Колко дълго отнема на разбитото сърце да си събере парченцата?

Зависи от емоционалната интелигентност, с която да си дефинираш края. Често /и може би нормално/ подхранването на нерационалното - какво щеше да стане ако: бях постъпил/а/ така, не бях постъпил/а/ така, ако се променя, ако той/тя/ се промени ...и все неща необвързани с настоящето,могат да отложат приемането на края. Всъщност "разбитото сърце" не се различава  особено от всеки болезнен факт в живота ни, от приятелското предателство до тежка диагноза или смърт на близък. Етапите са еднакви - отричане, гняв, договаряне с Вселената, скръб и накрая приемане. Точно от емоционалната интелигентност зависи времето, през които ще минеш етапите  и  срока на зацикляне в някой от тях. Емоционално мъдрия човек "знае", че след всеки край има друго начало.

Мен още ме боли.....Но е минало малко време де.При предишната подобна раздяла ми трябваше около година докато се освестя нацяло.Мисля си,че може би си и зависи от това колко силно обичаш и дали по природа си влюбвчива натура или не.Забелязала съм,че на тези,които по-често се влюбват такива състояния като че ли им минават по-бързо и обратно.И да,емоционално мъдрия човек знае,че след всеки край има друго начало,но докато дойде това друго начало си боли.

Стефани, нормално е да боли и е полезно дори,стига да не цикли човек твърде дълго в тази фаза...а тя е  почти последната...Защото цикленето е липса на движение, а  липсата на движение е отрицание на живота...Тогава вече е  не добре. Времето може и  числово да се определи , колкото и студено пресметливо да звучи. Точно за етапа на болката,то трае обикновено наполовина на времето, през което чувствата са били интензивни,след това е приемането. Там следи от тъга  може и да има,но движението  вече е продължило. 
Изобщо не претендирам за аксиоматична формула- това е опитът ми -изживян, прочетен, научен и...така споделен 

Някъде бях чела, че трябва да мине половината от времето през което сте били заедно.
Тогава вече душата е излекувана . 

Как ме накарахте да смятам сега Значи декември месец ще съм ок вече

Хм, аз пък четох по 1 месец за всяка година на връзката. Това ми харесва повече. Иначе след дългогодишен брак няма оправия...

Когато пише човек, на когото не му е дошло това до главата, аз точно като проучване го възприемам.  

Всичко зависи от мотивацията на конкретния човек. Желанието да живееш добре побеждава всякакво страдание, свързано с емоции, причинени от бивша половинка. Просто трябва да поискаш да си щастлив, а не да се изживяваш като страдалец.

Естествено, че има оправия след дългогодишен брак.  Просто слагаш себе си и своето щастие на първо място и много бързо се оправяш. И в никакъв случай не се рови защо, какво, кога е станало. Ако се гледа само напред и никога назад, всичко си минава доста леко.

Все още боли след 3 години. Но бяхме заедно 14 години и то най сладките когато все още изграждахме характерите си. Дойде като гръм от ясно небе. За половин година се изправих на крака, взех живота си в ръце и напук на съдбата реших да продължа. Омъжих се изградих дом, но боли...... там някъде в затворените врати за сърцето боли

Ако са били 10 г.заедно, 5 г. ли ще боли? Може би? Може и цял живот, дори да срещнеш нова любов, да не забравиш старата и да се сещаш за нея.Индивидуално е. От любовта много боли-да. Както си хвърчал, всичко ти се струва светло, хората добри и изведнъж попадаш в ада, хората започват да ти се струват зли, всичко ти изглежда безмислено. Доказано е ,че любовта е едно от най-мъчителните душевни болки.

Слава Богу обаче, никой не е умрял и до голяма степен от теб самия си зависи колко ще страдаш. Ако си вторачен назад, ако постоянно подхранваш това страдание, ясно, че ще ти е зле. Ако си кажеш обаче: "Беше лошо, но вече мина. Сега предстои доброто" вероятността да си заживееш много добре е голяма. 

Мисли така-загубил си. Сега ти се отдава нова възможност, отваряш нова врата. А може и да е за добро.Не знаеш кого ще срещнеш.Не се затваряй в себе си.Излизай повече, може пък нова любов да те чака някъде- За всеки има място под Слънцето.

