Шеста тема на чакащите

Не е коректно да се обобщава.
Към нас социалните бяха коректни спрямо изискванията ни и с двете предложения,които ни направиха.Дадоха ни и достатъчно информация за родителите,което ни накара да направим един отказ.Изискванията ни бяха бебе  до 9 месеца,от бг произход,здраво.Чакахме точно 3 години и 3 месеца за нашето дете ,при подаване на документите бяхме в началото на 30те. Социалните,от града в който осиновихме ни казаха,че сме големи късметлии,че комисията е избрала нас, защото от 4 години при тях не е имало такова бебе.
Да по -рядко има такива деца,но все още изоставят и здрави бг бебета Ако сте на по млада възраст и може да почакате не е нужно да правити компромис с етнос и здраве.Разбира се както беше споменала една потребителка за здравето,никой не може да гарантира какво ще е занапред.

Така е. И щеше да е сравнително лесно, ако хората, които искат дете, си го получават след 9 месеца на топло в коремчето на мама. Тогава мотивацията е ясна. Обичаме се и е в реда на нещата да продължим себе си в някой друг.

Обаче осиновяването колкото и да е нормален начин да станеш родител, е и нещо, което изисква ЗРЯЛОСТ. И ако човек сам не може да прецени защо му е толкова важно кой ще го приема и кой ще го отхвърля; защо му е толкова голям проблем, че детето му би могло да има ромски гени или да има тъмна кожа, или да носи очила или не знам още какво /за всеки - различно/, тогава, да, има нужда от психолог. Защото психологът ще го насочи да си зададе тези въпроси, които ще му дадат отговора. Защо му е толкова важно да обслужи нечие мнение или нечии задръжки или нечие нещо си, вместо да си гушне детенцето и да тръгне с него по дългия път на взаимното учене, търсене и обичане.

Осиновяването не е лесно. То и изправяне пред себе си и пред задръжките си, пред дълго и дълбоко скрити страхове и наслоявания. Доста често е изпитание за т.нар. разширено семейство. Доста често е справяне с обществени нагласи; с предразсъдъците на знайни и незнайни лелки и тетки. На очаквани и неочаквани места. То е търсене на начин да подкрепиш детето си срещу всички тези провления на човешката глупост и селяния. И ако ти самият не си готов; ако ти самият нямаш твърда почва под краката си, ще съсипеш детето си.

Всъщност осиновяването не е за всеки. И има хора, които не се справят. И имат нужда от помощ. И това е съвсем нормално нещо в нормално общество. Друг е  въпросът, че ако човек не може да приеме, че би могъл да има нужда от помощ, това е един от признаците, че нещата не са наред.

Винаги съм се дразнила на всеобщото мислене на българското общество, че осиновяването е отговорност само на семействата които не могат да имат биологични деца. Само, че ако осъзнаем че децата са човешки същества, които заслужават исински дом и любящо семейство, а не заместител на нещо което ни липсва или сме изгубили, може би ще променим това всеобщо възприятие. Тогава няма да се търси отговорност и съдят семействата без деца, защо не се предприели тази крачка, а всеки би следвало да се чувства отговорен към децата без семейства. Разбира се повечето от нас стигат до това решение, именно защото са изгубили биологичното си дете или не са могли да създадат такова, но ако сме направили нужното да преработим болката от загубата на дете или невъзможността да имаме биологично такова, както и да осъзнаем нуждите на бъдещото ни осиновено дете, то тогава всичко е наред.

По отношение на децата с увреждания - тук винаги съм мислела, че ако социалната ни система работеше в полза на тези деца, то те нямаше въобще да бъдат изоставяни или поне нямаше да са толкова много.

Тук не съм съгласна. Това, което и Таня написа е, че осиновителите си мечтаят за дете за тях, а то е обратното. Децата си имат собствен характер и собствени нужди. Ако осиновителите им прехвърлят своите очаквания и изисквания за това какво трябва да е тяхното дете, то това е много голям и незаслужен товар върху детето. Това се има впредвид под мотивация. Ако мотивацията е да се предостави дом на едно дете, да се отгледа и да стане достоен човек, да, но ако мотивацията е да се запълни липсата от дете, осиновеното дете да излекува раната от липсата на дете, то - това не е правилната мотивация.

