Публикувана: 15 май 2014, 22:43 ч.
Последно мнение: 2 септ. 2015, 22:23 ч.

"Принцесата и Кралицата" и "Принцът-Ренегат"

52 867
454
1

Отговори

Q&A

Обобщени въпроси и отговори от темата *

Как се произнася на български Раеняра?
Как се превежда на български "Кралица Алсинт и нейната партия, така наречените зелени"?
Какво представлява "Танцът на драконите" и защо носи това име?
* Предложените въпроси и отговори се генерират машинно от автоматизиран езиков модел на база потребителските мнения в темата. Генерираното съдържание може да е непълно, неактуално, подвеждащо или неподходящо. Вашите оценки спомагат за подобряване на модела и неговото усъвършенстване.
- Как се произнася на български Раеняра?
  
  Раеняра се произнася като Ренира на български.
- Как се превежда на български "Кралица Алсинт и нейната партия, така наречените зелени"?
  
  Кралица Алсинт и нейната партия, така наречените зелени се превежда като „Кралица Алсинт и нейните приближени/съветници/поддръжници“.
- Какво представлява "Танцът на драконите" и защо носи това име?
  
  Танцът на драконите е период от време, изпълнен с бурни войни за Железния трон на Вестерос, включващи два съперничещи си дома от рода Таргариен. Името "танц" е иронично и неподходящо, но традицията и времето са го утвърдили. Това е записано от Архимайстер Гилдън от Цитаделата на Староград.
- Кои са най-дългите и най-кратките части от "Танцът на Драконите"?
- Как се превежда на български "Triarchy"?

# 270 10 ноем. 2014, 11:23 ч.

Варна
Мнения: 19 012

Получих 6-та. Hug

Бях започнала 12, така че ако имаш време, може да се захванеш със 7.

# 271 10 ноем. 2014, 12:08 ч.

Мнения: 9 143

И остава 5-та така ли?

Вземам я.

# 272 10 ноем. 2014, 12:35 ч.

Варна
Мнения: 19 012

Цитат на: Бумър в пн, 10 ное 2014, 12:08

И остава 5-та така ли?

Вземам я.

Нея я превеждаше g-style, мисля, че даже беше почти готова. Но явно не влиза често и не знам кога ще я постне.. Thinking

# 273 10 ноем. 2014, 12:53 ч.

Варна
Мнения: 19 012

Въпрос.

Име на меч - the Orphan maker.

Как е по-добре - Сиракотворецът или Оставящият сираци. Или някакво по-сполучливо име.. Thinking

# 274 10 ноем. 2014, 15:44 ч.

Мнения: 1 604

5-та е почти готова момичета. Да не дублираме преводите.
Хексе, благодаря за помощта с преводите на изреченията. Ще сглобя текста и го слагам тези дни. Няма да е най- доброто ми творение, но на този етап не мога да предложа повече.

# 275 10 ноем. 2014, 16:08 ч.

Мнения: 10 575

Добре, ще се захвана със 7 част.

Мечът го писах Сиракотворец, друго не ми хрумна.

# 276 10 ноем. 2014, 18:54 ч.

Мнения: 9 143

Widowmaker-a на Джофренцето не беше ли Създател на вдовици, по тази логика този може да е на сираци.
Хексе ти така или иначе ще редактираш всичко, ако искаш аз мога да поема 7-ма.

Ps Поправка било Widow's wail :-/

# 277 10 ноем. 2014, 20:10 ч.

Варна
Мнения: 19 012

Бумър, сега се сетих, че 11 част беше недовършена. май ти щеше да я довършваш. Сега ще намеря частта, която е непреведена.
Значи аз поемам 12, Дези 7, Джи ще постне 5, а ти довършваш 11.
Даже може да успеем преди 10.12. Grinning

Ето непреведената част на 11 :

Скрит текст:

High atop Aegon’s High Hill across the city, the Queen watched the attack unfold from the roof of Maegor’s Holdfast with her sons and members of her court. The night was black and overcast, the torches so numerous that it was as if all the stars had come down from the sky to storm the Dragonpit. As soon as word had reached her that the enraged crowd was on the march, Rhaenyra sent riders to Ser Balon at the Old Gate and Ser Garth at the Dragon Gate, commanding them to disperse the mob and defend the royal dragons … but with the city in such turmoil, it was far from certain that the riders had won through. Even if they had, what loyal gold cloaks remained were too few to have any hope of success. When Prince Joffrey pleaded with his mother to let him ride forth with their own knights and those from White Harbor, the queen refused. “If they take that hill, this one will be next,” she said. “We will need every sword here to defend the castle.”

