Проблем с възпитанието на двегодишно дете

В съседната тема нещо не се разбрахме с AfterShock, но много от нещата, които ги пише са си самата истина. Едно дете се тръшка, защото знае, че номера ще мине. Като види един-два пъти, че колкото и да се тръшка нищо не се получава, просто спира. Ок, натъжава се за нещо си, което е нормално, но поне спира да изпада в някакви истерии.

Възпитано дете на 2-3 години може да има. С дъщеря ми на 2 и половина ходих сама на вечеря и съм си водила смислени разговори.

Wind, споделянето на играчките по мои наблюдение се овладява точно около 3 и половина-4 годишна възраст, вече зависи от детето.

Имам позната с дете на 5, която се оплаква, че все още е тероризирана от едночасови-двучасови ревове, което нея страшно я изнервя. Предложих й вариант да не се впечатлява, особено ако е за някаква глупост, каза че не може. Предполагам още дълго ще я тормозят по този начин.

Аз не използвам методи със забрани и наказания. При нас работят обясненията. Например не й казвам "забранявам да пресичаш сама", а "ако пресичаш сама може да се случи еди какво си". Приема го по-леко и не се противи. Също така не наказвам, считам го за безсмислено. Така ще си хабим излишно нервите и ще се надскачаме кой може повече. Всяко едно нещо се обяснява ако ще и 10 пъти, докато го разбере защо е така.

deskatta, напълно споделям твоите разбирания. на мен не ми допада методът на моркова и тоягата. и при дъщеря ми обясненията действат от още съвсем малка. вярно, времеемко е, изисква определени усилия, но за мен си струва.
за пресичането не само съм обяснявала, но и сме сядали в нашата паркирана кола, за да видим какво се вижда от предното стъкло, говорила съм как шофьорът по-трудно вижда по-ниските предмети и хора и може да успее да я забележи едва когато вече не може да спре колата преди нея. разигравали сме сценки с детски коли и пресичащи пластмасови играчки. рисувахме кръстовища, учехме светофари. винаги на пресичане съм ѝ казвала “моля те да гледаш светофара и да ми кажеш кога можем да пресечем“, тя много отговорно се взираше и ми казваше “не, червен е, мамо, стой на трутура“ или “давай, мама, зелен е, смени се“. много по-лесно е да го плеснеш и дръпнеш силно за ръката и да му се накараш, но за мен това е много обидно за детето и го мачка психически.

Винаги съм смятала, че такава рязка промяна изведнъж води до повече осъзнатост от страна на детето, защото вижда, как нещата могат да се променят драстично за един миг невнимание. Според мен това е полезно за развиване на по-всеобхватно мислене у детето. Хубаво е от време на време да се случва нещо напълно неочаквано, и ситуациите, в които детето не слуша, но не осъзнава, че ще направи нещо опасно, са много подходящи. Случват се рядко, което все пак е достатъчно, за да го стресне за момента и да го накара да осъзнае, че светът не е толкова лесен и предвидим, и умът му трябва да обхване още.

За обида и мачкане според мен можем да говорим, ако това е редовна практика - за всяка беля - шамари и наказания.

sylviana, deskatta - аз напълно се съгласявам с вас, по повод обясненията. Но трябва да признаете - в истеричните моменти, когато детето се затръшка за нещо с обяснения не се стига до никъде, освен до още по - силен рев. Поне при моето дете е така, а и забелязвам, че масово е така. Та, в някои моменти обясненията водят до по - голям проблем, отколкото рязкото коригиране на поведението, изразено под формата на прибиране вкъщи или извеждане от магазина. Моя дребосък ако прави нещо нередно и не плаче истерично ме слуша съвсем спокойно, когато му обяснявам защо не се прави така и ме разбира напълно. НО, ако се тръшка или плаче - и да му говоря изобщо не ме чува. Тогава просто замълчавам, правя това, което съм решила и чакам да мине. Никога не съм го удряла или дърпала. След това вече, когато е спокоен обяснявам кое не е било ОК в поведението му. Не знам, лично моето хлапе сцени в магазините не прави. Когато се каже, че се купува едно нещо не се сърди. В магазините за играчки още му е трудно, но и там ще се оправи. Но го забелязвам, че при мъжа ми прави много повече изпълнения с драма и рев, защото знае, че баща му ще му обърне внимание. Много често спорим с ММ по този въпрос, ама... 