А това, за което ти пишеш са бариери пред осиновяването. За мен лично по-тъмна кожа не е края на света. Аз самата съм "по-тъмна", ама от 10те морета на които ходя всяка година и като отида в Сицилия си ме  приемат за местна, защото една истинска жена трябва да си има хубав тен, да покаже, че обича слънцето и морето. Ако си със скандинавско бяла кожа, да разбираемо е да имаш скрупули към обществото, което си, защото ще те "разобличат" че не си го родила ти това дете.  В други общества това не е така. Пример Южна Италия, Калифорния, Лондон.

И тук се сещам за една мисъл, която преди години казваха за баба ми - тя е широкоскроен човек. Чак сега разбирам какво са имали впредвид. Твърде много хора взимат като свое мнение данък общестено мнение без да се замислят, че да си харесван за това, което не си е много по-трудно за поддържане от това да си харесван за това, което си. (Нямам намерение да обидя който и да е тук)

Мотивацията за осиновяване поставя интелектуален критерий към осиновителите, и това не е справедливо.
Как така се осъжда мотивацията, че едно семейство няма дете  -  иска да има дете и да запълни тази празнина от любов?
Простичко устроен е светът на повечето  хора.На село имаме съседи , които осиновиха преди години дете, обикновени хорица, които нямат философските познания да обясняват мотивации.Значи, тях трябва да ги пратим да им промиват мозъците, че е лошо да искат дете, защото нямат (най-чисто и описателно казано)?
Значи критерият е : на тези хора мотивацията да осиновят е лоша, а на другите -  мотивацията е добра  - за тези може, за онези не може...?!

Много точно казано, Герда 1.
Мотивацията на хората, които нямат дете, защото някой в двойката има репродуктивен проблем  си е точно тази - "Нямам дете, но искам. Не мога да създам/ да родя, но желанието да имам дете, да бъда родител е над егото ми, че моите гени са най-великите и ако не мога да ги размножа,  ще си осиновя." Или простичко казано: искам дете- не мога да имам биологично дете - ще осиновя.
Грешна е мотивацията на хората, които са загубили дете и осиновяват, за да запълнят липсата от загубата. Дори и да могат да родят дете, тези хора осъзнато или не очакват следващото дете да замести изгубеното, а животът на детето заместител е тежък, защото дори и биологично да е никога няма да е като починалото. При тези хора първо трябва работа с психолог да осъзнаят това и тогава да пристъпят към крачката отново да имат дете.
Алтруизъм - чистата грижа да се даде дом, любов, бъдеще на едно изоставено дете е мотивация само за хората, които са достатъчно осигурени и вече са се реализирали като родители на биологично дете, т.е продължили са се генетично.
Поне аз така разбирам нещата.
За мен лично винаги е било важно да имама дете, да се реализирам като родител, по-важно от това дали ще предам гените си. Затова и решението да осиновя дойде бързо и лесно.

Офф, четох, четох...и си мисля, че не някои а всеки има нужда от псхихолог. Поне от време на време.
По възможност някой, който не просто е назубрил няколко учебника, а с повечко реална практика. Нас именно психолозите от курса ни посветваха добре да си дадем сметка за нас самите и какво очакваме. И да не се правим излишно на алтруисти, ако не ни идва отвътре.
А относно мотивацията: Ние с мъжа ми просто имаме чисто егоистичното желание да споделим живота си с едно или две деца, които да се наричат "наши" и които да обичаме, нито сме от хората, които смятат, че светът ще загине, ако не се размножим, нито че ще направим добро на света, ставайки родители, нито, че ще помогнем на държавата допринасяйки с още един-двама свестни граждани на републиката, нито че статистически погледнато ще сме добре, ако 1+1 прави поне 4. Всички тези неща съм ги чувала от реални родители на собствени биологични деца. Те дали са се замисляли да посетят психолог някога?

Да де, ама нито тези биологични деца, нито осиновените ще са това, което вие си представяте, че ще са. Едни ще са вироглави, други ще са твърде стеснителни, трети ще са руси, четвърти ще са черни циганета, пети ще са твърде пищящи, ще вдигат шум, няма да вдигат достатъчно шум и т.н. Ако сте ги родили ще имате ли всички тези претенции към тях? Ау, роди се с тъмна кожа - бързо обратно в утробата, докато изсветлееш! Ами тогава защо ромчето да не става просто защото е с тъмна кожа? Как разбирате, че детето не го бива за вас? Как го преценявате?

