Шеста тема на чакащите

А позволяват ли с детето да се направят такива консултации?

Да, разбира се. Насърчавали са ни   да се консултираме, но е ставало въпрос за лекар. На мен обаче другото ми е по важно и съм водила приятел специалист. Само първия път за кураж:)

За малко дете имате право да поискате консултация от специалист, но за по-голямо дете, което много добре знае защо сте там си е меко казано грозно да го подлагат на консултации  и тестове, за да решат дали е достатъчно умно и така да решат дали да го осиновят. Още повече, ако детето е отглеждано в институция, колкото и да е умно ще му трябват 2*х години, за да навакса, като Х са годините прекарани в институция.

Laze, специалистите, при които водих дъщеря си след осиновяването вече, а тя беше на 3 години и 4 месеца в продължение на години ми казваха "Нищо й няма, ще навакса. Дай й време." Чак в първи клас вече не можеше да не се види, че детето не усвоява с темпа на останалите деца. Чак тогава ни дойде редът за обследване в София и й беше поставена диагнозата Смесено специфично разстройство на развитието, която даде отговор на въпросите ми Защо. И това са 4 години, в които се е работило, но на парче, хаотично, без ясна диагноза и на принципа "Дай й време, ще навакса", т.е изоставането е институционално. А неврологът в ДМСГ е смятал, че огромното изоставане се дължи на "лекостепенна наследствена олигофрения". Ето ви мнение на специалист.
Още един пример за "специалисти", на каквито по-добре да не попадате. Дете, осиновено на възраст под 1 годинка. На 5 годинки все още не говори, поведението му не подлежи на контрол. Т.е видимо детето не е норма и е далеч от нормите. Специалистите в голям областен град твърдят, че на детето нищо му няма?!

О, не става дума за това. Няма тестове, всичко е под формата на игра и диалог. Не е необходимо да изпитваш детето. В работата ми водеща е играта и свободния разговор.

Единствено критерия "възраст" не може да се тълкува различно от различните социални работници, всичко останало е въпрос на гледна точка. "Ясно изразени ромски черти" са нещо хипотетично - има хора, според които по-тъмната кожа е признак за този етнос, а според други това са типичните за етноса черти, които няма как да се объркат. На какъв социален работник ще попадне досието ви е въпрос на късмет. Да не говорим, че в началото на въвеждането на израза, малко кандидат-осиновители са го ползвали, а и уж всичко е било ясно. Постепенно, обаче все повече кандидат-осиновители започват да го ползват, а трупането на откази за деца, които уж не са с типичните за етноса черти, но пък с малко по-тъмна кожа, допълнително затрудняват преценката на социалните.

Същото е и със здравословното състояние. Нашето дете към момента на осиновяването се водеше клинично здраво, но след раждането е лекувано от сифилис, който му е бил предаден от биологичната майка. Всички бяха притеснени дали ще го осиновим именно заради сифилиса, ние също. Беше много трудно решение с множество безсънни нощи, консултации с лекари и т.н. Не ни притесняваше самата болест, а последствията от нея, които могат да се проявят след години. Една от причините да го предложат именно на нас е това, че в досието сме посочили "дете с лечимо заболяване" и това, че мъжът ми се е лекувал от хепатит С и един вид сме наясно с уж подобно на сифлиса заболяване, макар до известна степен да е доста по-различно.
Реално ние осиновихме здраво дете, което до онзи момент не беше карало тежко, дори и сезонен вирус. Но все пак не се беше срещал с много от вирусите, защото беше в ЦНСТ и до известна степен е бил изолиран. Месец и половина по-късно се разболя за първи път с много висока температура, която нямаше сваляне. Пет месеца след осиновяването направи температурен гърч, когато осъзнахме, че е предразположен към това и към високи температури. До преди това нищо не е подсказвало, че такова нещо при него може да се очаква. Всеки вирус беше и все още е изпитание за нас - с бързо развитие, много високи температури и почти винаги престой в болница на венозен антибиотик. Имаше период, в който казваше "мамо, в моята болница ли ще ходим".