 Kriss.P, така е. Аз на затръшкало се и ревнало дете не си играя да се обяснявам. Няма никаква полза и нищо чуто. Обяснявам после, след като се успокои.

Рязко коригиране на поведението при нас е: извеждане от мястото, прибиране у дома или просто отдалечаване от мен /например отивам да изпуша една цигара/. Шамар не признавам за коригиране на поведение, защото шамара не коригира според мен. /Не че не съм се пробвала, но се осъзнах на време/

AfterShock, аз винаги съм гледала да действам една крачка напред. За сега, смея да твърдя, че успявам и съм избягнала доста неприятни ситуации. Обаче пък може това да се дължи на факта, че като цяло дъщеря ми е спокойна и добре възприема обясненията. Нямам 100, на 1 съм се тествала само.

Здравейте, майчета! Чета с интерес тази тема, тъй като и аз имам доста активно 2-годишно момченце със сходни трудности. Реших и аз да се включа за съвет, тъй като вчера попаднах в неприятна за мен ситуация, която ме накара да се замисля правилно ли постъпвам и бъркам ли някъде с възпитанието на детето си.
От 9-месечен го водя на Киндиру - занималните по австралийска програма, които в последно време доста нашумяха покрай репортажите при Гала. Много добре му се отразяваше, много се забавляваше, доста добре го подпомогна за равновесие, баланс, координация. Но като проходи миналата година нещата се промениха и започна да не иска да прави заниманията по програмата, а да пипа и разглежда играчките и предметите, които там не се разрешават, мрънка като му вземат нещо, с което тъкмо се е заиграл и аз се превръщах в падар да го гоня и да обяснявам какво и защо под навъсените погледи на другите майки и преподавателката, чиито урок очевидно смущавахме. Честно казано на мен ми се струва нормално дете на 1-2 години да иска да изследва средата около него вместо да прави дадени упражнения по график на принципа "Строй се, преброй се", но факт, че при почти всички други деца се получава. А вкъщи упражненията си ги прави с удоволствие - но когато му се иска. Затова зимата го спрях с идеята, че ще го надрастне, пролетта опитахме пак в нова група, като този път ходиха с детегледачката, с която принципно той се държи по-стегнато и дисциплинирано, и уж нещата вървяха ОК. Затова го записах сега пак за есента и вчера реших да отидем пробно да видя, какво ново ще учат. Сега лятото групите са сборни и другите деца бяха очевидно поне половин година по-големи от нас и все момиченца /личното ми впечатление е, че момиченцата на тази възраст не са толкова палави и активни, затова често родителите на момиченца възприемат поведението на връстниците им момченца като агресивно, невъзпитано и пр./. Съответно попаднах в познатата от преди ситуация да тичам след него и да се опитвам да го съсредоточа в заниманията, инструкторката вместо да се постарае да събуди у него някакъв интерес, виждайки че не се получава, видимо раздразнена от поведените му гледаше да си следва графика /ясно ми е, че няма как да се съобразява с моето дете, но не намирам за правилен и нейният подход/. И така, докато накрая не се стигна до конфликт с една от другите майки, че сме пречели и докато съм се суетяла да гоня детето си съм настъпила нейното /даже не бях разбрала/. Стана ми супер тъпо, първо от отношението на екипа въпреки че сме едни от първите, които ходят при тях и познават детето ми от съвсем малко, второ наистина почувствах, че отстрани изглеждаме като майката с невъзпитаното дете, което се тръшка, тича, иска да пипа всичко и има свое виждане как да играе с предметите наоколо. Преди да имам дете и аз самата винаги съм се дразнела на тръшкащи се деца и съм ги дамгосвала за невъзпитани, а ето сега попадам в ситуацията на майка, която я гледат с такива очи. После като размислих на спокойствие вкъщи си дадох сметка, че вероятно трябваше да си тръгнем по-рано, като виждам, че не се получава - може би това не му е интересно, не иска да прави точно сега точно тези неща /което е негово право - да има мнение/, отделно трудна възраст, по-активен темперамент... Мъжът ми е на мнение, че трябва да го спрем да ходи, защото така това ходене се обезсмисля, въпреки че сме предплатили всички занимания и въпреки че все пак смятам, че с детегледачката би бил по-послушен. Предвид че не ходи на ясла и се гледа вкъщи ми се искаше да продължи да ходи някъде, където да се развива и да общува с деца поне докато тръгне на градина, което живот и здраве, би било не по-рано от март. С мъжа ми много четем и се стараем да го възпитаваме, обмисляме поведението си и реакциите си и променяме, каквото преценим, а и подобни ситуации извън това Киндиру никога не сме имали - нито по площадките, нито при събирания с приятелски деца. Може би просто това не е неговото място - поне не на този етап. Като цяло споделям възпитателните възгледи на sylviana и deskatta и т.нар. демократичен стил - свобода в рамките на определени граници и правила. Друг е въпросът, че не съм сигурна, доколко дете на 2 години може добре да разбере формулирани правила, или наистина вече е време ясно да ги дефинираме като такива. Усещането ми е, че като цяло се справяме /отдавна разбрах, че изкуството да си родител се учи цял живот/ и повече отдавам тези реакции на темперамента, възрастта и интересите на детето, но бих била благодарна да чуя и други гледни точки. Извинявам се, че пак стана много дълго, но май не мога по-друг начин...    

