Как да създадем интерес към ученето у детето

Не гарантират, но са доста добра основа. Нещо като V-нулево.

Здравейте!
Аз съм току-що присъединила се тук. Проблемът, който ме доведе, е едно към едно с този на
Делфин.
Дъщеря ми също е в шести клас и също учи в математическа гимназия. Даже плетенето на гривнички съвпада. Като всичко останало.
И аз имам проблем. С нейното, бих казала, безразличие към учението и към училището изобщо. Въпреки лекотата, с която получава оценките си и въпреки успеха й (за който някои деца полагат доста усилия, за разлика от нея).
Ако аз бях отворила темата, най-вероятно щях да опиша нещата абсолютно по същия начин.
Споделям мнението, че това е нормално за тази възраст и при тези условия. Напълно осъзнавам, че всяко едно, в общи линии добре гледано дете (т.е. живеещо в спокойно интелигентно семейство, без особени емоционални сътресения и психично напрежение, със задоволени нужди от какъвто и да е характер), няма основателна причина да проявява кой знае какъв интерес към учението.
И все пак.
Не мисля, че е нормално, базирайки се само на оценките в бележника, да оставяме децата си да се носят по течението. Знанията, които имат са нетрайни и повърхностни и това не е добре за тях. Отсега. За по-нататък да не говорим.
Аз, лично, много бих се радвала ако някой сподели начин, по който да ги мотивираме по някакъв начин да внимават, да участват, да са активни и да не приемат ученето като някаква тегоба. Да учат заради самите себе си.
Знам колко са невероятни, колко са добри и колко е глупаво сама да си създавам проблеми, щом всичко е ОК.
Само така изглежда, за съжаление, и когато това стане ясно, вече ще е достатъчно късно.
Имам и син, който вече е студент. Нещата бяха същите. Всички ми обясняваха как се филмирам.
Освен това той четеше истински книги (не като дъщеря ми някакви измислени т.нар. книги като ''Дневници на Дръндьовци'' и пр.). Много. Харесваше му. При това никой не го караше. Изваждаше някоя книга и само питаше: ''Тази хубава ли е?'' Уроците, обаче ги претупваше. За отрицателно време беше готов за другия ден. Въпреки всичко беше отличник. И това трябваше да е гаранция, че всичко е наред.
Ами не е така.
Осъзнах го, когато трябваше да кандидатства.
Та, идеята ми е, че може би ние със съпруга ми някъде грешим. Проблемът е, че не мога да открия грешката. И определено съм много притеснена. Защото не знам какво точно да направя, за да променя това, което не одобрявам.
Ако някой се сеща за нещо...

Много е трудно да се даде формула за такова нещо. Интересът на детето определено зависи от нас - родителите.  Казвам го, защото съм забелязала от личен опит, че децата се влияят от родителите. Всички песни, които слушам и харесвам, децата ми ги обичат. Всички филми, които искам да гледам, на тях също са им интересни. Каквото и да си говорим, средата влияе. Оттам - и средата в училище, и приятелите и т.н.
Но...деца различни.
Има и един друг фактор, който оказва влияние на децата и този фактор е по-голям и от родителското влияние - учителят.
Важно е да се попадне на добър учител, но това е чист късмет. Аз съм имала невероятни учителки по математика през ученическите си години. Сега големият ми син трудно разбира материала. Разбрах от др. родители, че учителката изобщо не обяснявала добре, претупвала нещата, бързала. Говорела вяло, неразбрано, без интерес. И ето така ни се налага от само себе си моментът, в който ние - родителите, трябва да се включим с довършване на това, което е започнато в училище. Не ми харесва само, че това "довършване" постепенно се пренася в домашно задължение и в един момент си ставаме учители на децата. Едно е да им помогнеш, друго е да свършиш работата на учителя, който нехае, че е останал неразбран. 

Дете, което чете Дръндьовците заслужава специално уважение!
Мисля си, че на тази девойка училището ѝ идва ниска топка. Трябва ѝ хоби, занимание, което да ѝ даде тръпка да учи и изследва. Гривничките са търсене и развитие. Може да е много ниско нивото на матвриализиране като краен ефект на пръв поглед, обаче си е откривателство и създаване:)

По питанията.. аз не прочетох какво не се одобрява. Или според мен - не е открит проблема... без него няма решение.
Прочетох за несъответсвия, не осъществени очаквания, съмнения. Къде е проблемът - може ли да бъде описан точно, кратко и ясно? Ако да, дали ще е проблем на детето?

Абсолютно същото и при мен.
И започвам да се питам какво ще се случи, ако не се занимавам с тях...

Може би е нещо наследствено, не зная, аз чета наред, просто съм способна за зарежа каквото и да е, за да си чета някоя книга за Н-ти път. Като малка четех готварските книги на майка ми, когато няма друго. Не го намирам за особено полезно, но това е положението. За сметка на това хич не ми се четат документи, докладни и др. такива служебна бумащина.
Дъщеря ми е същата, а синът ми - никакъв интерес към книгите, нито иска да се учи да чете, както майка му. Е, най-много да се червя на стари години по родителски срещи, но ще го преживея.
Остави детето на мира, щом се справя добре с минимум труд - това си е талант.

