Шеста тема на чакащите

Здравейте момичета,
Най-накрая се реших да разкажа и своята история. Кандидатствах за осиновител през август 2016 г. и ме вписаха в регистъра в началото на ноември същата година. Исках момиченце, тъй като осиновявах сама и считах, че така ще е по-добре, защото за едно момче липсата на мъжко присъствие ще е доста осезаема. Изискванията ми бяха да е на възраст от 0 до 3 г., от български, турски или смесен произход, без видими черти на ромския етнос и да е здраво. По време на проучването и подготовката на социалния доклад се замислих, че при родено от мен дете, ще си имам такова, каквото се роди. Тогава защо сега трябва да определям пол, така че в доклада изискването за пол отпадна. Чух дежурното ще има да чакате и зачаках. Времето си минаваше и нищо не се случваше, нищо. След доста чакане включих и неизвестен произход в критериите и продължих да чакам нещо да се случи. Започнах да чета темата, както и тази за статистиката и останах изумена от случаите, в които при някои от вас нещата са се случили в кратки срокове, за получени повече от едно писма и то почти едновременно, а аз чаках вече повече от година и при мен нищо не се случваше, нямаше дори едно писмо. Имам навик първо да прочитам написаното до момента и тогава да се включвам. Четейки ви започнах да си задавам много и различни въпроси, започнах да се питам защо съм решила така, с какво и доколко мога да направя компромис и т.н. На цветница 2018 г. реших, че тази неяснота е абсолютно вбесяваща и трябва да направя нещо най-накрая. Седнах пред компютъра, извадих списък на всички РДСП-та в страната и техните контактни данни и им пуснах мейл - дали съм вписана във водения от тях регистър на кандидат-осиновителите, под кой номер и гледана ли съм на съвет по осиновяване. В следващите два дни получавах мейл след мейл (с изключение на 5-6 РДСП-та, всички ми изпратиха отговор официално оформен или не). Повечето отговориха, че кандидатите се разглеждат по реда на вписване и още не ми е дошло времето (реда) и само от един областен град получих отговор, че съм гледана на съвет по осиновяване и съм избрана за подходящ осиновител (но не първи и единствен). Първо се зарадвах, че направих нещо сама, без да чакам съдействие от социалните, които честно казано след изготвянето на доклада и вписването просто нямат никакво отношение. Бях въодушевена от факта, че почти всички отговориха, но като асимилирах информацията, че за година и половина почти кандидатурата ми е разглеждана само веднъж ме заля страшно униние. И така продължавах да ви чета, за да стигна до последния коментар и да напиша моята история. И да чакам. И така някъде след 21 юни 2018 г. получих известие, че имам да получавам писмо от местната пощенска станция. Веднага хукнах. Взех писмото и още преди да стигна вкъщи го прочетох. Бях избрана за подходящ осиновител на момиченце на 1г. и 10 м., като срещата беше определена за 28 юни и не беше в съседния град. Беше посочен телефон, на който да се обадя да потвърдя срещата. Това беше след една седмица. Боже цяла седмица. На следващия ден се обадих на посочения телефон и попитах за каквато информация могат да ми дадат за детето, с уговорката, че при всички случаи ще отида да видя детето. Дамата беше любезна, каза ми, че детенцето е здраво, настанено в приемно семейство и от турски произход, но... Най-добре било да се види, да не се отказвам от среща. В проведеното обучение ни бяха обърнали внимание да питаме за отказите, та попитах и дали ситуацията не е нужен ни е просто трети отказ. Дамата ми каза, че детето има вече два отказа, които не може да коментира по телефона и попита дали ще се състои срещата. Повторих отново, че среща при всички случаи ще има и така започна ново чакане. Осиновявам сама, живея в София, най-близките ми семейството на брат ми и майка ми са в други два областни града (мама на 300 км.).Реших, че ще отида сама. Купих билет за влака, запазих хотел за две вечери, за да може да пристигна предната вечер и в деня на срещата да имам време и да не трябва да бързам и зачаках. Времето не минаваше, в главата ми беше каша, сърцето ми биеше бясно и не знаех какво да очаквам. Но нещо се беше случило. Дойде деня на срещата и аз пристигнах по-рано. Докато пушех цигара в градинката отпред един дядо разхождаше един крачещ смело мъник облечен в розово и с бяла шапка с козирка и мече отпред. Мила картинка, а на мен сърцето ми ще изскочи. Появи се и бабата и взе да предлага солетки на момиченцето, но аз имах важна среща и влязох в сградата. Социалните поискаха веднага да се доведе детето, но аз поисках първо да поговорим и видим документите и после да се видя с детето. Беше ме страх от собствените ми емоции, а и исках когато детето е там вниманието ми да е насочено само към него и да не трябва тогава да слушам административни бележки. Малката беше без отказ от майката (т.