Всеки човек си носи своите предразположености, а кои от тях ще се развият или отключат, зависи от начина на живот и най-вече от стресови ситуации, които могат да отключат редица заболявания дори при напълно здрав човек. Осиновяването е една от най-стресовите ситуации за едно дете - макар да е за добро, то сменя една сигурна среда с напълно непозната такава. Една лекарка ми каза "в медицината няма сигурни неща, никой не може да гарантира какво ще се прояви в бъдеще и какво не".

Безкрайно съм щастлива, че не отказахме това предложение, а имаше такава вероятност. По думите на социалните сме си дали шанс, като сме записали "лечимо заболяване". А лечимите заболявания могат да бъдат безкрайно много. Например: в моя род по наследство си предаваме "катаракта". Дядо ми беше с него, майка ми и брат ми е със сменени биологични лещи, аз се оперирах преди две години, на сестра ми ѝ предстои същото. Племенницата ми, която е на 12 години има същата диагноза и един ден също ще се наложи такава операция. Реално това е диагноза, която би фигурирала като заболяване в досието на едно дете подлежащо на осиновяване, но не променя качеството на живот и по никакъв начин срещата ми с такова дете не бих квалифицирала като "среща с болно дете".

Всичко това предполага, че ако се посочи здраво дете, то всички деца които имат поставени някакви диагнози, макар и лесно лечими, то броя на децата които отговарят на този критерии е значително по-малък.

По отношение на броя на децата, които подлежат на осиновяване - със сигурност децата не са много малко, дори напротив. Децата, които подлежат на осиновяване са повече от кандидат осиновителите и статистиките показват, че всяка година броя на нововписаните деца и кандидат-осиновители е почти идентичен с броя им през предходните години. За съжаление обаче броя на осиновяванията на годишна база намалява. Лично според мен причината за това е че повечето от вписаните деца са с профил, който не отговаря на посочените от кандидатите критерии. Преди 2 години около 70% от децата в регистрите бяха на над 5 годишна възраст. Като добавим критериите за етнос и здравословно състояние, броя на най-желаните деца за осиновяване драстично намалява. Ето защо и някои социални съветват промяна на критерии. Моя съвет към всички кандидат-осиновители е да променят критерии само тогава, когато са готови за това без да се стига до големи компромиси, което неминуемо ще рефлектира върху детето и тях самите след осиновяването. В същото време моля, ви не се опитвайте да оправдаете собствената си съвест, като създавате погрешни впечатления, че процедурата в БГ е безкрайна бюрокрация и редица други негативни внушения, които не отговарят на истината. Просто приемете фактите, че детето което бихте приели в дома си е с профил, на който отговарят много малък брой от вписаните деца и се въоръжете с търпение.
Само процедурата по вписването на кандидат осиновителите в други европейски страни е 8 месеца, след които започва периода на чакане. В БГ е 3 месеца. 

geni_stil, съгласна съм, ама не на 100%
Това, че сме напр. на възраст, на която не можем да си позволим да чакаме тромавата ни система да се накани, не е оправдание...хич даже. Сега аз напр., ако знам, че до 6мес. ще имам предложение бих се замислила наистина сериозно...но не и ако е 2г.

А за лечимите заболявания...то и да е твое биологично дете нико незнае кога и какво ще отключи...дали от ваксина, дали от стрес и т.н...Вярно е, че в медицината нищо сигурно няма.