Тук могат да се открият много отговори.

http://www.book.store.bg/p110584/kraj-na-skukata-v-chas-ron-klark.html
(Как да вдъхновим децата да учат? 101 нестандартни решения за родители и учители.)

''По питанията.. аз не прочетох какво не се одобрява. Или според мен - не е открит проблема... без него няма решение.
Прочетох за несъответсвия, не осъществени очаквания, съмнения. Къде е проблемът - може ли да бъде описан точно, кратко и ясно? Ако да, дали ще е проблем на детето?''


Проблемът е открит и той е следният:
Никакъв интерес и пълна апатия в часовете. Без изключения.

 ''Не слуша. Не внимава. Седи дълбоко замислена. Гледа през прозореца. Занимава се с някакви нейни си неща. Не взема никакво участие. Не проявява никакво желание да се включи в работата. .....''
Това са думи на учителите на родителската среща, която беше съвсем скоро.
Все едно се бяха наговорили предварително. Нямаше нито един, който да каже нещо различно. Всички ме поглеждаха по един особен начин, така, както се гледа обречен. И с най-нещастния тон ми съобщаваха как имам най-апатичното и отнесено дете в класа и как то се движи стремглаво надолу, и как е много жалко, че такова умно и интелигентно дете вече пада в пропастта, и как ако не вземем спешни мерки, положението ще стане неконтролируемо. И т.н., и т.н.
Няма да обяснявам, че не беше най-приятното преживяване на света. Няма значение как съм се чувствала и колко ме беше срам (най-малкото поради факта, че две от учителките са бивши колеги на майка ми и ме познават от времето, когато аз съм била ученичка в същото училище).
Разгледах и дневника. Не, че бях изненадана, но като че ли не очаквах да видя това. А то, всъщност, е съвсем логично. Оценките й са започнали полека-лека да се понижават. Нормално. Но аз не бях уведомена за това от нея. Явно не си дава бележника.
Не мога да си обясня с нищо тази ситуация. Опитвам се да погледна нещата отвсякъде.
В къщи нищо не се е случвало.
Приятелките й са добри и интелигентни деца. Справят се прекрасно в училище. Не мисля, че някоя от тях й влияе зле.
Непрекъснато се опитвам да разговарям с нея. Гледам да не я дразня и да не я уязвявам. Не искам да й насаждам и някакво чувство за вина. Но се старая да й обясня, че ако има някакъв проблем или нещо, което е нередно или я притеснява, е добре да ми каже, за да се опитам да й помогна. Предлагам й да седна с нея и да видя какво има да учи, да ми покаже домашните си и това, което подготвя за другия ден.
Всичките ми усилия, обаче, са напразни. Гледа ме лошо. Отказва да ми покаже каквото и да било, свързано с училище. Да не говорим, че това да я изпитам, се приема като опит да я върна в детската градина.
Единственото, което ми казва, е, че не й е интересно в час и главата й е пълна с мисли, които не й позволяват да внимава. Какви са мислите, не е ясно. Отговорът е: ''Какви ли не.''
Не желае да се запише в каквато и да е извънкласна форма. Ходи само на английски. По собствено желание. Предложенията за танци, пеене, рисуване и пр. се отхвърлят категорично. Заряза и скаутите. До началото на лятната ваканция ходеше с удоволствие на скаутски лагери. Вече й било писнало от тези неща.
И от нас й е писнало. И с баща си комуникира вече само с остър тон (въпреки, че е любимото дете на татко).
Ако тук няма проблем, може би аз имам някакъв. Но не съм се старала никога през живота си повече от сега, да помогна на някого. И да не постигам нищо...

Lonicera, благодаря! Ще си купя тази книга. И тази. Вече имам поне двадесетина с подобни заглавия. Нищо. Ще продължавам да се опитвам. И приемам всякакви съвети   

Сам по себе си този проблем е сигнал според мен. Но не не мога да кажа за какво.

Бих подарила дневник. Бих насърчила занимания с рисуване, музика /барабаби, йоника/, ...Като изразно средство. Готвилили сте заедно? Или градинарствали? Строили нещо? Някога? Скоро? Как би се отразило?

Първото бих направила за постепенно почистване на мислите, второто за утоляване на съзидателния импулс и сближаване. Все нещо я вълнува. Вероятно даже много неща.

Възможно ли е да ѝ е безинтересно в час наистина? Как са оценките на писмени изпитвания? Има ли оценки за участие във вашето шоколо...

ПП Това с участието и интересно е много странно нещо - като не участва, да изпитват!

Възможно е да не й е интересно в час, особено ако няма никаква идея за какво й е всичко това и дали изобщо иска нещо занапред. Ако човек няма дори елементарна визия, фантазия за бъдещето си, за какво да прави някакви неща в настоящето? А е възможно да има някакви проблеми - конфликти, несподелени любови (за по-страшни неща не смея да си помисля). ТИйнове, какво да ги правиш - днес са в апатия, а утре в еуфория.

