здравейте!
поводът по който ви пиша, е че си изпускам нервите с децата си. намирам се в трудна житейска ситуация и ще ви я опиша, но се надявам най-вече да ме посъветвате по гореспоменатия проблем.
имам син на 2,5г и дъщеря на 4м. с партньорът ми сме заедно от 6г. първата бременност беше планирана и желана, втората - непланирана, но в последствие желана.
с партньорът ми минаваме през труден период. у мен се е натрупала горчивина от това, че той не ме подкрепяше адекватно след двете раждания. той е добър баща, старае се. но стресът около ражданията и новите ситуации изглежда му се отразяват. от моя гледна точка неадекватността му се изразява в следното: след като се роди синът ни (секцио), той не вземаше достатъчно активно участие в домакинството. живеем сами и децата не сме ги оставяли никога на никого, никой не е идвал да ни помага - нито роднините ни са изявили желание за такова нещо, нито пък ние сме го искали. след раждането аз бях наистина чувствителна към разхвърляни вещи и мръсотия вкъщи, смятам че е нормално като имаш новородено у дома, да се стараеш да има значително повече ред и чистота. на него изглежда не му правеше впечатление, че въпреки 20 сантиметровия разрез на корема си, аз се налагаше да чистя и подреждам вещите на всички ни. не мога да отрека, че в последствие (след месеци), започна да взима по-активно участие. само че на мен така и не ми "мина" от това, че той ме гледаше как върша огромна част от домакинската работа, при все че той беше в отпуск по бащинство в началото. накрая нямах търпение да тръгне на работа, за да може поне през деня да не ми създава допълнителни грижи с неговата разхвърляност. освен това когато се налагаше да ставам през нощта да правя тоалет на голямото дете, се бяхме разбрали да го будя, за да ми помага (беше противопоказно да вдигам детето и да го държа дълго време). той нощем беше тотално неадекватен, сърдил ми се е че го будя, още повече че го будя по 5 пъти вече разсърдена, заспиваше докато уж държеше бебето да го мия и всякакви подобни. накрая просто се отказах и спрях да го будя. после спрях да го моля за помощ в чистенето. той пък по някое време започна да взема инициативата, аз малко по малко се възстанових напълно и нещата уж влязоха в някакъв ритъм.
след като родих дъщеря ни (по естествен път), нещата се повториха, но с още по-голяма сила. когато се прибрах вкъщи след раждането, бомба беше паднала у нас, а докато бях в болницата той само ми обясняваше вкъщи колко е чисто и подредено, как добре се справя И с гледането на сина ни. той не е човек, който би ме лъгал за такова нещо, но вече ви казах какво заварих. бях много ядосана не само защото не можах да посрещна детето си у дома както подобава, но и защото той беше заложил у мен съвсем различни очаквания. когато му казах, че е ужасно мръсно и неподредено, той беше доста изненадан и ми каза "наистина ли е толкова зле, вчера съм бърсал до 4 през нощта". не знам какво е бърсал, но майка ми дойде от чужбина същия ден (този на изписването ни) и също беше шокирана от средата, в която посрещаме новия член от семейството. изпитах огромно разочарование, че същото нещо се повтори, при това беше още по-зле. знам, че през 3те дни в болницата се е грижил сам за сина ни, който остана за първи път толкова дълго без мен, т.е не съм очаквала чудеса. да не говорим, че синът ни е гледал доста ТВ през това време, ял е сладко всеки ден, а аз съм против тези неща да се случват толкова редовно. всичко това ме накара да помисля, че или не се познаваме изобщо с този човек, или просто не му пука, или пък стресът го прави абсолютно неадекватен. това са двете ситуации през досегашния ни съвместен живот, в които съм имала нужда от подкрепа (физическа и емоционална). и не съм я получила от него. като пример за липса на емоционална подкрепа мога да дам това, че за първи път му се обадих плачеща от болницата заради проблем с бебето и вместо да ме успокои, той ми се развика, че трябва да се стягам, защото имам две деца, които на мен разчитат итн. той нито преди, нито след това някога ми е викал, а тогава беше точният момент, в който НЕ трябваше да го прави. почувствах се ужасно. през първата нощ у дома по някое време се събуди едното дете, аз го занесох при мъжа ми (живеем в малко жилище, 2 стаи) за да не буди другото. пак ми държа тон и се сърди задето му нарушавам съня.. беше ми ужасно обидно това отношение. той е такъв, че трудно нещо може да го накара да ми говори грубо, но когато се събужда от нещо е просто друг човек и после дори не помни какво е станало, какво е казал итн.
следващите 2-3 месеца продължиха нещата горе-долу така. наложи се много бързо да вляза в ритъм, доколкото това ми е възможно с ДВЕ деца сама по цял ден. примирих се, че няма как да е както на мен ми се иска у дома, правя толкова, колкото ми е възможно. той се опита уж да помага, но беше по-скоро кампанийно.
