Ние сме приятелки от 25 години. Тя е кръстница на сина ми и със съпруга си са ни кумове. И последното нещо, което бих казала за нея е, че не е член на семейството ми.
ОСвен това предпочитам да се обадя на нея, отколкото на възрастните си родители. И да ги подлудя от притеснение.
Изобщо не става въпрос за колата - голям си буквалист. Става въпрос за моралната подкрепа и опора. Аз кола имам и съм активен шофьор от сто години. Не ми трябваха нито таксита, нито коли. Трябваше ми рамо, на което да се опра, докато ми мине първоначалния шок.
Ами, точно това исках да кажа – в подобна ситуация единственото, което ще ме интересува, е състоянието на мъжа ми. Последното, за което бих се сетила, е емоционалната подкрепа, от която имам нужда към дадения момент. Скачам в колата възможно по-бързо и отпрашвам, не чакам никого. Но хората сме различни, все пак.
