Нещо много мило... -?

Моята по-добра половинка за пореден път ми доказа, че наистина си е моята половинка и наистина е по-добрата ми половинка. Отново си помислих, че да се съберем с него беше най-щастливото събитие в живота ми (след раждането на малкия бог, ама точно тези неща са малко на различни плоскости...), както и най- умното. Със свещ да бях търсила подобен човек, нямаше да намеря такъв, а пък той тича подире ми 2 години, докато кандисам да му дам шанс. Добре, че е толкова търпелив...   

Поръчвах дрешки за още нероденото си момиченце и попаднах на жена с чудесни предложения. За съжаление нямах достатъчно пари и взех само едно - две от нещата й. Междувременно се заговорихме, че карам проблемна бременност, че макар тя да е ден за ден, купувах на неродената си дъщеричка дрешки още от петия месец, защото исках и знаех, че ще я има, цялото ми същество го знаеше. ( Имам отделна тема за това - Тя се роди въпреки всичко).

Жената също ми разказа как е имала проблеми с бременността, окуражаваше ме и думите и така мили и същевременно силни, ми даваха надежда. На следващия ден получавам пакета и какво да видя - беше сложила най-красивите си дрешки от обявите с пожелание за прекрасни моменти на моето момиченце с тях. Всичко това, от една напълно непозната жена и майка, правеща жест към друга.

Темата е убийствена. Зареди неочаквано един малко поизхабен акумулатор за емоции.

Ето и моята история ...
Имах прекрасен дядо. Казваше се Радомир. Един такъв извънземен. Мъдър, спокоен, изправен, стриктен, чист и никога не лъжеше. Винаги  с вратовръзка, костюм, пардисю, лъснати обувки ... Живееха с баба в София, на ул. Цар Симеон, на нейния край точно до големия орех - блок 119. Там премина детството ми с аромата на пържени кюфтенца, тараторче, картофки, топло мляко с какао, палачинки и божествено сладко от круши. Тайничко си близвах и от вишновката на баба скрита в барчето.
Та като малък (2-3г) се разболявам от бъбречно възпаление, докторите се виждат в чудо, защото единствено със силен антибиотик могат да въздействат, но са щели да съсипят черния ми дроб. Майка ми подписва, че отказва да влезна в болница и да бъда лекуван със силни антибиотици (естествено преди това съм минал купища кръвни картини, висене по кабинети, лекарски комисии, цветни снимки и т.н) и тя решава да ме лекува с народна медицина. Трябвало й козе мляко, прясно, което да засили имунната ми система и дядо всеки ден в продължение на 1 година ставал в 4 часа сутринта, сменял е  няколко рейса  до малко село в Лозен планина за да ми донесе един литър козе мляко, току що издоено. И на следващия ден пак и пак, и пак ... После отивал на работа.
Същия този дядо ме взимаше от вкъщи от кв. Дружба и всеки петък след училище ме водеше за събота и неделя при тях с баба да лудувам на воля и да извършеея паркове, поляни, стари дворове на къщи в издирване на джанки и череши, и да скъсам десетки топки и гуменки, та и квартала св. Тройца да усети присъствието ми.
Та една неделя, като си ме връщаше на родителите, маршута ни минаваше през Орлов мост за прекачване на друг рейс. Много добре знаех, че в парка има блъскащи колички и му се примолих да отидем, само за веднъж и няма да се бавим. Човека се съгласи, какво да ме прави, но само за един път, защото вече ставало късно.
Закупи ми билетче за количките за 60 стотинки (било е 1986-1987 г) и аз скочих в една от тях при първа възможност. Това "един път" всеки път се превръщаше в още един път - "Дядооо, моля те ...", "Айде дядо, само още веднъж ... " Така и не станах от количката поне един час, а милия човек търчеше до касата за ново билетче и ново билетче на всеки 5-6 минути ... След това изтощително "Бързи и яростни в парка" и аз се поуморих, а и той видимо след последния път ми показа, че е много притеснен. Усетих го само по погледа (той никога не повишаваше глас).
Странно, че това притеснение продължаваше да се усещаше през целия път в рейса до вкъщи. Нервно пристъпваше от крак на крак в 304 и не искаше да сяда, а имаше места. Всичко това не беше типично за този спокоен и прекрасен човек.
Както и де, прибра ме и си тръгна веднага. Нямаше джи ес семи тогава. Баба се обади след един час обезпокоена на домашния, че го няма. След още един час пак се обади и тогава вече и в къщи се притесниха родителите ми. След още един час положението се превърна в паника ...
Дядо нямаше навик да се отбива където и да било, с баба бяха много, много здраво семейство. Нито пиеше, нито пушеше, нито ходеше по кръчми ... Татко не знаеше какво да прави.
След около 4 часа домашния телефон извъня и баба ми се смееше от другата страна на линията. Дядо се прибрал ... пеша ... от Дружба до Света тройца. Нямал никави пари. Не му останали дори стотинки за билетчета за градски транспорт.
Всеки път минавайки с колата през Орлов мост се сещам за него ... "Дядо, айде още веднъж ...", но него вече го няма.