Мистик, ако си на възраст и не можеш да чакаш нямаш големи претенции относно възраст, пол етнос, лечими заболявания дори. Просто искаш дете да речем до 5 години. Това отваря вратите доста. Най-вероятно ще ти предложат дете от ромски произход, много вероятно и да е здраво към момента. Полът ще е на късмет. Защо до 5 години? За, да има време да мине през системата на предучилищното образование и към първи клас да е понаваксало и да се е адаптирало у дома.
Същевременно, ако държите детето да е на по-малка възраст (до 3 години), да е светло, да е здраво, силно намалява броят на тези деца, съответно ще чакате много повече.
Мои познати на около 50 години кандидатстваха за осиновители. Одобриха ги. Но те искаха точно и конкретно дете като сина ми тогава - момченце, на около 18-20 месеца, здраво, добре развито към момента, интелигентно българче. Това казваха, че са им критериите - "здраво българче без обременонсти, момче, на 18-20 месеца." Предполагам, че останалите коментари са си ги запазили да са само пред мен. А аз взех сина си на 4 месечна възраст и как ще се развие никой не би могъл да предположи. Рискувах, а те не искаха да поемат риск.   Ами не получиха никакво предложение за две години и се отказаха. Въпреки, че жената твърдеше, че ако толкова й е важно има връзки и ще й го изберат.
Децата за осиновяване по последни данни са малко под 2000. Това включва абсолютно всички деца - болни и здрави, на възраст до 18 години, от всички етноси и раси, групи деца от едно семейство. Ако 70% от тях са над 7 годишна възраст това означава, че под тази възраст има едва около 600 деца. Тъй като малките се осиновяват по-бързо, вероятно под тригодишна възраст не са повече от 150-200. Като извадим от тях тези, които имат по-големи братя/ сестри, са от ромски произход (поне 50%) и са относително здрави и без обремененост и едва ли ще останат и 100 такива деца. С щевременно кандидат осиновителите, посочили такъв профил са поне 1000. Айде сега си сметнете реалните шансове за здраво дете без наследствени обремененост и (от здрава майка), под три години и без черти на ромския етнос.
С жалявам момичета това е реалността и трябва добре да помислите дали можете в нещо да отстъпите, за да чакате по-малко.
Не е тромава процедурата, а децата за осиновяване с желания от повечето кандидати профил не са повече от 100-150. Срещу 1000-1500 кандидати.

Ами може би не е лошо да погледнем и от друга гледна точка и си зададем някои въпроси.
Пак ли "тромавата ни система" ни е виновна, че до сега не сме се наканили да осиновим дете, та се е стигнало до напредналата ни възраст? На колко години решаваме въобще да имаме деца? Колко години неуспешни опити за забременяване минават, докато вземем решение за осиновяване? Разбира се изключения винаги има, но масово отговорите на тези въпроси са едни и същи от различните хора.

Иначе всеки сам преценява с какво да направи компромис - с времето, което ще чака или с критериите.

geni_ ... тези въпроси са много лични за всяко семейство, така че не можеш да съдиш никой защо " се е мотал" до сега...Не ми се спори.

Успех на всички!

Мистик, и на мен ми се струва, че подходът Ви към "тромавата" система не е правилен. Няколко пъти се обясни защо отнема време да се получи предложение.

Вместо другите да са виновни, тромави и т.н. по-добре се насочете към това, което наистина можете да контролирате, а това е себе си и своите очаквания. Ако ще осиновявате е добре да имате и добро чувство или разбиране не само към системата, социалните, приемните родители, ами и към биологичните родители на бъдещето ви дете  Не заради вас, а заради детето. То няма избор дали да обича или не биологичните си родители или приемните или социалните или системата. Благодарение на тях са оцеляли преди да дойдат до вас. 

Мамару, при осиновяване извън възрастовия ред , за да е успешно е необходимо новото дете да заеме редът си на по-малко независимо от възрастта, а по-малкото да си знае, че е голямата и отговорна сестра или брат. Поне така твърдят дебелите книги. Не претендирам за личен пример.

Също, при по-голямо дете е хубаво да има разбиране и подготовка, че ще има най-вероятно комплексен пост травматичен стрес, поведенчески проблеми, проблеми с привързването, тежка история и че ще отнеме време / години да се навакса, в което време детето може да регресира до поведение на възрастта, на която са травмите.

Нито искам, нито съдя или пък се опитвам да споря. Още по-малко пък искам да навлизам в личното пространство на някой. Да, въпросите са лични, но не им търся отговорите, а да приемем фактите такива каквито са.
Най-важно е всеки сам на себе си да отговори. Не искаме да бъдем съдени, но съдим другите (в случая системата).
На нас самите ни отне 12 години опити до достигане на решението за осиновяване. Въпреки, че си мисля че е прекалено много време и е можело по-рано да узреем за това, не съжалявам, защото това ни е довело точно до това дете.