междувременно от началото на годината се опитвам да стартирам нещо като частно начинание с некомерсиална цел, там срещам огромни трудности, пред които не се предавам обаче (въпреки че го започнах по време на напреднала бременност, след това заради раждането прекъснах само за по-малко от месец и продължих). начинанието ми все още не е стартирало и нещата са на кантар, възможно е да загубя доста пари заради него. но не парите са основният проблем, а това че може и да се провали. то е свързано с деца (не само моите, но и други). това внася доста..хм, безпокойство у мен понякога.
изпускането на нервите при мен се получава в точно определени ситуации с децата ми - най-често когато им е време да спят. голямото ми дете като всяко друго на тази възраст, предполагам, невинаги различава сигналите, които тялото му дава, че е уморено и се инати при заспиване. той е в такава фаза, че се стреми да се налага и това доста утежнява нещата. аз все по-често често "откачам" в такива моменти, случвало ми се е да му повиша тон, да му говоря през зъби... той се разстройва и се завъртаме в омагьосан кръг. не съм го била, но ми идва да го плесна и усещам, че съм на крачка от това. с малкото ми дете също се случва здраво да се ядосам, когато се опитвам да я приспя, а тя е толкова малка и невинна - абсолютно несправедливо и неадекватно е да се отнасям с нея така. чувствам, че нещата ми се изплъзват. с голямото дете е по-зле положението. знам, че ме предизвиква, но не е само това - имам усещането, че понякога се изнервям на детето не само заради него, но и заради другите неща, за които ви писах, т.е изкарвам си го на него.
с партньорът ми се опитваме да говорим за проблемите ни и отчуждението, което е настъпило между нас в резултат на тях. на мен ми е трудно да говоря, но се очупвам, защото виждам че вече няма накъде. обаче имам чувството, че и двамата се чувстваме неразбрани от другия. случвало се е да споменаваме за раздяла, но и двамата не сме готови за такова нещо. за него не знам, но аз не бих могла да си простя да го "натиря" на този етап, защото всъщност няма някакъв основен проблем, който да ни пречи - всичкия проблем си го правим ние. това усещам.
аз съм човек, който цял живот чете и се интересува от гледане на деца, последовател съм на идеите на привързаното родителство и ненасилствена комуникация. трудно ми е да си простя за моментите, в които се изнервям на децата си. бих желала да ми подскажете за някакви техники как да се справям в трудните моменти. ако имате възможност, посочете ми и някакъв път към решаването на другите описани трудности, но за децата ми е най-важно.
извинявайте, че е толкова дълго и ви благодаря предварително за помощта!
поводът по който ви пиша, е че си изпускам нервите с децата си. намирам се в трудна житейска ситуация и ще ви я опиша, но се надявам най-вече да ме посъветвате по гореспоменатия проблем.
имам син на 2,5г и дъщеря на 4м. с партньорът ми сме заедно от 6г. първата бременност беше планирана и желана, втората - непланирана, но в последствие желана.
с партньорът ми минаваме през труден период. у мен се е натрупала горчивина от това, че той не ме подкрепяше адекватно след двете раждания. той е добър баща, старае се. но стресът около ражданията и новите ситуации изглежда му се отразяват. от моя гледна точка неадекватността му се изразява в следното: след като се роди синът ни (секцио), той не вземаше достатъчно активно участие в домакинството. живеем сами и децата не сме ги оставяли никога на никого, никой не е идвал да ни помага - нито роднините ни са изявили желание за такова нещо, нито пък ние сме го искали. след раждането аз бях наистина чувствителна към разхвърляни вещи и мръсотия вкъщи, смятам че е нормално като имаш новородено у дома, да се стараеш да има значително повече ред и чистота. на него изглежда не му правеше впечатление, че въпреки 20 сантиметровия разрез на корема си, аз се налагаше да чистя и подреждам вещите на всички ни. не мога да отрека, че в последствие (след месеци), започна да взима по-активно участие. само че на мен така и не ми "мина" от това, че той ме гледаше как върша огромна част от домакинската работа, при все че той беше в отпуск по бащинство в началото. накрая нямах търпение да тръгне на работа, за да може поне през деня да не ми създава допълнителни грижи с неговата разхвърляност. освен това когато се налагаше да ставам през нощта да правя тоалет на голямото дете, се бяхме разбрали да го будя, за да ми помага (беше противопоказно да вдигам детето и да го държа дълго време). той нощем беше тотално неадекватен, сърдил ми се е че го будя, още повече че го будя по 5 пъти вече разсърдена, заспиваше докато уж държеше бебето да го мия и всякакви подобни. накрая просто се отказах и спрях да го будя. после спрях да го моля за помощ в чистенето. той пък по някое време започна да взема инициативата, аз малко по малко се възстанових напълно и нещата уж влязоха в някакъв ритъм.
