Колко дълго отнема на разбитото сърце да си събере парченцата?

Зависи от емоционалната интелигентност, с която да си дефинираш края. Често /и може би нормално/ подхранването на нерационалното - какво щеше да стане ако: бях постъпил/а/ така, не бях постъпил/а/ така, ако се променя, ако той/тя/ се промени ...и все неща необвързани с настоящето,могат да отложат приемането на края. Всъщност "разбитото сърце" не се различава  особено от всеки болезнен факт в живота ни, от приятелското предателство до тежка диагноза или смърт на близък. Етапите са еднакви - отричане, гняв, договаряне с Вселената, скръб и накрая приемане. Точно от емоционалната интелигентност зависи времето, през които ще минеш етапите  и  срока на зацикляне в някой от тях. Емоционално мъдрия човек "знае", че след всеки край има друго начало.

Мен още ме боли.....Но е минало малко време де.При предишната подобна раздяла ми трябваше около година докато се освестя нацяло.Мисля си,че може би си и зависи от това колко силно обичаш и дали по природа си влюбвчива натура или не.Забелязала съм,че на тези,които по-често се влюбват такива състояния като че ли им минават по-бързо и обратно.И да,емоционално мъдрия човек знае,че след всеки край има друго начало,но докато дойде това друго начало си боли.

Стефани, нормално е да боли и е полезно дори,стига да не цикли човек твърде дълго в тази фаза...а тя е  почти последната...Защото цикленето е липса на движение, а  липсата на движение е отрицание на живота...Тогава вече е  не добре. Времето може и  числово да се определи , колкото и студено пресметливо да звучи. Точно за етапа на болката,то трае обикновено наполовина на времето, през което чувствата са били интензивни,след това е приемането. Там следи от тъга  може и да има,но движението  вече е продължило. 
Изобщо не претендирам за аксиоматична формула- това е опитът ми -изживян, прочетен, научен и...така споделен 

Някъде бях чела, че трябва да мине половината от времето през което сте били заедно.
Тогава вече душата е излекувана . 

Как ме накарахте да смятам сега Значи декември месец ще съм ок вече

Хм, аз пък четох по 1 месец за всяка година на връзката. Това ми харесва повече. Иначе след дългогодишен брак няма оправия...

Когато пише човек, на когото не му е дошло това до главата, аз точно като проучване го възприемам.  

Всичко зависи от мотивацията на конкретния човек. Желанието да живееш добре побеждава всякакво страдание, свързано с емоции, причинени от бивша половинка. Просто трябва да поискаш да си щастлив, а не да се изживяваш като страдалец.

Естествено, че има оправия след дългогодишен брак.  Просто слагаш себе си и своето щастие на първо място и много бързо се оправяш. И в никакъв случай не се рови защо, какво, кога е станало. Ако се гледа само напред и никога назад, всичко си минава доста леко.

Все още боли след 3 години. Но бяхме заедно 14 години и то най сладките когато все още изграждахме характерите си. Дойде като гръм от ясно небе. За половин година се изправих на крака, взех живота си в ръце и напук на съдбата реших да продължа. Омъжих се изградих дом, но боли...... там някъде в затворените врати за сърцето боли

Ако са били 10 г.заедно, 5 г. ли ще боли? Може би? Може и цял живот, дори да срещнеш нова любов, да не забравиш старата и да се сещаш за нея.Индивидуално е. От любовта много боли-да. Както си хвърчал, всичко ти се струва светло, хората добри и изведнъж попадаш в ада, хората започват да ти се струват зли, всичко ти изглежда безмислено. Доказано е ,че любовта е едно от най-мъчителните душевни болки.

Слава Богу обаче, никой не е умрял и до голяма степен от теб самия си зависи колко ще страдаш. Ако си вторачен назад, ако постоянно подхранваш това страдание, ясно, че ще ти е зле. Ако си кажеш обаче: "Беше лошо, но вече мина. Сега предстои доброто" вероятността да си заживееш много добре е голяма. 

Мисли така-загубил си. Сега ти се отдава нова възможност, отваряш нова врата. А може и да е за добро.Не знаеш кого ще срещнеш.Не се затваряй в себе си.Излизай повече, може пък нова любов да те чака някъде- За всеки има място под Слънцето.

Месец-два, но само ако е налице вътрешно разбиране и приемане на проблема, и ако разбира се не си в пряк, ежедневен контакт със субекта.
Повечето хора обаче сами си удължават агонията.

Месец - два не стигат, ако са намесени деца.  Тогава месец - два просто се осъзнаваш, че изобщо нещо се случва и че предстоят големи промени. Реалистично е 6 месеца за реални действия - на мен толкова ми отне, и после разбрах, че това е било сравнително бързо.

Душевни терзания имам чувството, че съм изпитвала предимно по отношение на децата - за себе си и отношенията с другия човек спрях да мисля още в началото някъде. Но пак казвам, аз имах много силна мотивация да си изляза здрава и щастлива от тази ситуация. Страданието не ми е сред житейските приоритети.

Несподелените/неизживяни любови нямат край, защото нямат и начало. Има само една фаза на интензивен копнеж да започне нещо, което да е извън случващото се в главата на потърпевшия. За мен двете чувства са коренно различни.
...
Справянето с чувството на пренебрегване и отхвърляне без да се изпада във фиксации по непостигнатото или саморазрушително, автоагресивно поведение е според мен от най-важните житейски умения. Предпоставка за това са едно стабилно чувство за самооценка, която не е изцяло базирана върху чувствата на отсрещния, както и някои чисто характерови особености. Склонността към мелодрама и объркващото сетивата внимание от околните под формата на съжаление значително забавят оздравителния процес.

Две неща са ми помогнали основно да си оближа раните, когато става въпрос за чисто романтични сърдечни неволи.
Първото е приемането, че колкото и много да обичам даден човек, не мога да обичам достатъчно за двама и трайната еднопосочност на чувствата прави връзката житейски нонсенс.
Второто е осъзнаването, че дали ще обичам отново е свързано само и единствено с моята способност да обичам и давам любов и любовта като чувство и преживяване не изчезва от живота ми заедно с индивида, с който съм я изпитвала.

Понякога човек се чувства изкушен да запази вече бившия партньор в емоционалния си живот по някакъв социално приемлив или съвместим със самочувствието му начин. Това може да е чрез чувството на омраза, която му дава свобода да продължи да изпитва силни емоции към същия човек, но в един привидно щадящ егото контекст. Може и да е под формата на едно безкрайно вехнене по другия, което сякаш цели да валидира силата и дълбочината на личните чувства. Човек инстинктивно бяга от бързото преодоляване на другия, защото вътрешно се старае да се разграничи от поведението и решението на напусналия връзката, както и едно бързо емоционално отскачане нагоре противоречи с визията му, че тези отношения са били нещо свръхценно и уникално за самия него. И двете чувства според мен са хлъзгав пясък в основите за всичко ново и трябва да се изринат навреме.

Според мен няма срокове в сърдечното оздразяване, но има стъпки, които да приближат човек до Мюнхаузенското решение на всеки проблем.