Православието като начин на живот 4

Много синоними има думата и предвид, че Писанието е превеждано, а и самия стил на писане е по различен, не мисля, че следва покорен/послушен да се разбира като слугинаж.
Иначе погледнато, жената е тази, която прави от къщата дом, от събирането на мъжът и жената, семейство. Ние сме по гъвкави и лесно се адаптираме, може би и затова жената следва мъжа. Да бъдем безмълвни, не мисля, че значи да понасяме всичко безропотно. По емоционални сме и понякога избухваме, затова е добре да имаме кротост, да сме по търпеливи. Не казвам смирени, защото това лично за мен е много трудно постижимо. В смирението има абсолютен душевен мир. 
Когато човек обича другия, прави всичко за него. Когато другият му върне любов идва верността и предаността /това също са синоними на послушание/. Та в този ред си мисля, че когато Бог е решил да направи от мъжа и жената едно /семейство/, то той е дал на всеки половината от необходимото за да се получи съвършено цяло. Ако мъжът е този, който събира половинките /мъжът предлага на жената да се съберат, това не е случайно/, жената е тази, която прави съвършеното напасване и трябва да го прави, докато изчезне и последната следа, че това са две части.

Mama_Nana, много добре си го казала 
Най-главното според мен е това, че мъжът и жената са създадени, за да бъдат две половини на едно цяло. Т.е. цялото е крайната цел и е по-важно от точно определените роли в него. Така си мисля аз, защото мъжете и жените биват с различни характери и качества.

Познавам жени с подчертано лидерски качества, силни, със здрава психика, устойчиви, находчиви, с идеи и хъс да ги реализират, както и мъже инертни, меки, отстъпчиви, неамбициозни, боязливи и т.н. В подобна семейна двойка мисля, че ролите ще бъдат някак по-различни от това, което сме свикнали да разбираме под "православен християнски модел" (т.е. мъжът - инициатор, жената - послушен изпълнител и поддръжник на мъжа)... А може би нашето разбиране на християнския модел е твърде схематично и неправилно

Вие как мислите?

Тук /дано не прозвуча като динозавър/ има един момент, в който лидерството на единия не води до унижение /не е точната дума/ на другия. В обществото е прието мъжът да е глава на семейството, но това, че жената в много случаи е "глава" не бива да поставя мъжа в ролята на мухльо. Авторитетът, както на мъжа, така и на жената трябва да го има и да бъде запазен и не само за пред хората.
Аз може да съм по добра във всяко отношение, но дали без точно този човек до мен бих била такава?

И аз не разбирам лидерството като задължително унижение за другия.

В случая говорим за интелигентно лидерство, което произтича от непреодолимите, ако мога така да се изразя, личностни качества на човека и няма за цел да мачка и унижава достойнството и свободата на другия. Всъщност такова лидерство е голямо изкуство. Не мисля, че то би било пречка за едни нормални семейни отношения, а и не би трябвало, освен ако у другата страна не се появят някакви комплекси или чувство за малоценност.

Интересното е, че те много често се появяват, дори без да има някаква реална проява на унижение ... Причината може да бъде и в широко разпространения "модел" познат не само в нашата религия - мъжът трябва да води, а жената - послушно да го слуша и да изпълнява. Въпросът е дали това е "модел" наложен отвън - чрез възпитанието и общественото мнение, или е нещо, заложено изначално в самия човек - бил той мъж или жена. Лично аз не бих могла да дам отговор.

Ако има любов, няма унижение. Чувала съм и аз по мой адрес такива неща, но всичко е въпрос на възприятие. Ако аз приемам, че това, което правя е слугинаж, значи нещо трябва да променя в моите представи. Грижата от любов винаги носи удоволствие от това, че даваш за другите. За послушанието, аз го разбирам като способност да не влизаш в конфликт открит, а да търсиш наши си женски начини, които между другото са доста по-ефективни. От опит казвам, че жените, които не спорят с мъжа са доста по-спокойни и щастливи, но всичко е въпрос на избор.

Излизам извън контекста на написаното от теб, просто цитирам, за да стане по-нагледно.

Не мисля, че думите са синоними.
Покоряването изисква определено (да го наречем) насилие над покорния. Става пряко волята му до определена степен. Покорството предполага известно съпротивление.
Докато послушанието е друго - приемане на волята на другия. Слушане, разбиране, приемане на волята му.