Месец-два, но само ако е налице вътрешно разбиране и приемане на проблема, и ако разбира се не си в пряк, ежедневен контакт със субекта.
Повечето хора обаче сами си удължават агонията.

Месец - два не стигат, ако са намесени деца.  Тогава месец - два просто се осъзнаваш, че изобщо нещо се случва и че предстоят големи промени. Реалистично е 6 месеца за реални действия - на мен толкова ми отне, и после разбрах, че това е било сравнително бързо.

Душевни терзания имам чувството, че съм изпитвала предимно по отношение на децата - за себе си и отношенията с другия човек спрях да мисля още в началото някъде. Но пак казвам, аз имах много силна мотивация да си изляза здрава и щастлива от тази ситуация. Страданието не ми е сред житейските приоритети.

Несподелените/неизживяни любови нямат край, защото нямат и начало. Има само една фаза на интензивен копнеж да започне нещо, което да е извън случващото се в главата на потърпевшия. За мен двете чувства са коренно различни.
...
Справянето с чувството на пренебрегване и отхвърляне без да се изпада във фиксации по непостигнатото или саморазрушително, автоагресивно поведение е според мен от най-важните житейски умения. Предпоставка за това са едно стабилно чувство за самооценка, която не е изцяло базирана върху чувствата на отсрещния, както и някои чисто характерови особености. Склонността към мелодрама и объркващото сетивата внимание от околните под формата на съжаление значително забавят оздравителния процес.

Две неща са ми помогнали основно да си оближа раните, когато става въпрос за чисто романтични сърдечни неволи.
Първото е приемането, че колкото и много да обичам даден човек, не мога да обичам достатъчно за двама и трайната еднопосочност на чувствата прави връзката житейски нонсенс.
Второто е осъзнаването, че дали ще обичам отново е свързано само и единствено с моята способност да обичам и давам любов и любовта като чувство и преживяване не изчезва от живота ми заедно с индивида, с който съм я изпитвала.

Понякога човек се чувства изкушен да запази вече бившия партньор в емоционалния си живот по някакъв социално приемлив или съвместим със самочувствието му начин. Това може да е чрез чувството на омраза, която му дава свобода да продължи да изпитва силни емоции към същия човек, но в един привидно щадящ егото контекст. Може и да е под формата на едно безкрайно вехнене по другия, което сякаш цели да валидира силата и дълбочината на личните чувства. Човек инстинктивно бяга от бързото преодоляване на другия, защото вътрешно се старае да се разграничи от поведението и решението на напусналия връзката, както и едно бързо емоционално отскачане нагоре противоречи с визията му, че тези отношения са били нещо свръхценно и уникално за самия него. И двете чувства според мен са хлъзгав пясък в основите за всичко ново и трябва да се изринат навреме.

Според мен няма срокове в сърдечното оздразяване, но има стъпки, които да приближат човек до Мюнхаузенското решение на всеки проблем.

Ако е истинската боли,много дълго време боли.Почти никога няма да те напусне това чувство на тъга и неудовлетвореност.Това не означава ,че няма да има други силни емоции които да объркаш с любовта в даден момент,но това първо, чисто чувство ,което е разбило сърцето ти ,няма как да изчезне.Според мен

О, изчезва, разбира се!
Може да трябват 3-4 години, но изчезва. В един момент почваш да мислиш за ОНЗИ като за някой мимолетен познат. Особено ако не ти се мотае пред погледа.

Но в острата фаза не вярваш, че болката ще свърши някога.

Не мисля, че може да се даде точен отговор. Съгласна съм с мнение по нагоре, че зависи дали си по влюбчив или се влюбваш трудно. Аз съм от втория тип. След връзка от около 6 месеца ми трябваха поне 3-4 за да спра да плача по нощите и още около 5-6-7 месеца, за да спра да мисля, за този човек постоянно. При всеки е различно. Може би зависи и от това, как е протекла раздявала, ако е била предусетена и неизбежна мисля е по лесно, ако е била като гръм е по трудно.
Но пък имам познати, които след връзки сериозно от по 3-4-5 години се оправяха за около месец.
Едно е ясно трудно е и боли. Много! Но минава!