Sivamurti, виж, аз съм ЗА по-строгото възпитание, когато става въпрос за тръшкане за играчки, бонбони, на улицата, вкъщи и т.н. обаче...

Обаче. Ти поставяш дете на 1-2 години в ситуация, която не е за него. Това вашето е различно от "влязохме в магазина и той се тръшна за бонбони". Вие влизате в стая с хора, които правят някакви упражнения, а детето вижда играчки и други неща и иска да ги пипне. То не се тръшка да му ги купиш, а иска да ги види, да ги докосне. Това е съвсем нормално поведение на дете на тази възраст, а ти искаш да прави някакви глупави упражнения. Все едно да отидеш с това дете на лекции в университета и да очакваш от него да стои мирно и тихо на пейката до теб, докато лекторът преподава.

На твоя място бих спряла посещенията. Детето се развива съвсем нормално, за какво са ви упражнения, или ако толкова държиш - правете си вкъщи каквото помните, когато и детето е в настроение. Нормалното развитие на детето предполага просто да си живее живота - да си играе, да пипа каквото иска, да тича, да пада, да пробва най-различни неща. А не да следва някаква програма.

Единствено не разбирам защо очакваш от инструкторката да се опитва да му печели интереса. Това не е нейна работа. Нейната работа е да спечели твоя интерес, което очевидно е успяла да направи. И аз да бях, нямаше да си променя системата заради едно дете. Разбирам я жената, защото като преподавател в стая с 20 деца, като на едно не му се учи, не прекъсвам часа, нито сменям целия си преподавателски подход само заради него. Ще се опитвам да привличам нечие внимание, да не съм клоун? Инструкторката е същата - тя си работи, а това че твоето дете в момента не е за това място, е просто един факт, с който да се съобразиш. Не всеки е за навсякъде. Аз лично не смятам,ч е и другите деца в тази програма трябва да бъдат мъчени там, но родителите си решават.

AfterShock По определението ти за "възпитано дете" моето (2г. 2м) излиза, че е:
 - върви по улицата хваната за мен, защото знае, че колите са много опасни и може да ни наранят.

- по площадки винаги се обръща, когато я повикам, винаги идва при мен, когато я помоля да го направи.

- не се бие, пита може ли, казва благодаря и моля.