“They will kill the dragons,” Prince Joffrey said, anguished.

“Or the dragons will kill them,” his mother said, unmoved. “Let them burn. The realm will not long miss them.”

“Mother, what if they kill Tyraxes?” the young prince said.

The queen did not believe it. “They are vermin. Drunks and fools and gutter rats. One taste of dragonflame and they will run.”

At that the court fool Mushroom spoke up, saying, “Drunks they may be, but a drunken man knows not fear. Fools, aye, but a fool can kill a king. Rats, that too, but a thousand rats can bring down a bear. I saw it happen once, down there in Flea Bottom.” Her Grace turned back to the parapets.

It was only when the watchers on the roof heard Syrax roar that it was noticed that the prince had slunk sullenly away. “No,” the queen was heard to say, “I forbid it, I forbid it,” but even as she spoke, her dragon flapped up from the yard, perched for half a heartbeat atop the castle battlements, then launched herself into the night with the queen’s son clinging to her back, a sword in hand. “After him,” Rhaenyra shouted, “all of you, every man, every boy, to horse, to horse, go after him. Bring him back, bring him back, he does not know. My son, my sweet, my son …”

But it was too late.

We shall not pretend to any understanding of the bond between dragon and dragonrider; wiser heads have pondered that mystery for centuries. We do know, however, that dragons are not horses, to be ridden by any man who throws a saddle on their back. Syrax was the queen’s dragon. She had never known another rider. Though Prince Joffrey was known to her by sight and scent, a familiar presence whose fumbling at her chains excited no alarm, the great yellow she-dragon wanted no part of him astride her. In his haste to be away before before he could be stopped, the prince had vaulted onto Syrax without benefit of saddle or whip. His intent, we must presume, was either to fly Syrax into battle or, more likely, to cross the city to the Dragonpit and his own Tyraxes. Mayhaps he meant to loose the other pit dragons as well.

Joffrey never reached the Hill of Rhaenys. Once in the air, Syrax twisted beneath him, fighting to be free of this unfamiliar rider. And from below, stones and spears and arrows flew at him from the hands of the rioters below, maddening the dragon even further. Two hundred feet above Flea Bottom, Prince Joffrey slid from the dragon’s back and plunged to the earth.

Near a juncture where five alleys came together, the prince’s fall came to its bloody end. He crashed first onto a steep-pitched roof before rolling off to fall another forty feet amidst a shower of broken tiles. We are told that the fall broke his back, that shards of slate rained down about him like knives, that his own sword tore loose of his hand and pierced him through the belly. In Flea Bottom, men still speak of a candlemaker’s daughter named Robin who cradled the broken prince in her arms and gave him comfort as he died, but there is more of legend than of history in that tale. “Mother, forgive me,” Joffrey supposedly said, with his last breath … though men still argue whether he was speaking of his mother the queen, or praying to the Mother Above.

Thus perished Joffrey Velaryon, Prince of Dragonstone and heir to the Iron Throne, the last of Queen Rhaenyra’s sons by Laenor Velaryon … or the last of her bastards by Ser Harwin Strong, depending on which truth one chooses to believe.

And even as blood flowed in the alleys of Flea Bottom, another battle raged round the Dragonpit above, atop the Hill of Rhaenys.

Mushroom was not wrong: swarms of starving rats do indeed bring down bulls and bears and lions, when there are enough of them. No matter how many the bull or bear might kill, there are always more, biting at the great beast’s legs, clinging to its belly, running up its back. So it was that night. These human rats were armed with spears, longaxes, spiked clubs, and half a hundred other kinds of weapons, including both longbows and crossbows.

Gold cloaks from the Dragon Gate, obedient to the queen’s command, issued forth from their barracks to defend the hill, but found themselves unable to cut through the mobs, and turned back, whilst the messenger sent to the Old Gate never arrived. The Dragonpit had its own contingent of guards, but they were few in number, and were soon overwhelmed and slaughtered when the mob smashed through the doors (the towering main gates, sheathed in bronze and iron, were too strong to assault, but the building had a score of lesser entrances) and came clambering through windows.