Ние сме хора и е човешко да ни боли,когато една любов си отиде,а ние не сме готови да я пуснем.От опит знам,че тази болка минава и винаги,когато една врата се затвори,друга се отваря.Понякога ,ако връзката е била по продължителна минава по бавно,защото мислите ни са само там.Но винаги там някъде има друг специален човек и той ни чака.И да така на думи е лесно,болката трябва да се изстрада,да се наплачем,да дадем воля на чувствата и все пак да не забравяме,че ,,,,,,и това ще мине.

Има човек с когото не съм имала сериозна връзка,всичко е минало преди повече от 10 години..И още ме боли..
От друга страна..БНД когото също много обичах и май още обичам по някакъв начин,съм прежалила без никаква болка..

Странно нещо са дебрите на човешката психика

Болднатото никак не звучи като оптимистичен вариант.
Познавам и аз жена, която вече 10-15 години не може да утеши болката и любовта си по един мъж от миналото.
За мен лично това е плашещо. Да изживееш цял един живот, копнеейки и вехнейки по човек, който не е до теб..та това ми се струва, че може да обезцвети целия живот и цялата душа.
Иска ми се да вярвам, че всичко минава. Че времето лекува всичко, дори и любовните рани.
Иначе човек няма как да е щастлив и пълноценен, ако винаги го носи в душата си.

А колко е страшно да бъдеш разлюбен
на 40 години, на 40 години...
Бел болка, без магия, без сълзи...
и знаеш, че не умираш...

 

Ами то..Не е нужно да съхнеш и да вехнеш,когато те боли..Все пак живота си върви,а човек свиква с тези болежки и така..Няма драма,освен ако изкуствено не драматизираме

Абе я..... тегли му една майна. Осъзнай щастливите неща в живота си, които имаш и продължи напред. Нараненото си его не можеш да изцериш със самосъжаление.

Аз някога бях много влюбчива и така гадно си изживявах всяко разочарование, че сега ми е някак смешно за какви неща съм се тормозила. Помагат алкохол, кръчми  и развалени приятели! 

Аз ще дам формулата.
Появата на нова любов значително скъсява процеса на страдание по предишната. Но трябва да е любов, наистина любов, която да обсеби мисленето и чувствата ни, а не просто някого, с когото си пием кафето и се чуваме от време на време. Колкото по-дълго не срещнем такъв човек, толкова по-дълго си  живеем със старите чувства. Защото имаме нужда да обичаме някого и да си мислим за него постоянно.
Клин клин избива.

Много зависи и какво ти се е случило и какво ти се случва. Но определено има едни чувства, които си остават и не могат да избледнеят.

Аз пък съм на мнение, че и най-голямата любов може да умре за един ден. Не й трябват месеци и години.

10 години! Трудни години....... Сега мисля, че връзката е била неперспективна но страдах много....

И аз си мисля,че това е формулата Но в повечето случаи май не става толкова бързо,защото докато мислиш постоянно за този с който не се е получило нямаш очи за други.Но пък понякога просто се появява някой и уауу,отнася те

Да, аз не казвам, че на сутринта след раздялата е дошла новата любов или вече я чакаме. Едно ново запознанство, за да се превърне в любов, му трябва време. Или пък не чак толкова много време. Но от това колко дълго или кратко е то, зависи и колко дълго или кратко ще се тръшкаме по стария партньор.

Между другото, не мисля, че силата на една любов и болката след загубата й зависят от това колко дълго сме били заедно с човека.

Не прочетох всички мнения, но като цяло съм съгласна със Зандали.

Въпреки всичко има любов и любов. От една голяма и силна любов човек се възстановява по-дълго. Аз съм преживявала една такава раздяла преди доста години,  но това, което си спомням е, че бях опустошена около три месеца - напълно емоционално съсипана. Преодолях го напълно след 7 месеца, когато си позволих да се влюбя отново. Още се усещаше болка, но затихваща. През това време започнах много нови неща, работих повече, всяка вечер след работа се срещах с приятели, ходих на спорт, танци и ми оставаше по-малко време за мислене.
Нямаше намесени деца, обаче. Не знам как би било, ако имаше, навярно адски трудно и по-бавно.

Ето един човек като мен... И на мен 10 години ми отне. Аз поначало знаех, че връзката е безперспективна.

Сега се научих да не ми пука толкова. Строго спазвам и безконтантна зона, ако искам да преодолея някого. Никакви следения онлайн, никакви зяпания на снимки, четене на смси и чатове. И никакво "нека си останем приятели, защото сме мноооого зрели и над нещата". Адиос!