Мен ми прилича на навлизане в пубертета и бойкот на всичко.

Моят опит: да се намали ходенето на училище и писането на домашни, да се увеличат извънкласните занимания.  Доколкото е възможно, разбира се. Не знам как стои въпросът с отсъствията при вас, но поне в прогимназиална възраст децата могат сами да си ходят на други занимания.

Благодаря ви за съпричастието! Поне вече не се чувствам съвсем сама с идеята, че проблем наистина има. Дори да е зараждащ се.
Така или иначе, какъвто и да е, смятам да не го оставям да се задълбочи.
Относно извънкласните мероприятия аз съм на същото мнение. Аз самата пеех в хор и ходех на рисуване и знам, че това е начинът да се откъснеш от училищните си проблеми. Затова от първи клас се опитвам да я убедя, че има нужда да ходи на нещо такова, но не става. Дори я записах на две места, но тя ми каза, че мога да ходя аз там, след като съм я записала без да я питам. Съвсем скоро отново повдигнах въпроса, защото ми разказаха за една школа по приложни изкуства.И, тъй като тя рисува и обича да прави разни неща за декорация (основно си украсява стаята, обаче), реших, че ще прояви интерес.
Даже не пожела да види за какво става въпрос.
Преди много обичаше да готвим заедно. И особено да правим сладки или пица. Сега само ме поглежда с един престорено неразбиращ поглед ако й предложа нещо такова. И се прибира в стаята си.
Дневник има. С ключе, естествено. И пише.
През лятото без да искам погледнах в него. Абсолютно честно, беше случайно. Тъй като аз самата пишех дневници до много късно(до края на следването си, че и май малко след това), никога не бих тръгнала да чета без позволение. Като си помисля, дори и с позволение. Тези писания са толкова лични, че принципно не е добре да достигат до никого. Те са си един вид освобождаване.
Но така се случи, какво да направя. Прибирах от леглото й някакви нахвърляни тетрадки, но не погледнах какви са точно. Вдигайки едната, прочетох едно мъжко име, написано много пъти, оградено с многоточия и сърчица.
То повече няма какво да се чете. Ясно е, че е влюбена.
Проблемът е, че не е казала дори думичка за това. Въпреки, че два-три пъти се опитах да насоча разговора натам. Но, тъй като не мога да й кажа, че знам, просто й споменах колко аз бях влюбена в шести клас и колко ме беше срам да разкажа дори на най-близката си приятелка.
Не мога, обаче, да се хвана само за това. Не съм убедена, че чак толкова може да те откъсне от света нещо такова. Разбира се, имам предвид, че хората са различни и всеки по свой начин преживява едно влюбване.
И все пак.
Честно казано, имам чувството, че в самото училище е проблемът. Защото всичко започна лека-полека след влизането в тази гимназия.
Аз не бях много съгласна да отива там, но тъй като приятелките й се бяха засилили нататък, и тя реши, че ще учи там.
Ходеше по математически състезания, без някой да настоява да го прави. Всяка събота ходеше сутрин на курс по математика, вместо да се наспи. Даже се е случвало да ме събуди, притеснена, че ще закъснее.
И, тъй като, ентусиазмът беше голям, изглеждаше съвсем логично да отиде да учи там.
Но още от първите дни се започна с едно недоволство, едно мрънкане... Искала си старата госпожа (Тя е невероятна жена! Ако всички учители са като нея, щеше да е прекрасно...), не й харесвал този, не понасяла онзи... Въпреки това, си се справяше с всичко. И нещата не изглеждаха толкова притеснителни. Доскоро.
Сега обаче...
Буквално се чудя откъде да я подхващам.
Не се притеснявам от ниските оценки. Те отразяват само едно моментно състояние. Но не мисля, че е правилно и да се пренебрегнат като факт, защото са обратният сигнал от учителите към нас. Сигнал, че някъде има проблем.
Мисля, че няма голямо значение дали изпитването е писмено или устно. Но ми се струва, че от писмените работи има по-високи оценки.
Да, определено е така. Сега като се позамислих...
Добре, как да я накарам да хареса някого?
Не коментирам, че няма вариант аз да направя часовете по-интересни.
Но пък да не е само тя? Как другите деца могат да внимават и да вземат участие? Значи не е толкова страшно.
И пак стигам дотам, откъдето съм започнала.
Чувствам се като в омагьосан кръг. Сигурна съм, че има някъде нещо. Може да е много мъничко и незабележимо, но знам, че открия ли го, че променя ситуацията.
Само дето още не го виждам. Никъде.

Аз лично съм ходила на училище заради междучасията.
Никога не съм крила от детето.
Не очаквам да са му интересни часовете, още по-малко всичките.

Разликата в оценките според типа изпитване говори за отношение на учител според мен. Като реакция към апатията може би. Но явно детето си учи, щом изкарва прилични писмени оценки /когато учителят оценява само изпълнението, а не и артистизма .