Изобщо винаги, когато съм преценявала, че е удобно съм питала хората, които са писали откази за дете - как разбра, че това не е твоето дете? На мен проблемът ми беше навремето как да позная дали той е моето дете, защото нямах пърхащи пеперуди... Изключвам ситуациите с болните дечица, защото там наисина човек трябва да прецени има ли силите да се справи с такава ситуация. Както каза някой, тук социалната и здравната система не са в помощ. Дали защото няма капацитет, дали защото такова ни е мисленето - но е факт. Лечението и подкрепата за болни дечица е под всякаква критика и това е нещо, с което аз съм наясно, че няма да успея да се справя и не мога да поема отговорността за детенце със здравословен проблем. Но произходът...

И това е наистина последното, което пиша, защото другото пък, което опитът ми подсказва е, че човек разбира тогава, когато му е дошло времето да разбере. И да пиша, и да не пиша - ако човекът е на друга вълна, няма никакъв смисъл.

Таня 111, аз също не чувствах нищо особено и двата пъти. С щерката бях много уплашена, признавам си, предвид обстоятелствата и голямото изоставане на детето, това, че е без отказ, че майката има право да го посещава, че е алкохоличка... Гледах го, чудех се и си мислех, ако откажа кой ми гарантира, че ще има следващо предложение. И да има какво? Ще ми предложат някое сладурче  излязло като от полските плакати, с които красяхме стените си ли? Някой малък Айнщайн? На практика детето покриваше всичко, за което бях писала - произход, пол, възраст (аз бях писала от 0 до 5 години, а тя беше на 3 г и 3 м), дори здравословно състояние, защото бях писала, че мога да гледам дете със лек здравословен проблем. Вярно, че има голямо изоставане, ама американците как вземат деца с увреждания и някои дори ги изправят на крака, защо тогава аз да не мога? С какво съм по-специално, че и детето да ми го избират специално? Мислих, претеглях и накрая реших - ще я взема. Обичам предизвикателствата, а тя е моето предизвикателство. Решението го взех в минутата, в която слизахме от втория на първия етаж. Винаги когато съм се познавала на някакви колебания и съм се отказвала. Осле съм съжалявала, винаги, когато съм слушала не сърцето си, а близките си , после съм съжалявала. И така, в тази минута взех най-важното решение в моя и нейния живот - да не питам никого, а да действам. Моето дете, моят живот, моята отговорност, моето решение.
Минахме през доста тежка адаптация. Не бях подготвена за много от проблемите и нямаше кого да попитам. Имало е моменти, в които съм се чувствала на.ръба на силите си да се боря. Не се предадох и не съжалявам.
Емо беше детето мечта - здраво бебе. Дори не можех да повярвам, че толкова бързо се случиха нещата. Честно не вярвах, че ще стане, защото зададох критерии с цел пазене на номер и не очаквах, че ще стане. Ама все, че стана. И пак нямаше пеперуди или нещо изключително. Исках такова дете, предложиха ми го. Защо да пиша отказ? Какво да търся още? Подходящият момент? Няма такъв. Или по-скоро е моментът, в който стане. Странични фактори винаги ще има.

Травмата от загубено биологично дете е огромна, но не бива да се подценява и травмата от невъзможността да създадеш свое биологично дете. При голяма част от втората група също има нужда от работа с психолог. Ако при първата група риска е осиновеното дете да се сравнява със загубено биологично, то при втората травмата може да придизвика мисли от сорта на: "Аз не мога да имам биологично дете и трябва да се примиря с дете, което някой не е искал и изоставил". Колкото и да се прикрива от родителите, това се усеща от децата и е огромно бреме върху тях. Винаги се стремят да удовлетворят родителите си и все не успяват, а всъщност основната причина е че родителите им не са успели да се справят със собствените си травми.

Лично за мен работата или срещите с психолог биха били много полезни на всеки човек, независимо дали си мисли, че има нужда или не. Стига обаче да се открие правилния такъв за себе си и да е готов да се обърне към него.