това е от Сексът и градът... Кари го констатира 

Ама моля ви се, ако беше така, броят на самотниците щеше да е значително по-голям...

Максимум 5 седмици. Може би звучи фантастично, но по-дълго не съм тъжила за някого .

Като чета как другите плачат ежедневно с месеци наред, се чудя аз ли не съм наред .

Индивидуално е....зависи дали си влюбчив, ревнив, раним, самочувствие, ако някой те изостави дали наистина обичаш човека или навика да си с него...Някои тъжат цял живот и не допускат след това никой до себе си, други пък започват де се хвърлят от връзка на връзка, търсейки човека, който ги е изоставил и понеже не го намират те отново остават сами...

За мен прекаленото дългото страдание по някого не означава голяма любов към него, а голяма нелюбов към себе си, съчетана със склонност към виктимизация, мелодраматизъм и лабилен вътрешен свят.
Разбира се, че една нежелана раздяла е нормално да бъде изстрадана, с всичките му тръшкания, рев, гледане в една точка..и въобще всички негативи. Но това трябва да е рамкирано в някакъв срок, а не да се разлее в живота ни с години..или пък да превземе целия живот.
С един човек светът не свършва, колкото и да е любим. Поставени пред избора, Той или Аз, винаги трябва да избираме себе си. А оставяйки се на страданието и депресията твърде дълго, всъщност избираме него и предаваме себе си. Това никога не си струва - особено пък за една отхвърлена любов.

Ако си вложил много, ако с цялото си същество си повярвал, че тази Любов ще е завинаги, ако връзката е продължила много и/или е свързана със съвместно живеене и/или деца, тогава е неизбежно сърцето да го боли. Много да страда. Възможно и дълго. Колкото до мен, максималното време, за което съм тъжала, е около година.

Като е за пръв път е гадно......след това вече имаш опит и знаеш, че не е края на света и  боли, боли, ама не си безнадежден и знаеш, че ще мине. Важно е и да имаш приятели в тоя момент, значително помагат. След 7 годишна връзка с ученическата ми любов, с която живеехме заедно и бяхме на крачка от брака и ми изневери и се държа мега мръснишки.......бях решила, че е края на света, ама ми мина за няколко месеца. Разделихме се април месец, изкарах страхотно лято с приятели, междувременно и най-добрата ми приятелка от детството ме предаде и прекъснахме отношения.........та беше тежка година, ама пък след това дойдоха истинските неща. И да не ми се е вярвало тогава, било е за добро ...всичко 

Ако е разбито качествено,никога няма да събереш парчетата. Не става въпрос кога можеш да правиш секс ,защото това го можеш на другия ден след раздялата.Става въпрос опустошената ти душа да се научи да чувства,усеща вс. наново.За това иде реч тук.

От три години съм влюбена в мъж, по-млад със седем години. Проблемът е, че имам мъж и дете, които не бих оставила никога. С младежа всичко започна като интелектуално приятелство-не можехме да спрем да си говорим - за всичко. В един момент се появи привличане, което след известно време не бяхме в състояние да скрием нито от самите себе си, нито от другия. Но и двамата имаме силни спирачки - нищо не се случи. От една година не сме се виждали, въпреки че офисите ни са на 800м разстояние. Писали сме си няколко пъти с повод и без. Все още се прокрадва истината- нищо не се е променило в нас, но си налагаме да не общуваме, за да предпазим другия. През повечето време си живея кротко и си го обичам кротко и неизискващо. Дори свикнах с липсата на контакт. В други моменти ми идва да крещя, да му се обадя, да ида при него. Сега нямам нищо-нито приятелство и безкрайни разговори, нито изживяна една нощ, за да знам какво ще е да съм в ръцете му. Вероятно нищо особено няма да е и ще се разочаровам, което ще ме откъсне от него. Дори няма да имам повече оправдания да мечтая за това. Но ме е минал и един ден без да мисля десетки пъти и да водя въображаеми разговори с него. С ума си знам, че това е безумие и че вероятно сама удължавам драмата си като не спирам да мисля за него. Но и знам, че ще ми мине. Някой ден-когато реша да се откъсна от безплодните мечти и да се върна в реалността.

