата носела дреха в драматичните цветове на Таргариените – червено и черно. Това било забелязано и по-късно станало обичай да се говори за „зелените“ и „черните“, когато ставало въпрос за хората на кралицата и съответно - на принцесата. На самия турнир черните се представили много по-добре, когато сир Кристън Коул, носещ цветовете на принцеса Ренира, свалил от коня всички шампиони на кралицата, сред които двама нейни братовчеди и най-младият и брат, сир Гуейн Хайтауър.