Mayhaps the attackers hoped to take the dragons within whilst they slept, but the clangor of the assault made that impossible. Those who lived to tell tales afterward spoke of shouts and screams, the smell of blood in the air, the splintering of oak-and-iron doors beneath crude rams and the blows of countless axes. “Seldom have so many men rushed so eagerly onto their funeral pyres,” Grand Maester Munkun later wrote, “but a madness was upon them.” There were four dragons housed within the Dragonpit. By the time the first of the attackers came pouring out onto the sands, all four were roused, awake, and angry.

No two chronicles agree on how many men and women died that night beneath the Dragonpit’s great dome: two hundred or two thousand, be that as it may. For every man who perished, ten suffered burns and yet survived. Trapped within the pit, hemmed in by walls and dome and bound by heavy chains, the dragons could not fly away, or use their wings to evade attacks and swoop down on their foes. Instead they fought with horns and claws and teeth, turning this way and that like bulls in a Flea Bottom rat pit … but these bulls could breathe fire. The Dragonpit was transformed into a fiery hell where burning men staggered screaming through the smoke, the flesh sloughing from their blackened bones, but for every man who died, ten more appeared, shouting that the dragons must need die. One by one, they did.

Shrykos was the first dragon to succumb, slain by a woodsman known as Hobb the Hewer, who leapt onto her neck, driving his axe down into the beast’s skull as Shrykos roared and twisted, trying to throw him off. Seven blows did Hobb deliver with his legs locked round the dragon’s neck, and each time his axe came down he roared out the name of one of the Seven. It was the seventh blow, the Stranger’s blow, that slew the dragon, crashing through scale and bones into the beast’s brain.

Morghul, it is written, was slain by the Burning Knight, a huge brute of a man in heavy armor who rushed headlong into the dragon’s flame with spear in hand, thrusting its point into the beast’s eye repeatedly even as the dragonflame melted the steel plate that encased him and devoured the flesh within.

Prince Joffrey’s Tyraxes retreated back into his lair, we are told, roasting so many would-be dragonslayers as they rushed after him that its entrance was soon made impassable by their corpses. But it must be recalled that each of these man-made caves had two entrances, one fronting on the sands of the pit, the other opening onto the hillside, and soon the rioters broke in by the “back door,” howling through the smoke with swords and spears and axes. As Tyraxes turned, his chains fouled, entangling him in a web of steel that fatally limited his movement. Half a dozen men (and one woman) would later claim to have dealt the dragon the mortal blow.

The last of the four pit dragons did not die so easily. Legend has it that Dreamfyre had broken free of two of her chains at Queen Helaena’s death. The remaining bonds she burst now, tearing the stanchions from the walls as the mob rushed her, then plunging into them with tooth and claw, ripping men apart and tearing off their limbs even as she loosed her terrible fires. As others closed about her she took wing, circling the cavernous interior of the Dragonpit and swooping down to attack the men below. Tyraxes, Shrykos, and Morghul killed scores, there can be little doubt, but Dreamfyre slew more than all three of them combined.

Hundreds fled in terror from her flames … but hundreds more, drunk or mad or possessed of the Warrior’s own courage, pushed through to the attack. Even at the apex of the dome, the dragon was within easy reach of archer and crossbowman, and arrows and quarrels flew at Dreamfyre wherever she turned, at such close range that some few even punched through her scales. Whenever she lighted, men swarmed to the attack, driving her back into the air. Twice the dragon flew at the Dragonpit’s great bronze gates, only to find them closed and barred and defended by ranks of spears.

Unable to flee, Dreamfyre returned to the attack, savaging her tormenters until the sands of the pit were strewn with charred corpses, and the very air was thick with smoke and the smell of burned flesh, yet still the spears and arrows flew. The end came when a crossbow bolt nicked one of the dragon’s eyes. Half-blind, and maddened by a dozen lesser wounds, Dreamfyre spread her wings and flew straight up at the great dome above in a last desperate attempt to break into the open sky. Already weakened by blasts of dragonflame, the dome cracked under the force of impact, and a moment later half of it came tumbling down, crushing both dragon and dragonslayers under tons of broken stone and rubble.

The Storming of the Dragonpit was done. Four of the Targaryen dragons lay dead, though at hideous cost. Yet the queen’s own dragon remained alive and free … and as the burned and bloody survivors of the carnage in the pit came stumbling from the smoking ruins, Syrax descended upon them from above.