Bubulino, толкова мил и трогателен човек е бил твоя дядо. Прекрасен разказ. Докато четях направо си ви представях. Като на филм. Чудесен човек. Ти си щастливец.

bubulino, искрено ме просълзи!
Напомни ми за това какъв човек беше чичо ми....
Аз дядовците си не познавам, починали са мноооого преди аз да се родя, но от начина, по който си разказал, чак аз усетих колко е хубаво да имаш дядо.. винаги съм си мечтала да познавам моите   

Преди време, на един рожден ден на кака, я отвлякох!
Пътувахме около 300км като тя през цялото време се опитваше да разбере къде отиваме. Накрая спрях насред един мост. Бънджи! Винаги е искала, но знам, че сама никога нямаше да се осмели.

Mиналата събота излязох с приятелки. Дребната остана с баща си у дома. Прибрах се в приличен утренен час и щом отворих вратата ахнах  В коридора бе опънат надпис "Добре дошла мамо!", написан на няколко залепени един за друг листа. В кухнята имаше две чинийки една върху друга, а върху тях  бележка /както аз и оставям бележчици сутрин сгънати на палатка  / "За теб мамо", а в чиниките имаше половин отхапана наденичка.  С магнитите на вратата на хладилника бе закрепен друг лист, на който пишеше, че ме чакали в леглото 
Всички спяха разбира се, но ми стана топло от посрещането.

Много мило и много силно е разказано. Браво на теб, че си съхранил нещо толкова прекрасно в сърцето си.
Моят татко е същият, да ми е жив и здрав. 

Аз си спомням, че когато гостувах на баба и дядо в Карнобат, дядо ме водеше да ми купи крем във фунийка. Освен това постоянно майстореше нещо. Беше ми направил малки столчета. Играехме и шах /винаги ме побеждаваше  /

bubulino, освен че много те е обичал, дядо ти е бил много почтен човек. Прибрал се е пеша, вместо да се качи без билет.

Да, оказа се, че е заразно ... Средата ни в детството  определя старините. 

Спомен за моя дядо, мил беше и към мен, и към баба, да ми е жив и здрав.

Когато прекарвах летата при тях, ставах рано винаги, докато те с баба още спят. За да не ми е скучно дядо идваше при мен да изслушаме заедно приказката по радио Хоризонт, а след това да си играем, докато баба се наспи, а после ни направи палачинки/мекици/баница/нещо си. Понеже баба не готви особено добре, а се старае, и двамата изяждахме всичко без оплаквания, а дори правехме комплименти.  Никой не ми е чел книжка така неуморно като дядо, веднъж изчетохме 1/2 от "Ние, децата от Шумотевица" (май най-дебелият роман на А. Линдгрен) в един ден. Следобед ме поемаше баба, с нея играехме с куклите, докато дядо дремне. После с децата пред блока до към 11 часа. Ех, такова хубаво детство беше, честна дума.

Sokericata dobra, подсети ме за случка от преди няколко месеца.

На гости сме на моите родители, през ноща малката ми направи пристъп. 40 мин почти не можеше да диша. Не й е за първи път и знам, че след като взема нужните мерки просто трябва да изчакам известно време докато всичко се успокои. След като пристъпа приключи, изпратих майка и татко да спят, силите ми рухнаха и ревнах. Тогавя тя ме гушна и каза - "мамо, не плачи, аз вече дишам, всичко е наред. Не беше страшно".

Малка, сладка душичка.