За това за мен е по-разумно в семейните отношения да се говори за послушание. Една съпруга трябва да е послушна, но не и покорна. Но за да стане послушна тя трябва абсолютно ненасилно да приеме авторитета на съпруга си. Този авторитет не е даден по рождение на всеки човек с мъжки пол.
Авторитета има различни проявления, различни насоки. Например в моето семейство - приела съм авторитета на мъжа ми безспорно и го слушам, но процеса е двустранен. Допълваме се като характери. Аз съм значително по-доминантен характер. При него твърдостта е мека, но категорична. Рядко ми се налага, рядко желае да му се покорявам. Но се случва. Предполагам това е свързано неразривно с У хромозомата. Има моменти, в които просто преглъщам решенията му. Това се нарича компромис или по друг начин казано - тактически избор на битките  .

И в семейства, в които описвате със силно лидерски качества у жената и обратното у мъжа, но работещи и партньорски функциониращи вероятно се наблюдават подобни отношения.
Според мен ключа е в равенството в отношенията. За това обаче трябва да работят и двете страни.
Само тогава една жена (с подобен на моя характер, не всяка разбира се) може да се почувства щастлива в брака си.
А щастието, което носи жената на лицето си е безценно. То дава крила на мъжа до нея.

Редактирам се, за да добавя една анимация (не съвсем по темата, обаче невероятно въздействаща)
http://www.obekti.bg/chovek/18736-%D0%9A%D0%B0%D0%BA-%D1%80%D0%B … D1%86%D0%B8%D1%8F

Жени, страхотни неща споделяш 
А как се постъпва при доминиращ мъж, който не е много съгласен жена му да има изявен църковен живот?При мен не е чак така, но помня имаше такива споделяния в темата.

Наистина не знам какво да ти отговоря. Ще напиша каквото мисля, но дали това е "рецептата" ... много е индивидуално.
Въпрос на приемане на избор, който другият е направил. Вероятно убеждаване. Не агресивно и налагано с викове и крясъци. Спокойно, тихо и продължително отстояване на позицията.
Доминиращият (мъж) има нужда да се убеди, че изборът не е прищявка, а необходимост. В случая душевна.
Забелязала съм, че доминиращите мъже упражняват известно, не точно покровителствено, а по-скоро дори родителско отношение към съпругите си. Говори се с назидателен тон, упражнява се "образователен" натиск. Трудно се възприема логиката на отсрещната страна.
За това - аргументирано упорство. Не инат, разбира се.
Вероятно по друг начин позицията не би била приета.

Никога фронтално.
Ако това да доминира му е фикция, то на "изявите" на жена му извън неговата "юрисдикция" винаги ще се гледа като на "заплаха" и "подривна дейност".

Ако той просто е властен характер, жената ще трябва постепенно - крачка по крачка, да си извоюва територия на самостоятелност - най-напред в дребните ежедневни неща (това е най-лесно), а после и в по-сериозните, каквото е в случая външния религиозен живот. Подразбира се, че мъжът не може да й се меси във вътрешния живот. Съкровената молитва, християнските заповеди тя ще си ги спазва и изявява. Никой не може да й се меси в това. Сами по себе си те не са заплаха за мъжа, дори напротив - Христос и апостолите изискват от жената с покорство и кротост да спечели мъжа си за вярата. В Новия Завет е казано, че жената не е господар над себе си и над тялото си - т.е. във външните неща тя трябва да се подчинява на мъжа си.

Още по-внимателно трябва да се действа, ако причината за  властническия маниер на мъжа е някакъв подтискан страх  - от изоставяне, загуба на контрол , тогава тя трябва още по-търпеливо да го убеди в своята любов, уважение, почит... И тук не трябва да има никакво лицемерие, а тя да го прави заради Христос.

Ако обаче жената е по характер повече егоистка и гледа на външния църковен живот като на някакво приятно преживяване, което й се полага - ходене на църква, кафе и приятни разговори с други християнки, пренебрегване на семейните задължения уж по религиозни причини... тогава нещата допълнително ще се усложнят и ще се стигне до пряка конфронтация и задънена улица във взаимоотношенията.

Ако не може да получи разрешение свободно да ходи в храма и да присъства на св. Литургия, то жената ще трябва да направи храм от дома си (в преносен смисъл, а не да го пълни с икони и книги), т.е. там да принася служение на Бога, докато обърне мъжа си. Мисля, че ако го прави с искрено сърце, вяра и молитва, ще успее да спаси не само себе си, но и мъжа си. Което всъщност е и целта на семейния живот - не да се спасяват по отделно, а заедно, като едно цяло, каквото са всъщност.