A thousand shrieks and shouts echoed across the city, mingling with the dragon’s roar. Atop the Hill of Rhaenys, the Dragonpit wore a crown of yellow fire, burning so bright it seemed as if the sun was rising. Even the queen trembled as she watched, the tears glistening on her cheeks. Many of the queen’s companions on the rooftop fled, fearing that the fires would soon engulf the entire city, even the Red Keep atop Aegon’s High Hill. Others took themselves to the castle sept to pray for deliverance. Rhaenyra herself wrapped her arms about her last living son, Aegon the Younger, clutching him fiercely to her bosom. Nor would she loose her hold upon him … until that dread moment when Syrax fell.

Unchained and riderless, Syrax might have easily have flown away from the madness. The sky was hers. She could have returned to the Red Keep, left the city entirely, taken wing for Dragonstone. Was it the noise and fire that drew her to the Hill of Rhaenys, the roars and screams of dying dragons, the smell of burning flesh? We cannot know, no more than we can know why Syrax chose to descend upon the mobs, rending them with tooth and claw and devouring dozens, when she might as easily have rained fire on them from above, for in the sky no man could have harmed her. We can only report what happened.

Many a conflicting tale is told of the death of the queen’s dragon. Some credit Hobb the Hewer and his axe, though this is almost certainly mistaken. Could the same man truly have slain two dragons on the same night and in the same manner? Some speak of an unnamed spearman, “a blood-soaked giant” who leapt from the Dragonpit’s broken dome onto the dragon’s back. Others relate how a knight named Ser Warrick Wheaton slashed a wing from Syrax with a Valyrian steel sword. A crossbowman named Bean would claim the kill afterward, boasting of it in many a wine sink and tavern, until one of the queen’s loyalists grew tired of his wagging tongue and cut it out. The truth of the matter no one will ever know—except that Syrax died that night.

The loss of both her dragon and her son left Rhaenyra Targaryen ashen and inconsolable. She retreated to her chambers whilst her counselors conferred. King’s Landing was lost, all agreed; they must need abandon the city. Reluctantly, Her Grace was persuaded to leave the next day, at dawn. With the Mud Gate in the hands of her foes, and all the ships along the river burned or sunk, Rhaenyra and a small band of followers slipped out through the Dragon Gate, intending to make their way up the coast to Duskendale. With her rode the brothers Manderly, four surviving Queensguard, Ser Balon Byrch and twenty gold cloaks, four of the queen’s ladies-in-waiting, and her last surviving son, Aegon the Younger.

П.П. В книгите май бяха превели меча на Джофри като Вдовичи плач, ако не греша. Thinking

# 278 10 ноем. 2014, 21:04 ч.

Мнения: 9 143

11-та беше моя и сложих и двете части

ето я втората част

Цитат на: Бумър в пт, 17 окт 2014, 05:01

Скрит текст:

На другия край на града града, от върха на Високия хълм на Егон, кралицата, нейните синове и придворните наблюдавали нападението от покрива на крепостта на Мегор. Нощта била черна и облачна, а факлите толкова многобройни, сякаш, всички звезди били слезли от небето, за да щурмуват Драконово Гнездо. Незабавно щом дошла вестта за придвижването на разярената тълпа, Ренира изпратила ездачи към сир Бейлон на Старата порта и към сир Гарт на Драконовата, и им заповядала да разгонят тълпата и да защитят кралските дракони… но при такъв хаос в града нямало никаква увереност, че ездачите са преминали. А дори и да били преминали, верните златни плащове били останали толкова малко, за да имат дори и малка надежда за успех. Когато принц Джофри започнал да умолява майка си да му разреши да излезе с придворните рицари и воините от Бял Пристан, кралицата отказала.
– След като са завзели онзи хълм, то нашия ще е следващия, – казала тя. – ще ни потрябва всеки меч, за да защитят замъка
– Но те ще убият драконите, – измъчено казал принц Джофри.
– Или драконите ще убият тях, – непреклонно отговорила майка му. – Нека горят. Кралството няма да ги ожалва дълго.
– Майчице, а ако убият Тираксес? – попитал принцът.
Но кралицата не го вярвала.
– То са паплач. Пияници, глупаци и канални плъхове. Веднъж да усетят драконов пламък и ще избягат.
Тогава проговорил придворния шут Гъбарко
– Може да са пияници, но пияните хора не познават страха. Глупаци, да, но глупак може да убие краля! Плъхове, също е вярно, но хиляда плъха ще повалят мечка! Виждал съм го веднъж, там в Квартала на бълхите... – Нейно Величество се обърнала към парапета.
Чак, когато зрителите на покрива чули рева на Сиракс, открили, че принцът се измъкнал мрачно.
– Не, – се раздал гласът на кралицата, – забранявам, забранявам...
Нов същия миг, когато произнасяла думите си, нейната Сиракс се издигнала от двора, за някакъв половин удар на сърцето тя кацнала на върха на бойниците на замъка – и изчезнала в нощта със сина на кралицата, който с меч в ръката бил вкопчен на гърба и.
– След него! – извикала Ренира. – Всички воини, всички юноши – на конете! На конете, след него! Върнете го, върнете! Той не знае! Сине, мой миличък... Сине!