Естествено, че няма да са.
За нашата мотивация ни питаха и разпитваха. Нещо, за което винаги можеш и да излъжеш, ако искаш, стига да знаеш верните отговори.
Някои хора си имат претенции и към собствено заченатите и родени деца, така че всякакви случаи са възможни. И такива хора също има вероятност да се провалят като родители. Но на тях няма как да им се начука канчето дори виртуално.
Аз лично нямам идея как ще реагирам на предложение за дете. Честно казано, тъмния цвят на кожата ми е най-малкия проблем. Нищо, че съм толкова бяла, че дори и германци са ме закачали за светлия ми тен.
Мъжът ми би могъл да мине и за някой от боята, ако го погледне човек с по-критични очи. Ако ме притеснява дали на детето  му личи ромски произход е дали това би могло да създаде проблеми в неромска среда. Макар че, човек в зависимост от средата може да има проблеми ако е: прекалено дебел, прекалено слаб, късоглед, далекоглед или просто според някой по-различен. Никога не съм имала деца и не знам как да позная чувството, че да, това дете мога да приема като свое. Не съм сигурна дали в мен би проговорило веднага майчинското, както при една жена, която е носила бебето 9 месеца, и бяло-черно-зелено, си го обича, защото си е нейно.
Колкото до тежките увреждания - ами не, не смятам, че имам силата и потенциала да се справя с нещо такова. И то не защото имам предразсъдъци към самите деца, а заради самата себе си. Такава борба я намирам за непосилна и обричаща.  Ако мислех другояче, щях навремето да се опитам да родя бебето си с много тежки диагнози и синдроми.

Да разбираме ли, Таня, че вие вече сте осиновила дете още след първото предложение? Ако да, какви бяха критериите Ви, какви бяха реакциите Ви, как разбрахте, че да - това е Вашето дете?
Мисля, че това би било далеч по-полезна информация, отколкото да обяснявате на нас неуките и още непрепатилите как е правилно да се държим или реагираме?

Нямам време да изчета всичко,но да се включа отново.Човек със светли очи и кожа не винаги има красиви черти и обратно ими толкова красиви мургавели.Аз съм с много бяла кожа, но за да изглеждам добре съм с ринопластика и хиалорон,Детето ни е с много по- красиви черти от мен,ако беше генетично едвали щеше да е по- красива. Ние си държахме на бг произход,но приемната майка на моето бебе ни показа сники на предишно дете,което е гледала.Майката циганка проститутка в Швеция,бащата явно швед,детето му одрала кожата,страхотна красавица.

Алба роса, в България никой не осиновява и от никого не се очаква да осинови дете с тежко увреждане. За съжаление се отказват деца заради леки проблеми, които подлежат на корекция или заради заболяване на биологичната майка, най-често психическо, въпреки че детето е здраво. Да, безспорно има риск, но при всяко дете има една голяма неизвестност относно точно наследствеността. Не очаквайте да ви дадат точна и подробна информация за здравословния статус на биологичните родители и евентуални наследствени обремененост и. Очаквайте, че дори може умишлено да премълчат неща, които биха ви накарали да се откажете. Една от причините да напиша, че бих взела дете с лечимо заболяване или увреждане, което подлежи на компенсация и не пречи да бъде обучавано в масово училище и/ или да води нормален живот, е, че самата аз като дете и тийнейджър бях с лека форма на епилепсия, а по стечение на обстоятелствата не знаем нищо за рода на едната ми баба, около другата също има неизвестни факти. Т.е аз самата имам твърде малко информация относно някои генетично предавани неща и в двата си рода. И как при това положение да очаквам и да изисквам гаранция, че детето ми няма такова наследство? А когато знаеш с какво си имаш работа е по-лесно, отколкото да не знаеш какво може да те сполети.
След моя син приемното семейство отгледа още едно бебе, което беше осиновено на възраст около 18 месеца. Осиновено след няколко отказа, единият с мотива, че детето (тогава на около 13 месеца) не се обръщало, когато кандидат осиновителите му говорели и го викали, а си играело нещо, която ги карало да се опасяват, че или е глухо, или има проблем в развитието му. Приемното семейство, по тяхно искане, беше водило детето на преглед и бе установено/ доказано, че детето чува нормално и се развива нормално за възрастта си. Детето се водеше ромче, но беше бяло и с кестеняви къдрици с червеникав оттенък. Много красиво дете и по думите на приемното семейство много добре развиващо се и здравичко към момента. Аз бих добавила и прекрасно обгрижено и много обичано от едни съвсем обикновени хора в малък град.

И каква трябва да е мотивацията на семейство загубило детенце, за да се хареса на социалните при осиновяване ?

Да не гледат на следващото дете - биологично или осиновено като на заместител на починалото.
Имам познат, роден е 50-те години, осиновен. Осиновителите му имат починало дете преди да го осиновят. Бил е осиновен, за да запълни липсата на дете, да замести починалото дете и това му е тежало, той никога не е бил достатъчно добър, за да го замести, поне в очите на осиновителите си.