Добре дошла в клуба! Аз живея с мъж 9 години по малък от мен вече 2 г./не казвам по млад, защото и аз се чувствам млада/ Въпроса ми към теб е-защо след като не можеш да оставиш мъжа си/детето няма нужда да го оставяш, то винаги ще бъде твое/, защо се опитваш да се забъркваш? А този човек отговаря ли на чувствата ти или те има като сексуален обект, или просто като колежка?Така както описваш инициативата е твоя, което не е добре. Само от два стола да не паднеш на земята.Защото има вероятност пича да флиртува, той няма какво да губи/не казваш дали е семеен/, на път си да се влюбиш, но помисли си дали си заслужава...аз бях вече разведена когато се срещнахме, той също...и двамата нямахме какво да губим и вече 2 г.сме заедно, живеем на семейни начала, все още тръпката, страстта, любовта не си е отишла, но времето ще покаже...

Maggi, въпросът да си разваля семейството заради отношението си към този човек никога не е стоял на дневен ред. И да-взаимни са както чувствата ни, така и желанието ни да не се вкарваме в неприятности-той мен в изневяра, аз него да си губи времето с жена, с която не може да създаде семейство, защото вече имам такова. Няма да давам повече подробности, защото темата не е за това. Тя е за разбитите сърца. Споделих моя опит. Аз сама си разбих сърцето като влязох в тези отношения, не си позволих да ги консумирам и сега сама си сърбам надробената попара. Със сигурност последните постове на авторката и Вихрогонче касаят моя случай. Затова и писах. Ще ми мине, когато му дойде времето.

Само да не стане прекалено късно, докато чакаш да ти мине.Искаш да кажеш, че се се влюбила, или си на път и чакаш да ти мине.Не, ако искаш това да се случи бягай надалеч от този младеж, или ако не искаш да си разбиеш семейството.

Ще ти мине, бъди сигурна
Друг е въпросът, че вероятно с твоя мъж нещата вече никога няма да са същите.

Последният път боля адски много..дотолкова, че почти бях се затрила от лицето на Земята и защото трябваше аз да си тръгна.
Няколко месеца имах чувството, че кръв ми капе ежедневно от сърцето..Но същевременно трябваше да си седна яко на задника, за да изплувам и взема сама живота си в ръце.
Та..един ден си казах, че няма от какво повече да ме е страх и трябва да опитам (дали да си спася бизнеса сама или да си търся нова работа), и че дори и да се проваля - пак ще си търся работа после.
Та..се заринах в работа.. И понеже вече всичко зависеше от мен и носех пълната отговорност за всичко - мислех само за това и се учех в движение.
1 г. по-късно бях буквално "горе на черешата" - от това, че успях, че започнах нов, чудесен живот и дори, че срещнах бъдещият си съпруг. Пълна еуфория.. Дори едно леко злорадство имаше..
Мислех, че съм го преодоляла напълно..
След време осъзнах, че просто лошите спомени много са избледненли (защото имахме тежка и насилствена раздяла) и се връщат лека полека хубавите..И ми се свиваше периодично сърцето..
Обаче - знам, че сега съм в пъти по-добре и че имам до себе си човек, който истински ме обича, цени и тн.. Живея спокойно и уверено, детето ми е щастливо и тн.
И пак боли понякога.
Но е друга болка - защото знам, че аз съм различна след всичко това и че нямаше как да съм щастлива с него.
Може би ключът към болката е в това да осъзнаеш, че е било за твое добро и че си направила правилният избор. Дори да е тежък и болезнен - след него винаги идва по-добро..

Да, всички знаем, че всяко нещо, което ни се случва (и най-вече лошото) е урок и че после ще изгрее слънце. Обаче понякога болката в момента е по-силна от вярата в бъдещето. 

Знам..))

Обаче точно в това е ключът - вярата. И не в бъдещето, а в себе си..
Защото щом нещо е приключило, значи не е било твоето.

Още нещо - болката означава, че се съпротивляваш на промените, които са настъпили.
Ако изпитваш болка, това е белег, че устояваш.. Колебаеш се да се отпуснеш.
Винаги тези, които се съпротивляват, изпитват най-голямо страдание. Колкото повече се съпротивляваш, толкова болката упорито остава. Колкото повече се съпротивляваш на определено нещо, толкова повече се повтаря една и съща ситуация...

Точно! Ако нещо е приключило, значи никога не е било твое! Напълно подкрепям! 