Нашето дете също очаква да е батко на братче или сестриче и това е основната причина да посочим възраст до 2 г. Баткото е почти на 7

Аз пък винаги съм имала психическата нагласа, че ще осиновя, ако по някаква причина не мога да родя. На мен ми отне доста време в очакване нещата да се случат по реда си - да се омъжа, да родя и така изминаха години. След неуспешна връзка на 36 години, на 37 реших, че трябва да направя опит да имам дете дори и сама. Отне ми още година докато тръгна по пътя. Та на 38 есента започнах с първите изследвания и инсеминации. На 39 лятото подадох документи за кандидат осиновители началото на октомври ме вписаха в регистрите. Направих междувременно и опит инвитро. Тъй като не разполагах със средства и не се подлагат на хипер стимулации нещата се случваха бавно. На 39 ми откриха и Хашимото, което пък доведе до ранна менопауза. Така се оказа, че съм изтървала влака да имам биологични деца. Бях на 41 години, три години след като започнах с опитите за дете (инсеминации), след едно инвитро неуспешно и почти две годишно чакане на заветното писмо, когато го получих за дете на 3 години. Следващото лято получих писмо за бебе на 2 месеца (към момента на разглеждане на досието му в Съвета по осиновяванията).
Чувствах се длъжна пред себе си първо да опитам да създам свое дете и когато става ясно, че има медицински проблем пристъпих към план Б и станах осиновител. При мен това се случи в доста кратки срокове.

Ние също в началото си говорихме за осиновяване и мъжа ми каза, че някой ден ще осиновим, но първо ще си имаме биологични деца. Минаха 2 години преди да се обърнем към специалист, оказа се неподходящия и там загубихме известно време. После към клиника по репродуктивно здраве, инсиминации и точно при вписването ни във фонда му октриха Хепатита. Имаше възможност да започне лечение, по време на което и 6 месеца след това не се препоръчва забременяване. Така загубихме още почти 2 години. След това започнахме с инвитро процедурите и понеже първата беше успешна (макар и за кратко), някак за осиновяването дори не се сещахме. Имаше обаче преломен момент и в момента, в който споменах думата осиновяване, отсреща чух "да" и така започна всичко. Сега имаме право на още две процедури инвитро, защото вече са 5, а не 3 както в началото. Въпреки това, това е нещо, през което не искам да минавам отново.

Разбира се, че е личен въпрос, а обикновено и доста емоционална темата за това защо сме чакали толкова дълго, за да прибегнем към осиновяване.
Първо, не всички се женят на 20. После минава време, докато се разбере, че има проблем. Когато той е уточнен, поне е ясно, че трябва да се вземат някакви решения, понякога крайни. Когато е неизяснен обаче, нещата се размиват във времето. И когато не ти е фикс идея, позволяваш времето да изтече между пръстите ти. После единият осъзнава, че е време да се премине към следващата стъпка. И започва да чака другия да го осъзнае. Дори само това понякога коства немалко години. После влизаш в системата... и продължаваш да чакаш. А времето необратимо заминава.
Така че напълно обичайно е повечето кандидат-осиновители да са около и над 40. Като се има предвид, че и възрастта за създаване на семейство и раждане на първо дете не е твърде ранна, вече.

Въпросът е, че когато влезеш в системата на 40, трябва да си наясно че не е добре да чакаш до 50 да вземеш здраво, бяло, русо и синеоко бебе. Първо, защото с времето възможностите за добри предложения няма да станат по-блестящи и второ, защото е добре да не си с памперс на бала на детето си. Извинявам се за израза, но си е така, колкото и да не ни се иска.

Всичко написано е изживяно от мен/нас. Без памперсите ... надявам се да доживеем без тях.
За нас решението за второто осиновяване беше много трудно, по ред причини. Но беше или това, или оставаме с едно дете. Предложението дойде точно в последния възможен момент. Аз тропнах с крак. И не съжалявам. Въпреки белите коси. А таткото е повече от щастлив.

Когато се е родило първото ни дете, съм била на 42, а при раждането на второто - на 44. Голяма разлика.
От брака ни до вписването в регистрите минаха 12 години. После още над две до първото и почти четири до второто осиновяване. Много време. 
Но и аз вярвам, че е трябвало да стане така, за да имаме точно тези деца. Дано и те са имали късмет с нас.

38 години и 7 дни ми е разликата с първото дете
41 години 9 месеца и 8 дни е разликата ми с второто дете.
За протокола, когато ме е родила майка ми е била на 39 години, 6 месеца и 8 дни, баща ми е бил на 48 години и 4 дни. Първо и единствено дете съм и си мечтаех как ще бъда млада майка и ще родя три деца до 25-годишна възраст.