нар. миллет - турски цигани), която била разделена с бащата в момента на раждането и затова се водеше без баща. Беше настанена веднага след раждането в приемно семейство и до момента беше там, в същото семейство. Много будно дете според нейната социална и здрава. Стигнахме до отказите - малката беше с два отказа за ясно изразени белези на ромски етнос и произход. И до снимката на детето - тъмничко, но с едни очи и надурлено с дрехи, и около него всичко тъмно. И така приключихме с административната част и дойде ред да влезе важния човек. И се появяват бабата и дядото от градинката с розовото мъниче. То се държи здраво за тях и изобщо не се отделя от дядото. Гледа с едни големи кафеви очички. Поотпусна се дойде при мен, седна и гледа тях, мен, пак тях. Дядото като разбра, че не просто съм сама, а и осиновявам сама направо ми каза - ти как ще се оправиш сама, тя си е с характер, знаеш ли какъв е инат, няма сама да се оправиш. За малко да ми се изпари всякакво възпитание. Пък той направо светкавици мята с поглед. Социалните се спогледаха, хванаха се за приказката, че ще ходят да пазаруват и го уговориха да отиде да напазарува и после да мине да прибере жена си и детето. И ни разрешиха с малката да се разходим в района, предвид, че съм отдалече и че не бързам него ден поне да прекарам повече време с детето. Съгласиха се и да ни снимат двете с малката. А тя казваше само айде и няма. Разхождахме се из цялата сграда и аз не знам какво изпитвам. Само си мисля по тези стълби нагоре-надолу да не вземем да паднем. Бях и взела една кукла, банани и солетки. Куклата и подарих, но за храната казах приемната майка да прецени да не разваляме режима на детето. Едно младо момче имаше социален, дръпна ме настрани и ми каза: каквото си донесла на детето ти си му го дай, да вземе от теб, не му мисли за режима, един ден е само. И така срещата мина. Накрая имаше вместо повече отговори много въпроси. Срещата беше в четвъртък. Прибрах се вкъщи в петък, пратих снимката на мама, гледам я и мисля. Гледам тъмно е.... ама само от определен ъгъл. Ама как само ме хвана за ръка, как каквото и да попитах все ми казваше айде.  Реших следващата седмица да не ходя да я видя, да си дам малко време да се уталожат емоциите и да се усетя и помисля. В понеделник на работа, отивам при юриста и му казвам помагай как детето може да носи моето презиме. По закон трябва съгласие на баща ми, но той е покойник. Той знаеше за срещата и че сега премислям случилото се и видяното и като му казах за името взе да се смее. Аз мисля и премислям. На работа едва ме свърта, а в къщи вървя с ролетката, меря и мислено размествам мебелите и вечерта в интернет гледам детски креватчета, предпазители за ръбове и контакти и така всеки ден. Докато се усетих, че то май решението си е дошло само, без фойерверки и пеперуди, докато си мислех ако сега откажа, следващото предложение какво ли ще е, ами ако това се окаже всъщност моето, а аз от много мерене и премисляне и страх го пропусна. Когато го осъзнах се обадих да кажа, че това дете трети отказ няма да има, защото си е моето. И така след това всеки уикенд на среща с нея. Приемното семейство приветстваха честите срещи с кандидата, решил да осинови детето и мислеха, че така адаптацията ще е по-лесна и за мен и за детето и ме посрещаха всяка събота. Жената ми предложи приятелство във ФБ, за да може да си я виждам и чувам малката през месинджър. Една вечер беше влязла в профила ми и и беше показвала мои снимки и, когато веднъж се обадих да ги чуя и видя чух едно заваляно мама. Огромна радост, сълзите ми потекоха, задавих се от вълнение. На 13 юли, петък ми се обадиха да ми кажат, че за 20 юли е насрочено делото. На 30 юли 2018 г. късно вечерта малката си беше вкъщи. Вечерта преди да си тръгнем към вкъщи двете, приемната майка ми даде всички рецепти и документи от прегледи, които и бяха правени и беше запазила, така видях, че при настинка е чут шум на сърцето и е правен някакъв преглед. Спечели сърцата на всички около нас. А една приятелка, като разбра за отказите известно време след това и ми каза: И какво стана, взе я, изкъпа я и тя побеля. Прекрасна е, за всички нас около нея си е бяла, с гъсти и хубави мигли, разцъфна и продължава всеки следващ ден. Кокона и половина е. Моя е и е всичко за мен. Света се промени и за двете ни, но определено стана по-прекрасен. Наистина има функционален шум на сърцето от незатворена клапа, което трябва да се израсте до 4 година. Сега чакаме да стане на 4 и както самата тя казва, да отидем при чичо доктор да чуе сърчицето. Извинете, че стана толкова дълго.