Но вече било твърде късно.

Ние не се осмеляваме да имаме разбиране на връзката между дракона и ездача; тази тайна столетия са разгадавали мъдреците. Ние знаем, обаче, че драконите – не са коне, на които може да язди всеки, който им метне седло на гърба. Сиракс принадлежала на кралицата и никога не познавала друг ездач. Въпреки, че вида и мириса на принца и били известни, и присъствието на някой познат, несръчно пипащ веригите и, не я разтревожило. Огромната жълта драконка не желаела Джофри на я възсяда. Бързайки да излети преди да успеят да го спрат, принцът скочил на Сиракс без седло и камшик. Неговото намерение било или да полети върху Сиракс в битка, или, което е по-вероятно, да пресече града, за да се добере до Драконово Гнездо и своя Тираксес. Възможно е, той да е искал също и да пусне от Гнездото и останалите дракони.

Джофри така и не стигнал до Хълма на Ренис. Във въздуха Сиракс се извивала под момчето, опитвайки се да се освободи от непривичния ездач. А още повече разярили дракона летящите отдолу камъни, копия и стрели, които мятали в него бунтуващите се. Над Квартала на бълхите принц Джофри се изплъзнал от гърба на Сиракс и паднал на земята от височина двеста стъпки.

Принцът паднал близо до място, където се събират пет улички. Той се ударил в острия край на някакъв покрив, преди да се прекатури още четиридесет стъпки надолу. Съпровождал го дъжд от счупени керемиди. Разказвали, че при падането той си счупил гръбнака, и, че парчетата кирпич се сипели върху него, като ножове, че неговият собствен меч, излетял от ръката му и се забил в корема на принца. В Квартала на бълхите до ден днешен твърдят, че дъщерята на свещар на име Робин взела наранения принц в своята прегръдка, за да даде на умиращия утеха, но това е по-скоро легенда, отколкото истина. Мнението е, че с последния си дъх Джофри казал: "Майчице, прости ми"...Въпреки, че хората до сега спорят за това, дали принцът говорел на своята майка-кралица, или се е молил на Небесната Майка.
Така загинал Джофри Веларион, принцът на Драконов Камък и наследник на Железния трон, последния син на кралица Ренира от Ленор Веларион... или последния от нейните копелета от сир Харвин Стронг, в зависимост от това, в кое всеки предпочита да вярва.

По същото време, когато кръвта течала по улиците на Квартала на бълхите, на върха на хълма Ренис, около Драконово Гнездо, се разгаряла друга битка.

Гъбарко не сбъркал: пълчища прегладнели плъхове, в действителност събарят и бикове, и мечки, и лъвове. Не е важно, колко ще може да убие бика или мечката – плъховете са винаги повече, ръфайки краката на голямото животно впивайки се със зъби в корема му, катерейки се на гърба му. Така било и в тази нощ. Тези хора-плъхове имали копия, дълги брадви, бухалки с шипове и петдесетина други видове оръжия, включително дълги лъкове и арбалети.

Подчинилите се на повелята на кралицата, златни плащове от Драконовите порти тръгнали от казармите си да защитят хълма, но не успели да преминат през тълпата и се върнали обратно. Вестителят, изпратен към Старите порти, така и не се добрал. Драконово Гнездо също било охранявано от стражи, но тяхното число било неголямо и те били пометени и изклани, когато тълпата разбила вратите (огромната главна порта, обкована с бронз и желязо, би издържала, но сградата имала още няколко малки входове) и нахлула през прозорците.