след като родих дъщеря ни (по естествен път), нещата се повториха, но с още по-голяма сила. когато се прибрах вкъщи след раждането, бомба беше паднала у нас, а докато бях в болницата той само ми обясняваше вкъщи колко е чисто и подредено, как добре се справя И с гледането на сина ни. той не е човек, който би ме лъгал за такова нещо, но вече ви казах какво заварих. бях много ядосана не само защото не можах да посрещна детето си у дома както подобава, но и защото той беше заложил у мен съвсем различни очаквания. когато му казах, че е ужасно мръсно и неподредено, той беше доста изненадан и ми каза "наистина ли е толкова зле, вчера съм бърсал до 4 през нощта". не знам какво е бърсал, но майка ми дойде от чужбина същия ден (този на изписването ни) и също беше шокирана от средата, в която посрещаме новия член от семейството. изпитах огромно разочарование, че същото нещо се повтори, при това беше още по-зле. знам, че през 3те дни в болницата се е грижил сам за сина ни, който остана за първи път толкова дълго без мен, т.е не съм очаквала чудеса. да не говорим, че синът ни е гледал доста ТВ през това време, ял е сладко всеки ден, а аз съм против тези неща да се случват толкова редовно. всичко това ме накара да помисля, че или не се познаваме изобщо с този човек, или просто не му пука, или пък стресът го прави абсолютно неадекватен. това са двете ситуации през досегашния ни съвместен живот, в които съм имала нужда от подкрепа (физическа и емоционална). и не съм я получила от него. като пример за липса на емоционална подкрепа мога да дам това, че за първи път му се обадих плачеща от болницата заради проблем с бебето и вместо да ме успокои, той ми се развика, че трябва да се стягам, защото имам две деца, които на мен разчитат итн. той нито преди, нито след това някога ми е викал, а тогава беше точният момент, в който НЕ трябваше да го прави. почувствах се ужасно. през първата нощ у дома по някое време се събуди едното дете, аз го занесох при мъжа ми (живеем в малко жилище, 2 стаи) за да не буди другото. пак ми държа тон и се сърди задето му нарушавам съня.. беше ми ужасно обидно това отношение. той е такъв, че трудно нещо може да го накара да ми говори грубо, но когато се събужда от нещо е просто друг човек и после дори не помни какво е станало, какво е казал итн.
следващите 2-3 месеца продължиха нещата горе-долу така. наложи се много бързо да вляза в ритъм, доколкото това ми е възможно с ДВЕ деца сама по цял ден. примирих се, че няма как да е както на мен ми се иска у дома, правя толкова, колкото ми е възможно. той се опита уж да помага, но беше по-скоро кампанийно.
междувременно от началото на годината се опитвам да стартирам нещо като частно начинание с некомерсиална цел, там срещам огромни трудности, пред които не се предавам обаче (въпреки че го започнах по време на напреднала бременност, след това заради раждането прекъснах само за по-малко от месец и продължих). начинанието ми все още не е стартирало и нещата са на кантар, възможно е да загубя доста пари заради него. но не парите са основният проблем, а това че може и да се провали. то е свързано с деца (не само моите, но и други). това внася доста..хм, безпокойство у мен понякога.
изпускането на нервите при мен се получава в точно определени ситуации с децата ми - най-често когато им е време да спят. голямото ми дете като всяко друго на тази възраст, предполагам, невинаги различава сигналите, които тялото му дава, че е уморено и се инати при заспиване. той е в такава фаза, че се стреми да се налага и това доста утежнява нещата. аз все по-често често "откачам" в такива моменти, случвало ми се е да му повиша тон, да му говоря през зъби... той се разстройва и се завъртаме в омагьосан кръг. не съм го била, но ми идва да го плесна и усещам, че съм на крачка от това. с малкото ми дете също се случва здраво да се ядосам, когато се опитвам да я приспя, а тя е толкова малка и невинна - абсолютно несправедливо и неадекватно е да се отнасям с нея така. чувствам, че нещата ми се изплъзват. с голямото дете е по-зле положението. знам, че ме предизвиква, но не е само това - имам усещането, че понякога се изнервям на детето не само заради него, но и заради другите неща, за които ви писах, т.е изкарвам си го на него.
с партньорът ми се опитваме да говорим за проблемите ни и отчуждението, което е настъпило между нас в резултат на тях. на мен ми е трудно да говоря, но се очупвам, защото виждам че вече няма накъде. обаче имам чувството, че и двамата се чувстваме неразбрани от другия. случвало се е да споменаваме за раздяла, но и двамата не сме готови за такова нещо. за него не знам, но аз не бих могла да си простя да го "натиря" на този етап, защото всъщност няма някакъв основен проблем, който да ни пречи - всичкия проблем си го правим ние. това усещам.
аз съм човек, който цял живот чете и се интересува от гледане на деца, последовател съм на идеите на привързаното родителство и ненасилствена комуникация. трудно ми е да си простя за моментите, в които се изнервям на децата си. бих желала да ми подскажете за някакви техники как да се справям в трудните моменти. ако имате възможност, посочете ми и някакъв път към решаването на другите описани трудности, но за децата ми е най-важно.
извинявайте, че е толкова дълго и ви благодаря предварително за помощта!
