Колко сте социални

перфектната форма е некъв микс, то реално хората правят живота интересен

но не е нужно на живо да си с тях, например една книга написана преди 500 години ти създава кеф днес, един създаден филм преди 10 години те впечатлява и те кара да се замислиш, да се разровиш за нещо
вземи тоя форум, някви букви екран и т.н.
но разбира се живия контакт е незаменим

без хора, ако си сам на тоя свят ше е супер скучно и тъпо 

Аз съм леко асоциална  Не обичам големи компании. Имам 3-4 приятелки, с които излизаме и си прекарваме много добре,макар и не често. Някакси съм се отдала на грижите по деца и семейство, по дома, предпочитам хубава книга или хубав филм, отколкото да се забавлявам с компании. А съпругът ми е моята противоположност - с много контакти и ангажименти.

Я каква хубава тема.
Днес явно ще съм пространна.   Започвам:
1. До 4-ти клас включително бях много социално дете - с много и различни приятели, вечно търсена и търсеща, отворена към другите и пр. Беше супер! Чувствах се част от всички и не се боях да споделя, да сътворя беля с помощта на някое другарче  
2. След това нещата се промениха, записаха ме в друго училище. Децата се познаваха едно друго, само аз бях новата. Оказа се, че нивото там беше ниско откъм учене и изобщо като цяло, а на мен четенето никога не ми е било проблем, та отново бях отличничката на класа. Е, толкова злоба и гадория не бях виждала и то само защото мога, а другите - не.   Постоянно ме нападаха и изолираха, свих се в себе си. Плюеха ме (чисто физически имам предвид, със слюнка), обиждаха ме. По това време имахме по-отворени съученички с дънки с ниска талия и подаващи се прашки, с грим, с токчета, със сутиени, които се демонстрират - това на 14. Не бях такава и го намирах грозно и .. проститутски. Не пазех диети. Бе, и дебела са ме наричали, нищо, че съм нормална
3. В гимназията продължих пестеливо с контактите, да не кажа много внимавах, защото не исках отново подигравки на база можене. Съчувствах на игнорираните, имаше такива. Избягвах общо взето конфликтите, но приятелства и контакти просто нямах, т.е. никого не чувствам близък към момента. За мен "приятел" е изключителна дума и не я използвам за просто познати.
4. В Уни: близки неколцина.
5. В момента: ами като Like Smoke. Много ми хареса нейното "ценител на свободното си време, който държи да има такова" и "темерут". Имам сериозно и студено излъчване, не съм лош човек, не съм високомерна и надута, постоянно надграждам - дали ще се грижа за външен вид или ще запиша курс, дали ще спортувам или чета, ако имам пропуски някъде - наскоро установих, че използвам остарял "Ексел" и знанията ми за него са на ниво "гимназия" и усилено се боря да вляза в крак с времето. Отделно от това, изобщо не обичам да споделям за личния си живот. Меко казано. А човек, който не споделя за себе си, не може да бъде харесан, тъй като изобщо не можеш да намериш допирни точки с него. Е, кой ми е виновен, че преча на хората да ме опознаят?  
Не съм демонстративна личност и не съм натрапчива: няма да тръгна да разправям колко ми струва нещо си или да се лигавя, че някой нещо постнал във ФБ, и то било "мноу яко, чуеееек".
Абе, искам да съм оставена намира и съм.

Напоследък забелязвам силни стремежи на хора, които не ме харесват или поне зле го прикриват, да ме търсят, спират и разпитват. Подпитват може да е по-точно. Оказва се, че съм и мнителна.   Тези същите много държат да ми говорят за себе си, какви възгледи имат и колко успешни са: все едно, че като вече знам, нещо ще се промени.   А си се знаем.

А, да! И за П.С. : не съм грозна, с нормална поддържана външност съм.

Хората около мен ме мислят за социална, а аз всъщност не съм. Нямам потребност да общувам с много с хората. Общувам по необходимост.

Абсолютно на 100 % същия отговор !   

Аз съм силно социално животно - не мога без приятели, компании, сбирки с поводи и без поводи, партита, купони. Търся и ме търсят. Откакто станах семейна приятелският ми кръг от училище, универитета и квартала намаля значително, но пък създадох нов чрез новите си интереси, намерих и нови приятелки сред гаджетата/жените на приятелите на ММ (дори след като някои от двойките се разпаднаха продължаваме да сме страяшно близки). Събираме се по празници и рождени дни между 20 и 40 човека. А няма рожден ден и по-голям празник, който да не отбелязваме първо на голяма семейна сбирка преди да се видим с приятелите.

