Познай коя е книгата - 14

Много се надявам загадката да се познае лесно. Наскоро открих този автор и нещата и все повече ми допадат.  

"Тогава толкова леката Х си тръгна. Към настилката я задържаше само тежестта на раницата и тази, по-трудната за обясняване, на камъните и чакъла, които се бяха струпали вътре в тялото й. Това трябваше да разкаже на служебния лекар одеве. Ако имаше желание… Или сили? Или може би време? Време сигурно, успокои себе си, без много да го вярва. Времето беше понятие, което вече не успяваше да разбере. Твърде много седмици и месеци се бяха изнизали, без да вземе каквото и да било участие в това, и тирадата й от одеве, този абсурден монолог, с който се опитваше да убеди себе си, че е също толкова храбра като всяка друга, си беше чиста лъжа.
Коя ли дума беше употребила? „Жива“, тази ли? Ала това беше смешно, Х не беше жива.
Х беше призрак, който работеше през нощта и трупаше камъни през деня. Движеше се бавно, говореше малко и изящно се измъкваше, без да я забележат.
Х беше винаги обърната с гръб, крехка и неуловима млада жена.
Не бива да се вярва на предишната сцена, която бе толкова лековата на пръв поглед. Толкова лесна. Толкова непринудена. Х лъжеше. Задоволяваше се да мами, насилваше се, заставяше се и отговаряше на повикванията, за да не бъде разкрита.
Все пак тя отново се сети за този доктор… Не й пукаше за номера на мобилния му телефон, но си помисли, че може би е изпуснала шанса си… Този изглеждаше търпелив и по-внимателен от другите… Може би трябваше… В един момент тя едва не… Беше уморена, а трябваше да подпре лакти на бюрото и да му разкаже истината. Да му каже, че ако вече не яде или хапва по толкова малко, то е, защото тежки камъни запълваха целия й корем. Че всеки ден се будеше с чувството, че дъвче пясък и че още преди да си е отворила очите, вече се задушаваше. Че заобикалящият я свят вече нямаше никакво значение и всеки нов ден беше като непосилен за повдигане товар. В такива моменти започваше да плаче. Не че беше тъжна, а за да накара всичко това да се махне. Сълзите, всъщност обикновена течност, й помагаха да смели своите камънаци и й позволяваха отново да започне да диша. Щеше ли да я чуе? Щеше ли да я разбере? Естествено. И точно затова си бе замълчала."

Авторката е французойка. Известна в България, най - вече с два свои романа, един от които е този, за който се пита в загадката. По романа има европейски филм. В главната роля е Одри Тоту...

Анна Гавалда ли е авторката?
А книгата може би е "Заедно"?

Да, Авлига. Ти си. 

А, чела ли си книгата или нещо от Анна Гавалда? Харесва ли ти?  На мен доста ми допадна.

Да, прочела съм почти всичко издадено у нас от Анна Гавалда, само "35 кила надежда" още не съм. Това е  роман за деца, но пак мисля, че ще ми допадне. Харесвам начинът и на писане, отнася се с разбиране и нежност към героите си, а и с чувство за хумор понякога, но хумор който не наранява и не осъжда
Иначе от останалите и книги именно "Заедно" харесах най-много, а "Утешителна игра" най-малко .
Малко по-късно ще пусна нов цитат.

Нова загадка :

 "Вечер оставах да работя навън до късно, за да избегна срещата с концентрираната тишина в къщата. Вътре лъхаше леко на запуснато и тъга; затова един ден по средата на седмицата отидох до града и си купих черно радио във формата на пура, което сложих на кухненския плот.
 Първото нещо, което правех вечер, след като влезех в къщата, беше да надуя някой канал с реклами. Развълнуваните гласове, които звучаха от приемника, ме караха да чувствам, че там някъде животът все пак продължава и частица от него прониква и в моята стара кухня. Така и не успях да изхвърля кафявото бакелитено радио, което татко подарил на мама през петдесетте за някоя от годишнините от сватбата им — дори го пусках без звук, понеже котката обичаше да лежи върху него, когато повърхността му се затоплеше.
 Перях всички дрехи заедно в пералнята и те придобиха сивкавосин оттенък. Понякога разлиствах втората част на „Ланд“ и четях как хората строят красиви веранди, как ги украсяват с дърворезба и правят домашни наденички. На кого му пука как изглежда верандата, та тя е просто място, където си изхлузваш ботушите и складираш празни каси бира! А наденица можеш да си вземеш за нула време от магазина.
 Правех неясни планове да разчистя стария хладилник. Някои от нещата вътре навярно можеха да си тръгнат и сами. Имаше бурканчета сладко с почерка на майка върху етикетите и дебел слой мухъл под капака. Да ги изхвърля означаваше да изхвърля нея."
 