НО! Се тръшка като я хванат лудите. Пак казвам, детето ми е сравнително кротко. Когато изпадне в "криза" (така ги наричам аз) изобщо не говоря, сядам или затварям вратата и я оставям сама да се овладее. Тя трябва да се научи, че може и трябва да контролира емоциите си! Имаме всяка седмица по едно голямо тръшкане, смятам за себе си, че реагирам адекватно, но тръшкането не спира, за това именно ми е трудно и да повярвам, че има деца на тази възраст, които не се тръшкат. Просто около мен ги няма такива. За мен това е начина да изразят себе си и Аз-а си, който тепърва започва да расте все повече. Не искам да звучи като заяждане, но можеш ли да ми дадеш пример как децата отстояват исканията си пред теб? Защото едно е сред връстниците, друго е пред авторитет (Майка, баща).

Съгласна съм с Sweet_Dreams@ за дресировката. И на мен от части ми звучи като "ще става каквото аз кажа". Разбира се, че ще стане, но къде идва осъзнаването на поведенческите норми. Не е ли по-добре Детето да се постави в ситуация, в която то е различното и само да достигне до извода, че никой друг не се държи по този безобразен начин, а не защото не трябва или защото мама казва така. За себе си винаги търся да обясня на Детето какво е следствието от неговото поведение или изказване.  Детето е отражение на семейството и на социума. На него трябва да му бъде дадена възможност за избор (съгласна съм, че варианта държи се добре и всичко е ок и държи се зле и има последствия пак е избор). Просто аз съм за свободата на личността, което далеч не означава да го оставя да си прави каквото иска. По отношение удрянето съм 100 пъти против. Това е страшно унизително.

 

Sivamurti, според мен това не е неговото място! Аз също исках да водя дъщеря ми на тези занимания, но се отказах, защото наблюдавам, че интересът и е сравнително краткотраен. Не мисля, че е готова за групови занимания. Не мисля, че трябва да натоварвам и себе си и детето си за такова нещо. Когато нещата не се получават, не натискам. Не му е времето. А може и никога да не му дойде.

Sivamurti, не си давайте повече парите за тези занимания. По описанието ти, ми се струват крайно неадекватни за 2-годишно дете. Как така ще има забранени предмети? В Монтесори, например, няма забранени неща, там всичко е на разположение, защото инвентара е подходящ за възрастта и детето бива оставяно да изследва и опознава околния свят. Не мисля, че имате проблем с възпитанието на детето си. Освен това, реалното възпитание, в смисъл на дисциплина, започва след 3г, когато можеш да проведеш разговор с детето, да обясниш, да получиш някакви отговори от него и когато започне да има някаква форма на самоконтрол (дори едното пишкане). Преди 3г се разчита основно на разсейване от нежеланите дейности и личен пример. Не забравяй, че бебешкия пубертет не е за подценяване. Според мен, малките деца остават с впечатление, че са изоставени, когато някой ги учи сами да се справят с емоциите си. Аз съм ОК да не се разговаря с детето по време на "криза", но да се изолира само в друга стая, не смятам, че е правилно. Малките деца имат нужда от подкрепа, защото не могат да назоват емоциите си. Такива случаи могат да се използват и с образователна цел, да се обясни на детето какво изпитва, за да може след време да казва как се чувства.
Моят син (3,7г) е сговорчив по принцип (до сега ми се е тръшкал само веднъж и то защото имаше утежняващи фактори като това, че беше гладен и му се спеше), далече не е от онези неконтролируеми камикадзета, по които трябва да се крещи нон-стоп по площадки и магазини (все още няма много опит с магазините), но от яслата ми правят забележка, че "разкудкудяквал" децата, в смисъл на - влиза в стаята сутринта, където децата си играят с нещо, вижда приятелите си, започва едно кикотене, гъделичкане, писукане, бау-бау, мяу-мяу (със съответната интонация) и после персонала ми се оплакват, че ги болели главите и да съм говорела с него по отношение на поведението му. Не знам, аз ли не съм наред или това е нормално поведение на здрави, весели деца, които нито са агресивни, нито са кисели/криви, нито са темерутести...