Религиозният живот на жената би трябвало да се изгражда съвместно с мъжа, а не да се извоюва и да бъде само нейна изява.
Това май е най-краткият и точен отговор на зададения въпрос.

Не знаете колко сте ми ценни.Благодаря ви. 

 simpatikonia   

Аз мисля, че в светото Писание ролите на мъжа и жената са упоменати не като полово разделение, а като типове поведение. Разделението е условно - онова, което се отнася до хладнокръвие, решителност, сила, воля, лидерство е "мъжко", а съдействието, емоцията, грижата, колебанието, покаянието, емпатията, мекотата- женско. И е казано кое да е иницииращо, кое да е коригиращо.

Жената да слуша мъжа (си) - това съвсем не значи, че на всеки глупак, разсипник и насилник трябва да се отвръща с безусловно подчинение, само защото е мъж. Означава, че всяка "мъжка" инициатива, преди да бъде осъществена, трябва да премине през "женската" цедка - да се огледа през всички страни, да се премисли откъм чувства, вяра, откъм незримото, с една дума казано.

Случва се така, че в много връзки женат приема " мъжките"  - прехрана, инициатива, воля, а мъжът е този, който се колебае, състрадава и прочие. Това ни най-малко не изменя Божия закон за реда във връзката им  - защото Той не дели хората по пол.

Куркума, благодаря ти, че писа  . Радвам се да те видя пак в тази тема.
Ще помисля върху това, което сподели.

Симпа, мисля върху написаното от както го постна. На теория е така и си го поднесла толкова лесно достижимо.
Обаче ми се струва, че в отношенията, в които има една подчиненост е вероятно (не веднага, след дългогодишна връзка) да се натрупа огорченост. Като че ли липсва уважението в уравнението. В смисъл - "Жено, уважавам твоя избор. Не го разбирам, но го приемам.".
Не е ли приемането на избора изражение на любовта в семейството?
Знам, че е сложно и многопластово, просто разсъждавам ...

Жени, колкото и наивно да звучи, нещата са винаги много прости, но ние често ги усложняваме, в опит да заобиколим това, което трябва всъщност да направим или което ще ни засегне лично. И най-често го правим от егоизъм, от криворазбрано честолюбие и правдолюбие... Упорстваме точно тогава, когато трябва да замълчим, да изчакаме търпеливо, ако щеш да изчакаме Божията воля да се прояви или благодатта Божия да докосне отсрещния човек. Все си мислим, че нашето виждане по въпроса е правилното, а отсрещният човек трябва да бъде сложен на място по най-бързия начин. А истината е, че човек се променя много бавно, може би защото Бог го променя без насилие, като зачита неговата свобода и избор.

Ти си права да изискваш уважение и зачитане на твоя избор, но в случая говорим за ситуация, в която отсрещната страна не проявява толерантност... За съжаление това се среща по-често. Съмнявам се, че една жена ще бъде доволна от това просто да получи разрешение, но да усеща, че мъжът гледа на решението й с известно снизхождение, с лека ирония или пък с равнодушие. Тайно в себе си тя иска мъжът й да бъде единомислен с нея, а не просто да я пуска да ходи на църква. Убедена съм, че повечето жени искат точно това, а не някакво "отпускане на синджира".

П.П. Жени, не приемай казаното от мен като  насочено конкретно към теб. Просто си разсъждавам по въпроса...

Мъжете често са доста по прагматични и стъпващи на здравата логика от нас. По тази причина често от много интелигенти мъже, православни християни, чувам, за недоверие и снизхождение, не толкова към това жената да ходи на църква, а към общуването със свещеника, имайки предвид многобройните лоши примери по медиите, този образ се е превърнал в не дотам позитивен. А дали някога е бил такъв за нашия народ се чудя с усмивка, препрочитайки Елин Пелин.  Нашето духовенство сякаш си носи онзи образ елин-пелиновския и не може да избяга от него.
Ако отделям много време на църковните работи, а съпругът ми е против, то няма да имам голям избор, освен да се моля по-често у дома, да минавам когато мога за неделна литургия със или без децата. С времето нещата се поомекотяват и се получава по-голямо приемане.