Според мен, не е важно колко време боли. От сърдечна болка никой не е умрял, а как реагираме. Ако ни стимулира и не ни пречи да си продължаваме живота, нека да боли, голям праз. Но ако животът ни е он холд и само страдаме, тогава трагедията е голяма. Може би съм прекалено прагматична, но нямам проблем да ме боли ако ще сто години, ако съм продължила с живота си и ми се е отразило градивно. Нека си боли. На мен не ми пречи, напрти, извисява.
Мен най-дълго ме е боляло година, но не съм спирала да живея барабар с болката. А бях и отслабнала!

Разбира се, говоря само за любовна мъка. Има други ъки, с които нямам ресурси да се справя и не искам да ме застигат.

Има известна връзка с възрастта според мене. На младини наистина вярваш, че може да умреш от любовна мъка. След това си знаеш, че не се умира, но трябва да мине време. Не че боли по-малко.
В онази песен на Стефчо Данаилов беше казано чудесно “А колко е страшно да бъдеш разлюбен... на 40 години...Без болка, без магия, без сълзи, и знаеш, че не умираш...“

... и знаеш, че не умираш ... 

мацки усмихнете се!!!не плачи вихрогонче. Минава, наистина. Ето виж повечето момичета в темата са намерили любовта. На мен EXQUISITE ми е пример!

    

Споко, ОхАман    Моето сърце е цяло 

П.П. Просто е цялото в кръпки, горкото...   

е, то съвсем без хич все едно не си живял...

Дължината на болката е пряко свързана с новите/свежи/интересни занимания с които се заемаш.

Е, това може би за мъжете е вярно. Жените, когато са влюбени "летят" и се занимават с 100 неща и всичко им спори.
Иначе , ако е разбито сърцето и на 2места да работят- не помага особено.

По- принцип, аз обичам да съм наясно със ситуацията и ако един човек не иска да е  с мен и го покаже/ каже/ по някакъв начин, приключвам много бързо с "разбитото сърце" и любовта.
Разбира се , понякога /90%  / - увъртат, но някак си имам талант да изкопча каквото ме интересува.
Горе- долу 5, 6 месеца може някой да ме върти, но разбера ли - за 1 ден любовта ми се превръща от любов в омраза. Ненавиждам недостойни мъже!

Скоро срещнах една фраза в нета- "Мълчанието също е отговор". Тъй- че не си заслужава да се страда дълго, пропускат се други съществени неща.

Между другото тези разсъждения важат с пълна сила и за ММ. Точно наскоро от негово  решение зависеше връзката ни.

Ъъъ, значи жените страдали и не помагало нищо, а ти приключваш бързо и си жена? 

Да. Явно съм правена за момче. 

Но между другото съм срещала и други жени като мен -  рядко е, но не е като да го няма .

Или просто не си намерила досега този, за които ще страдаш 300 дни и нощи. 

Ааа, приоритетите са ми други, а не "голямата"  любов. Иначе май го срещнах. Мога само да се радвам за него и да му помагам с  каквото мога, но не страдам- гот ми е 

Така е и при мен. 5-6 месеца - не знам дали това е цифрата и дали въобще може да се дефинира период, но съм жена, умна и винаги усащам нещата, колкото и да съм влюбена.

А Toffi  са мо ни разпитва тук при коя как е.
Ами, Toffi, няма правила. Зависи и от партньора отсреща и от това как той ти подава топката. Общувате открито или с увъртания и въпроси от типа "Защо така мислиш?" и отговори като "Аз не съм казал такова нещо."....

А ако сте от другата страна на барикадата ??? Някой от тази гледна точка да коментира ?

Също е гадно. Аз се чувствам много кофти, когато някой ми засвидетелства чувствата си, а аз не ги споделям. Хич не ми дреме за свалячите, които искат само секс, но ако някой наистина си пада по мен се чудя как да се държа.

И аз не се чувствам комфортно, нито поласкана от това, че съм харесвана от момче, с което не сме на еднаква вълна. Знам, че някак трябва да намеря начин да му го покажа, а това само по себе си е доста грозно и често не добре разбрано и прието. В такива моменти предпочитам никой да не ме харесва.
В старата работа бях обект на любовта на женен дърт нахален шеф. И тази ситуация е доста стресираща, въпреки че не изпитвам симпатии или съжаление към човека, на когото трябва да покажа някак, че отговорът ми е не.