Много се радвам за вас двете  - малката принцеса и нейната мама.
Включвам се да пиша само за шумчето в сърцето. Предполагам, че вече си се консултирала с лекар, но все пак.
Не бива да се тревожиш, щом са казали, че е функционален.
Моят син е роден с такъв шум, вече е на 14 год, шумът се чува, но си е напълно физически активен, дори си ходи на фитнес и тренировки. Консултирам го всяка година по веднъж с кардиолог, но то е за мое спокойствие, не заради него.

Прекрасен разказ! Благодаря за споделеното! Бъдете много щастливи с малката муцунка!

Да, наистина прекрасен разказ! Успех, Mapiap!

Турските цигани са миллет.
Ето още едно доказателство, че каквото и да се пише като изискване за произход, няма значение. Майката каквато реши се определя. Турските цигани често се имат за турци

Перуника, благодаря за корекцията.
Това е информация от приемното семейство. Оказа се, че са виждали и двамата родители и от тях дойде определянето им като миллет. Дали са или не са...., но и двамата били изключително тъмни (по техни думи черни). В момента моята принцеса си е бяла като снежинка, дали е била тъмно бебе или ще потъмнее си е божа работа. Сега тя е моята принцеска или фея (така ми казва само, че мога да и казвам в момента). Важното за мен беше, че от момента на запознаването ни в даден момент приемното семейство стана отзивчиво и помагаха за нашата адаптация. Това си беше полезно. Кризи е имало, сигурно живота ще ни сблъска и с още. Колкото и лека да е адаптацията, тя е един доста емоционален и сложен период, през който минаваме.

Mapiap, от сърце ти благодаря за постинга.
Единствено това, че съм на работа, ме спира да ревна от умиление.
Много се радвам, че сте се намерили с твоето момиченце, а разказа ти дава надежда и кураж на чакащите като мен.

Alba rosa мога само да ти кажа да не губиш надежда, макар че е много трудно. Дългото чакане ни кара да униваме, да сме гневни понякога, защото просто стоим и чакаме и не можем да направим много (да не кажа направо нищо). Но накрая си заслужава. Преди две вечери баба и я беше повдигнала и гледаха през прозореца на терасата една звезда. После надълго и нашироко ми обяснява, че това била нашата звездичка, ама само нашата - нейна, на мен, на баба и на кучето на баба. Гледах ги двете как си говорят за звездичката и си мислех как само можех да пропусна този момент, как моето решение е можело да ме лиши от такъв. Както на мен някои от историите на момичетата тук ми дадоха повод за размисъл, кураж и надежда, реших, че и моята може поне на някой да донесе мъничко полза. Не искам да казвам на никой да премисля каквото и да било по отношение на критерии, отношение и т.н. Всеки сам е претеглил с какво може да се справи и с какво може да направи компромис. Но си мисля, че в повечето случаи е хубаво да се види детето преди да се вземе каквото и да било решение. И да не се бърза с отказа, да се използва максимално времето, с което разполагаме да вземем своето решение.

Здравейте.
Каква история само. Много се радвам за вас. Наистина. Надявам се и нашето детенце скоро да се появи. Подадохме нужните документи в края на септември 2019г. Октомври ни беше обучението. От януари 2020г.сме вписани в регистъра за осиновители. Но нямам търпение вече.

Привет .
Тази година си подновихме доументите май месец  и ме уведомиха , че съветите ,за осиновяване започват работа от 13 .05 .2020год.
Надявам се да наваксат  и да има повече изпратени писма ").

Здравейте, на колко срещи имаш право докато си избереш детенце?

Въпроса ви е некоректно зададен.

За колко предложения могат да ви направят докато си изберете дете ли или ... нещо друго питате?

Извинявам се, да колко предложения могат да ни направят докато си изберем дете?

Не мисля, че има някакво ограничение, но предполагам, че на многото откази не се гледа с много добро око.

Вие не избирате детето, а решавате да осиновите или не детето, което Ви предложат. Решението трябва да вземете до 1 месец след предложението.
Ако се случи така, че по едно и също време Ви предложат повече от 1 деца от различни общини (ако не сте посочили само 1), на практика ще се наложи да изберете едно от тях или ги откажете, в зависимост от решението Ви. Ако обаче Ви предложат само 1 дете, в рамките на 1 месец трябва да решите дали да го осиновите или не. В случай на отказ продължавате да чакате до следващото предложение.  Дали следващото предложение ще удовлетвори повече очакванията Ви, от колкото първото е Божа работа, както и обратното.

Официално няма посочена бройка на възможни предложения, които биха могли да Ви се направят, съответно и откази от Ваша страна. Със сигурност, обаче големия брой откази, оказва влияние на хората, които разглеждат досието Ви и Ви определят за подходящи осиновяващи на дете.
Познавам хора, които са осиновили детето си при четвърто предложение, т.е. преди това са имали 3 отказа. Лично според мен е допустимо да се направят до 3 отказа.