И то предвид, че съм имала и имам регулярна помощ от баби и дядовци, да са живи и здрави.До 2 години е най-трудно според мен, чисто физически, особено втората година след прохождането. Няма да забравя как чаках мъжа ми да се прибере от работа и да кажа нещо в смисъл "гледай това" и да се пльосна на спалнята и 10 минути да гледам в тавана, с облекчението, че сега съм сама със себе си. Детето ни обаче е от трудничките за гледане - с неспокоен сън, не се заиграваше сам, късно взе да зяпа някое филмче и т.н. При гледането на дете трябва да се има предвид и възпитанието - непрекъснато се обяснява, убеждава, уговаря едно човеченце, че еди какво си, докато то примерно реве, ама ревееееее до задавяне и се тръшка и какво ли не и.... нервичките ти се изпилват и така постоянно. А наспиване няма, откъдето евентуално може да ти дойде прилив на спокойствие и нови нерви.
Мъжът ми е разбиращ и помагащ доколкото може едни мъж, но в крайна сметка той не може да кърми, да гледа както майката гледа болно дете, детето и да реве той не се буди и така.
Но в крайна сметка това е най-прекрасното пътешествие в живота.


ами ако спеше през деня, да съм спала с нея, но тя спи по максимум час, през който да спя ли, да обядвам ли, да изгладя ли или как точно да го разпределя този час?!
. добре че свърши това натоварване - и физическо и психическо.