Като искат нещо, идват при мен и питат дали може. Ако кажа, че не може, няма какво да отстояват, защото "не може" няма да се промени на "може" заради това, че някой бил отстоявал. Аз отстоявам, когато възпитавам, не детето. Когато детето добие достатъчно опит и знания, за да осъзнава какво отстоява, ще отстоява.

Моите забрани са за неща, които не трябва да се случват в момента, или по принцип. Обяснявам, но само на спокойни деца, не на ревящи. Ако е за в момента, обяснявам кога ще може, заради което синът ми беше свикнал в магазина да ме пита "кога ще може", като му откажа някакви скъпи играчки с бонбони в тях. И аз обяснявах, той знаеше кога ще може и всички спокойно си тръгвахме от магазина.

Не си представям да направя забележка на родител за подобно нещо. Първо, ако по време на моята смяна се случва нещо такова, ще го прекратя бързо и ефективно. Това са 3-годишни деца, какъв е проблемът? Учителките не са там само за украса. Като не им харесва поведението на детето в стаята, да направят нещо. Защо търпят до главоболие чак? Явно наистина не всеки е за тази работа.

Аз нямаше да пиша, не и в тази тема, ама хайде, реших да ви развеселя малко... Аз пък не възпитавам детето си, ами го дресирам като котка.   Методът ми е абсолютно доказан - всичките ми котки са умни и щастливи същества. Обичам да разговарям и с животинки и с деца и не ме притеснява, че бебето ми е дресирано. Между коте и бебе не виждам разлика по отношение на поведение и разум.   Двегодишно за мен е още бебе. Щом не може да си сменя памперса сам, мама командва, със всичките му последствия от това.

А може ли да ни развеселиш още малко, като споделиш, какви са последствията от евентуалното неподчинение на мамините команди?  (все още говорим за възраст 0-2г)

Всеки може да си "дресира" детето както пожелае.Аз приемам детето си,като личност и уважавам мнението му независимо,че е на 2г.Говоря с нея от съвсем малка като на голям човек.Оставям я сама да разбере,че това което и казвам е правилно,а не да и се налагам.Всичко при нас става с много обяснения.Когато тя иска нещо от мен в повечето случай съм и угаждала,но в замяна когато аз искам нещо от нея тя трябва да го направи и го знае.Тръшкането го разреших като отново я оставих да разбере сама,че това не е начина.Влезнах да пазарувам затръшка се за зрънчо.Обясних и защо не може и кога ще може,но тя продължи с цирка.Оставих я на воля да си се намята,правих се на приятно разсеяна и продължих да си пазарувам.Видя,че и с тръшкане няма да и купя зрънчо и дойде на касата по-ниска от тревата.Трети път не се и опита да прави такива циркове.Не ми пука особено околните дали смятат детето ми за невъзпитано в този момент,важното за мен е резултата след това върху детето ми.А той не закъсня.
На този етап детето ми:
-пресича с мен за ръка,когато види кола отива на тротоара
-споделя си играчките особено с по-малки от нея
-когато и кажа да ме изчака някъде и да не мърда ме чака там където съм я оставила
-когато иска играчка от друго дете или нещо да и взема ме пита-може ли
-кажа ли,че тръгваме сама ме хваща за ръка и тръгва
-от скоро започна да се извинява,когато е направила нещо лошо
-влизаме в магазин или някъде извън вкъщи казва Добър ден-Довиждане/Чао

Смея да твърдя,че детето ми е възпитано и без да я прибирам вкъщи при всяко неподчинение или на всяко нейно действие да има противодействие.

Първо. Отнасяш се като към личност, но я игнорираш, когато иска нещо.  ???

Второ. Току-що описа почти същото, което правим и ние, които си дресираме децата. С разликата, че сте останали в магазина да ви гледат и слушат цирка, а ние с нашите циркове излизаме. Никаква друга разлика не видях!