Това е тормоз, булинг.  Едно от нещата, от които трябва да пазим най-много децата си.  Нанася голяма психологическа травма, която може да се отрази върху самочувствието, характера и изобщо върху целия живот.  Училище, което го допуска, би трябвало да бъде санкционирано.  Сега много се говори за този вид тормоз в училищна възраст и децата са обучавани как да се справят с него, поне в европейските страни е така. 

Като чета такива истории, а те сигурно са много, си мисля - тия незрели, жестоки момичета, които с такава лекота нараняват избраната от тях жертва, дали някога, по-късно през живота си, ще разберат болката, която са причинили и дали ще изпитат вина за това.

Мога да кажа, че попадам до известна степен в графата "асоциална". По собствена инициатива контактувам с 2-3 човека и семейството си. Поне още 5 души ме търсят постоянно, въпреки видимото ми недоволство от това. Винаги съм била такава, откак се помня. Не си падам по големите компании, чувствам се добре в обкръжение от най-много 4-ма човека. Всеки индивид над тази бройка ми идва много. Обичам да изслушвам хората, не споделям детайли от личния живот. Може би, заради това ме и търсят горепосочените няколко заблудени човека (е, единият - от задължение).
Дори в ранните си ученически години не можах да се сприятеля с повечето си съученици. Не съм се карала, но не сме ставали и като "дупе и гащи". Просто нямам желание за това. Иначе добре се разбирам с всички, не съм конфликтна личност. Ама нещо напоследък започнах да не си премълчавам неща, които не ми харесват или истински ме дразнят. Това допринася към образа ми на антисоциална личност. Ама така се чувствам добре. На мнение съм, че колкото по-малко хора имам допуснати наистина до себе си, толкова по-спокойно ще си живея живота и няма да се притеснявам кой какво и кога може да използва, да се изкаже неподготвен или нещо от сорта.

Аз намирам себе си за социална, но съпругът ми ме определя като социопат. 
Та, различни са явно възприятията за собствената личност и за личността от външния свят.
Инак, да, де, не че не съм си самодостатъчна. 

Много сходно. В училище, в работата, в университета- навсякъде ме мислят за страшно социална, защото умея да говоря с всеки, но общо взето празни приказки, или служебно, така да се каже. А когато вечер ме викнат някъде, се учудват, защото в голям процент т случаите отказвам- обичам да съм сама с книга в ръка. Също и съм човек на настроенията. Понякога обичам домашни събирания с компанията, или излизане, друг път не искам човек да виждам.
Бих казала, че съм си самодостатъчна.

Justem,
не мисля, че биха изпитали каквото и да било чувство на съжаление, на срам или подобно. Сред тези деца имаше и момчета, които бяха не по-малко груби и нападателни. Съгласна съм с написаното от теб по отношение на това, че така се нанасят травми за цял живот.
Много рядко се виждаме с тези вече пораснали деца. Ако ме заговорят, то е, за да позлобеят (1) (Оле, колко съм била отслабнала! Сигурно много ми е коствало. А цялата работа е, че заслужавам да съм там, където съм, и да съм това, което съм, и това дразни. ) Другият вариант (2) е само да ме гледат. Ама гледане - един път. Е, да сме живи и здрав всичките, Господ си знае работата.   
Би било хубаво да поговорим послучай 15.09 за насилието в училище и как да предотвратим това. Ще бъда благодарна да ме насочите към активна тема, ако има такава тук. Освен всичко друго, съм и доброволец в групи за помощ на тормозени деца.

Преди бях много социален, общителен човек, вечно бях в компания и бързо създавах добри отношения с останалите. Хм, но откакто забременях, станах тотален социопат. Може би беше вследствие на всички дискомфорти, които изпитвах през бременността. Някак си не ми се срещаше с много хора, да ги натоварвам с това как се чувствам, а и в този период не ми беше и до чужди проблеми, честно казано. Много бях налимончена през цялото време. После пък като родих, той беше един ревльо, денонощието минаваше в чудене как да го успокоя. Пак не ми беше много-много до странични индивиди. Сега положението е по-добре, но вече съм се асоциализирала явно. Някак си нямам какво да си кажа с хората, всичко се върти около детето. Не съм вярвала, а и искала да стана от тези хора, които не могат да говорят за друго, освен за децата си. Ох, дано е период и като поотрасне да се стегна. Понякога не се чувствам ок с това, че така ги чувствам нещата на този етап, но...    Поне с детето (доколкото е възможно на 9м.) и с мъжа ми си общувам много. С него сме непрекъснато заедно, а като е на работа се чуваме по 8789 пъти на ден.

Всичко зависи от личните нужди, от това какъв човек си (по-активен, пасивен и т.н.) и личната ти представа за света. Аз лично обичам да съм винаги сред хора, много хора... просто защото такъв живот живея - динамичен. Обичам нещата се случват около мен, което от своя страна означава/води до много контакти.