Възможно е, нападателите да са се надявали да заварят драконите спящи, но грохотът от щурма направил това невъзможно. Тези, които оживели, за да разкажат по-късно за случилото се, говорили за воплите, крясъците, за мириса на кръв във въздуха, за вратите от дъб и желязо разбивани от груби тарани?! За треските хвърчащи от ударите на безчислени брадви.
Великият майстер Манкан по-късно написал: «Рядкост е когато толкова много хора с такава настървеност са отивали на своята погребална клада, но безумието било обхванало всички». В Драконово Гнездо имало четири дракона. И в този миг, когато първите от нападателите се втурнали на пясъка, всичките четири били будни, раздразнени и сърдити.
Няма съгласие между хронистите за това, колко мъже и жени загинали в тази нощ под огромния купол на Драконово Гнездо: двеста или две хиляди. На всеки загинал се падали по десет обгорели, но оцелели. Драконите в Гнездото се оказали в капан, ограничени от стените и купола, оковани с тежки вериги, те не могли нито да отлетят,нито да използват крилете си, за да се защитават от нападенията или да се устремят от височина върху противниците си. Вместо това им се налагало да се борят за живота си с рога, нокти и зъби, мятайки насам и натам, като бикове в мишите дупки на Квартала на Бълхите... но тук биковете били огнедишащи. Драконово Гнездо се превърнало в огнен ад, където горящи хора се клатушкали и крещели в дима, плътта падала от почернелите кости, но след всеки загинал нови десет се появявали, крещейки че драконите трябва да умрат. И един по един те умрели

Първа паднала Шрикос. Нея я убил дървосекач, известен като Хоб Резача, който скочил на нейната шия и със замах забил брадвата си в черепа на звяра, докато Шрикос се извивала и ревяла, опитвайки се да го изхвърли. Хоб и нанесъл седем удара, и всеки път, опускайки брадвата, изкрещявал името на някой от Седемте. Седмият удар, ударът на Странника, бил ударът който минал през люспите и костите в мозъка на женския дракон и я убил.

Моргул, е записано, че бил убит от Горящия Рицар, огромен груб мъж в тежка броня, който с копие в ръката безрасъдно се хвърлил право в драконовия пламък с копие в ръка, пронизвайки целта си в окото на звяра многократно, даже, когато огъня разтопил стоманената броня, защитаваща тялото му и започнал да поглъща плътта му.

Тираксес, драконът на принц Джофри, както ни разказват, отстъпил в своето леговище. Той изпекъл много самопризваните драконоубийци, хвърлили се след него, скоро заради купчината тела да се премине към него станало невъзможно. Но трябва да бъде напомнено, че във всяка от тези направени от хора пещери имало два входа: единия водел към пясъка на ямата, а втория – към склона на хълма, скоро бунтовниците разбили «задния вход», виещи пробили през дима с мечове, копия и брадви. Когато Тираксес се обърнал, неговите вериги се преплели, пристягайки го в стоманена паяжина, която фатално ограничила движенията му. Половин дузина мъже (и една жена) по-късно ще твърдят, че именно те нанесли на звяра смъртоносния удар.

Последен от четите дракона в Гнездото не загинал толкова лесно. Легендата твърди, че Пламенна Мечта се освободила от две от своите вериги след смъртта на кралица Хелена. От останалите окови тя се освободила сега, откъсвайки скобите от стените, когато тълпата тръгнала към нея, след това тя решително се хвърлила в тях със зъби и нокти, разкъсвайки хората на части и раздирайки техните крайници, докато бълвала ужасния си огън. Когато я обкръжили, тя излетяла и започнала да описва кръгове около пещерите на Драконово Гнездо, внезапно снижавайки се, за да атакува хората отдолу. Тираксес, Шрикос и Моргул умъртвили мнозина, в това няма ни най-малко съмнение, но Пламенна Мечта погубила повече отколкото тримата останали заедно.

Стотици бягали в ужас от нейния огън... но стотици други били пияни или луди или обзети от смелостта на самия Воин. Даже под самия връх на купола Пламенна Мечта оставала лесна цел за стрелци с лъкове и арбалети – накъдето и да се обърнела, стрелите летяли към нея, от толкова близко разстояние, че някои дори пробивали люспите и. Където и да се опитвала да се спусне, хората вкупом я нападали и гонели обратно във въздуха. Два пъти тя долитала към големите бронзови врати на Драконово Гнездо, но само за да открие, че те са затворени, залостени и охранявани от редици копия.

