Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Лична поезия

  • 23 191
  • 93
  •   1
Отговори
# 90
  • Мнения: 7
Спри.
До мен за малко поседни.
Послушай песента на тишината.
Искаш ли сега да помълчим,
загледани във сенките на тъмнината?

Късно е .
Градът отдавна спи,
сгушен във прегръдката на мрака.
Усещаш ли  как бързо времето лети,
безмилостно и никого не чака.

Оплетени във делнични проблеми,
удавени във сивотата на деня,
забравяме понякога да спрем
и просто да послушаме дъжда.

А той напук на нас вали.
Чуваш ли го, тропа по стъклата ?
Къде се скриха нашите мечти ?
 Защо погребахме ги във сърцата?

# 91
  • Мнения: 779
Браво момичета,страхотни стихове.
Толкова емоция и заряд лъха от строфите,истиско удоволствие за душата.Благодаря.

# 92
  • София
  • Мнения: 410
"Дървото"

Забива пирон
в дървото;
стон не чуваш ли ти?
 
То мило ли плаче, горкото,
ти болка му причини!
 
Дървото мълчи
но говори
не чуваш ли ти?
 
То клони поклаща, горкото,
въпреки всички злини.
 
И мълнии
все присвяткат,
дъжд вали.
 
Бурята силна и няма
го гърчи!!!
 
Дървото
има си братя
макар да пищи.
 
Самотно никога не е
сред всичките тези клони.
 
Дойде
дървосекача
и го разруши.
 
Нима не знаеш, човече,
че то е живо, нали?
 
Опасно било
дървото
затуй - тез злини.
 
Отсякохте го, горкото,
за да замълчи.

# 93
  • Мнения: 50
Все още не съм му дал заглавие, но бих искал да го споделя с вас. Със сигурност не е най-доброто, но е от сърце...

Мрак настана - скри се денят,
слънце залезе - месечина изгря
и по всичките софийски поля
се разхожда една единствена скръбта,
а градът злокобно, тъй сладострастно спи - непоколебим,
несъкрушим,
ненарушим,
невъзмутим – един циник.

Душата ми гори
и не може нищо да я утеши,
а скоро всичко ще се срине,
ще се превърна в черно пепелище
и от мен не ще остане ни спомен от бащино огнище,
ни детските мечти, нито любовта дори...

Кога за мен се всичко промени,
кога се празникът във делник въплъти,
кога превърнах се в камък аз студен,
кога... Питам аз кога?
А отговор няма...
Само пустата болка остава...

Обречен е престоят ми в този свят,
обречен съм и аз,
без ни една надежда сърцето ми остана,
какъв е смисълът агонията да продължава?
Да можеше, бих върнал се назад в онези пусти дни,
кога връз майчин'та утроба едно детенце се роди.
Тогава аз бях дете невинно, неопетнено от живота,
пълно с вяра и мечти за по-светли бъднини, но уви...

Деформиран под чука на тежката съдба,
тоз дефект, наречен вяра, избледня.
И ето - днес детенцето го няма, то порасна и с живота
в едно тело се срасна.
Цитат
Тъмният поет


Общи условия

Активация на акаунт