Звучи много тъжно 

Да, книгата, от която е откъса, е и тъжна. Но не само. Също е и смешна, и романтична, и леко горчива. Нещо като чиклит е, но определено е надхвърлила тази категория в добрия смисъл на думата. Авторката е шведка. Историята в книгата е предадена от две гледни точки - на мъжа, и на жената. Те са самотни, всеки живее своя си живот, а после се срещат, влюбват се, но се оказва че не е лесно да са заедно, да споделят едно и също ежедневие.
Ето още един цитат (с женската гледна точка):

"Опитах се да си се представя като част от неговия живот. Но не се появиха никакви образи.
 Не съм очаквала да изпитам такъв културен шок в дома на мъж на моите години — швед, който живее на четири мили от мен.
 Вероятно щях да се чувствам по-добре с един правоверен мюсюлманин.
 Представих си тъмен, мършав мъж с меланхолични очи, който е бил принуден да стане политически изгнаник и сега живее в Швеция в едностаен апартамент със стени, покрити със стихосбирки на персийски. През деня работи като чистач въпреки университетското образование, което е получил в родината си, а нощем участва в задимени срещи с политическите и поетическите си приятели, или пък гледаме заедно незабравими черно-бели филми в някое малко кино. И аз ставам част от неговата култура, превеждам стиховете му и събирам пари на улицата за борбата срещу диктатора в неговата страна. Ядем пикантни ястия, седнали върху красиви рогозки…
 Но да правя кюфтета в ужасната кухня на Бени и да слугувам на двайсет и четири крави седем дни в седмицата, 365 дни в годината? Да поддържам сивкавия му душ чист, да паля печка, когато искам да се изкъпя, да обсъждам статии в „Ланд“? Аз?
 Може и да съм расист, ала не в традиционния смисъл.
 И въпреки всичко кършех ръце около телефона през следващите няколко дни. През половината време, понеже той не звънеше, а през другата — понеже аз не звънях.
 За да се противопоставя на унизителното тийнейджърско чувство, гледах вечер да не се заседявам вкъщи. Работех извънредно, ходех на кино, обикалях заведенията с колеги. Те смятаха, че съм необичайно весела и общителна. И аз смятах така."

Това да не е "Мъжът от съседния гроб"...налучквам. 😊

Точно тя е, Киара !
Авторката е Катарина Масети.
Давай нова загадка!

Хахах, явно ще трябва да я прочета. 

Ето новата загадка, едва ли ще ви затрудни:

"Ала от сутрин до вечер Х беше до краля, така близо, сякаш беше новата му невеста, в качеството си на негов най-важен съветник и най-добър приятел. Тя се връщаше в покоите ни само за да се преоблече или да полегне на леглото да отпочине, докато той беше на литургия или бе пожелал да излезе на езда със свитата си. В такива моменти тя потъваше в мълчание, сякаш животът си беше отишъл от нея, вследствие на силно изтощение. Лицето й бледнееше на фона на балдахина, а очите й бяха широко отворени, но невиждащи. Дишаше бавно и тежко, сякаш беше поразена от болест. Изобщо не продумваше.

Бях се научила да не я безпокоя, когато се намираше в такова състояние. Трябваше да намери собствен начин да отдъхва между безспирните публични изяви. Трябваше да е винаги очарователна, не само за краля, но и за всеки, комуто хрумнеше да отправи поглед към нея. Ако само за миг нейната сияйна лъчезарност помръкнеше, в двора щеше да се завихри водовъртежът на клюките, и този водовъртеж щеше да повлече и нея, и всички нас."

"Другата Болейн" - Филипа Грегъри
Много харесвам как пише Филипа Грегъри. Поредицата за Войната на розите и за Тюдорите така увлекателно те потапя в историята, разкрива различните гледни точки на героите за едни и същи събития.

Да, тя е. Ти си, Дахлиа. 

"— Глупости! — изсумтя презрително тя, отчаяна от недосетливостта му. — Страхът за живота, господине, предизвиква различни реакции, защото и хората са различни. Ако бях домакиня, която съпругът й пребива, щях да използвам или чук, или сатър. Само че аз съм преподавател в университет „Чъб“, а съпругът ми, който не спираше да ме тормози, беше декан в същия университет. Аз, разбира се, се надявах участието ми в смъртта му да не бъде открито, но самият факт, че ме разкрихте, не означава, че съм студенокръвна убийца. Всеки ден се страхувах за живота си, защото бях единственият човек, който знаеше за сексуалните приключения на Джон. Истината е, че исках да продължа да живея, капитане, но съпругът ми имаше намерение да сложи край на живота ми! Онова, което ви разказах след смъртта му, е вярно, но то едва се докосна до трупаните години наред гнусни подробности и шестте — точно така, цели шест! — опита, които съпругът ми направи да ме убие. Катастрофа, нещастен случай по време на ски, три опита да бъда отровена и злополука с огнестрелно оръжие, докато бяхме в Мейн. Джон умираше да стреля по безпомощните сърни, а след това да ги яде!
ХХХ я наблюдаваше като омагьосан и благодареше на Господа, че убийците с толкова много ум в главата не са много, нито пък са толкова красиви. Трийсет и две годишната жена беше в разцвета на силите и хубостта си."

О, това е Колийн Маккълоу Едно от малкото и криминалета, но ен се сещам за името.