Нямайки възможността да се скрие, Пламенна Мечта отвърнала на атаката, не щадейки своите мъчители. Пясъкът на ямата бил осеян с овъглени тела, а въздухът бил просмукан с дим и миризма на горяща плът, но копията и стрелите продължавали да летят. Краят настъпил, когато арбалетна стрела попаднала в окото на женския дракон. Полуослепялата и обезумяла от дузина по-леки рани, Пламенна Мечта разпънала крилете си и излетяла направо към огромния купол в последен отчаян опит да пробие в открито небе. Вече отслабеният от струите драконов пламък, купол се разпукал от мощта на удара. И миг по-късно половината от него се срутила, погребвайки под тонове каменни отломъци и дракона, и драконоубийците.

Щурмът на Драконово Гнездо приключил. Четири от драконите на Таргариен били мъртви, макар и на чудовищна цена. Но собственият дракон на кралицата оставал още жив и свободен... и когато обгорените и окървавени хора, оцелели след касапницата в Гнездото, спъвайки се, напускали димящите руини, Сиракс се спуснала върху тях отгоре.

През целия град се понесло ехото на хиляди вопли и викове, смесени с драконски рев. На върха на хълма на Ренис жълта огнена корона увенчала Драконово Гнездо, горяща толкова ярко, сякаш изгрявало слънцето. Даже кралицата се разтреперила от видяното, и на страните и заблестели сълзи. Мнозина от свитата на Ренира, които били с нея на покрива, избягали, опасявайки се, че огънят скоро ще обхване целия град, дори и Червената цитадела на върха на Високия Хълм на Егон. Други се хвърлили в септата на замъка, да се молят за спасение. А самата Ренира здраво прегърнала в ръцете си, своя последен жив син, Егон Младши. Тя го притискала към гърдите си... до този ужасен миг, когато паднала Сиракс.

Свободна от окови и ездач, Сиракс леко можела да се спаси от безумието. Небето било нейно. Тя можела да се върне в Червената цитадела или въобще да напусне града, отлитайки на Драконов Камък. Дали шума или огъня я привлякли към Хълма на Ренис, ревовете и писъците на умиращите дракони, мириса на горяща плът? Ние не можем знаем, както не можем да знаем и защо Сиракс избрала да се нахвърли на тълпата, разкъсвайки хора със зъби и нокти и изтребвайки ги с дузини, когато лесно можела да ги изпепели с огъня си отгоре, където в небето нито един човек не можел да я нарани. Ние можем да предадем само това, което се е случило.

Има много противоречиви истории за смъртта на дракона на кралицата. Някои вярват, че това било дело на Хоб Резача и неговата брадва, макар че това почти сигурно е грешно. Нима би могъл наистина един и същи човек да убие два дракона в една и съща нощ по един и същи начин? Някои говорят за безименен копиеносец, «просмукан с кръв великан», който скочил от срутения купол на гърба на дракона. Други разказват, как рицар, на име сир Уорик Уитън, разсякъл крилото на Сиракс с меч от валирийска стомана. Стрелец с арбалет на име Бийн впоследствие си приписвал убийството и, хвалейки се в много таверни и винарни, докато някакъв привърженик на кралицата, на който му омръзнал дългия език на самохвалкото, не му го отрязал. Истината никой никога няма да научи – освен това, че Сиракс в тази нощ загинала.
Загубата на дракона и сина оставили Ренира Таргариен, пребледняла и безутешна. Тя се оттеглила в покоите си, докато съветниците и обсъждали. Кралски Чертог бил загубен, се съгласили всички; градът трябва да бъде изоставен. Насила убедили Нейно величество да напусне на разсъмване на настъпващия ден. Мръсните порти били в ръцете на враговете и, а всички кораби на реката били изгорели или потънали. Ренира с малка свита избягала през Драконовите порти, възнамерявайки да се придвижват покрай брега към Сумрачен Дол. Кралицата съпровождали братята Мандърли, четирима оцелели кралски гвардейци, сир Бейлон Бърч с двадесет златни плащове, четири придворни дами и нейният последен останал жив син, Егон Младши.

# 279 10 ноем. 2014, 21:34 ч.

Варна
Мнения: 19 012

А, супер!
Пропуснала съм я втората част, не знам защо.. newsm78

# 280 11 ноем. 2014, 16:25 ч.

Мнения: 10 575

Момичета, лорд на бг се пише с малка буква защото е титла, нали? Или съм забравила? В текста е с главна, аз упорито си го пиша с малка. Да го оправя ли?