НОВО! Пилешка супа за душата!

не сьм чела по-хубаво и по-тьжно нещо.

И аз.

И истинско, и изстрадано...

слави поклон !

Толкова е истинско и точно и вярно. Слави, много е точно


"Господ бил като хората-щом влезел в една градина, откъсвал най-хубавите цветя за себе си."
Нека заедно поплачем за нашите Ангелчета-цветя!

А това написах за моя син :

Толкова много несбъднати мечти-
съдбата рано прекърши крилете ти!
Толкова наранени съдби -
смъртта бързо затвори очите ти!
Къде си ти?  Къде си ти? -
Недокоснат, единствен в сърцето ни!
Неземен АНГЕЛ в рая;
звезда искряща във безкрая-
обичан и незаменим,
наш прекрасен син до края.

Да, но не е мое творчество за съжаление

Написаното от Слави и от Краси- просто нямам думи , само сълзи. Дали наистина са щастливи там горе нашите деца ???Моля се да е така .................

Плачът е нещо незначително -
въздишката - е нещо дребно.
Но от товара им натрупан
човек умира постепенно.
Казват - лекувало времето.
Времето не лекува!
Мъката - като жилите -
със възрастта се подува.
Времето е проверка
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма...

Слави, Краси, Искрице, mpetkova, разплакахте ме! Просто не мога да спра да  !
А това стихотворение написах аз за моите малки дечица!
Бог ли Дявол ли незнам
кой децата ми отне!
Бог ли Дявол ли незнам
даде ми едно дете!
В един нещастен ден
аз близначета загубих!
В един щастлив момент
аз момиченце родих!
Често чудя се сама
как са моите момченца!
Често им се моля аз
сестричката си те да пазят!
Няма сила, на Света,
спомена да заличи!
Няма лек, на Земята,
болката да излекува!
Как забрава да обхване
душата страдаща и болна!
Душа тъй жадна да прегърне
две мънички телца бездъхни!
Защо животът е така суров
и от двойна радост най-голяма
изведнъж ти праща скръб
тъй жестока и тъй необятна!

из "Пилешка супа за душата. Трета порция. Още 101 истории, които стоплят сърцето и възвисяват духа" - Джак Канфийлд и Марк Виктор Хансен, изд. "Кибеа", 1999 год.

Бяхме щастливи, че Бог ни е дарил с трима сина. Всеки от тях ни радваше по свой начин, със своите индивидуални особености, но средния ни син Били всички наричаха галено "вечния оптимист". Бих искала заслугата за неговото поведение да беше наша, ала той просто си беше роден такъв! Например, винаги е бил ранобуден и имаше навика да се вмъква в спалнята ни в 5 часа всяка сутрин. Когато пропълзяваше в леглото ни, ние го увещавахме да пази тишина и да се помъчи да заспи отново. Той обаче лягаше по гръб и казваше с високия си фалцет:
- Ще бъде хубава сутрин. Чувам птичките да пеят.
Когато го молехме да престане да ни говори, той отвръщаше:
- Аз не говоря на вас, говоря на себе си!
Веднъж в детската градина го накарали да нарисува тигър. Оптимизмът бе силната страна на Били, но за рисуването не можеше да се каже същото. Ето защо неговият тигър се получил с уродлива глава и едно затворено око. Когато учителката го попитала защо тигърът е примижал с едното си око, Били отвърнал:
- Защото казва: "Аз те дебна, детенце!"
Когато беше петгодишен, се впусна в спор с по-големия си брат дали един човек от телевизията е плешив или не. Били каза:
- Той не е плешив. Той е като татко. Плешив е, само докато го гледаме. Когато си отиде, има много коса.
Тези и много други спомени доведоха до едно от най-оптимистичните му изявления. Третият ни син Танър бе поразен от хемолитичен уремичен синдром във вторник и умря следващата неделя. Тогава Били беше на седем години. В нощта след погребението на Танър сложих Били да си легне. Често и аз лягах за малко до него, за да обсъдим изминалия ден. Точно тази нощ двамата лежахме притихнали в мрака и като че ли нямахме какво да си кажем. Изведнъж от тъмнината се разнесе гласът на Били. Той каза:
- Мъчно ми е за нас, но като че ли ми е по-мъчно за всички онези други хора.
Попитах го кои хора има предвид. Той ми обясни:
- Хората, които никога не са познавали Танър. Не е ли цяло щастие, че Танър бе сред нас 20 месеца? Помисли си само колко много хора не са имали късмета да го познават. Ние можем да се смятаме за истински щастливци!

... преписах този разказ, написан по истински случай, специално за всички тук, с надеждата, че ще ви хареса и развълнува така, както мен ...

Това, дето го пиша,
най-много прилича
на писма "до поискване" -
понякога смешни,
друг път лирични,
назидателни, тъжни,
но винаги искрени.
И си вярвам,
че някой ги чака и пита:
"Днес има ли нещо за мене?"
и десет пъти ги препрочита
като откровение....
Цял живот пиша,
побъркана сякаш.
И не помислям - това е изключено!
че мойте писма
 се трупат някъде
и никой не идва
да ги получи.....

Опъната до болка е всяка струна в мен.
Едно докосване и ще се скъса.
Като сън отмина пак и този ден-
нощта със капки тъмнина ме пръска.

Самотата над мен пада като гъста мъгла
и притиска ме в свойта студена прегръдка.
Чувам даже сърцето й- колко много тъга
самотата във себе си крие. И тръпне.

Може би имаме двете сходни съдби-
всичко имали и всичко изгубили.
Може би и в нея дълбоко нещо боли...
Самотата за мен ще си спомни ли

ако утре отново потърся я в здрача?
Дано поиска да бъда нейна утеха,
а тя за мен рамо, на което да плача
докато денят се събужда полека.

Можеш да проливаш сълзи,че си е отишъл,
Или можеш да се усмихнеш защото го е имало.
Можеш да затвориш очи и да се молиш да се върне,
Или можеш да отвориш очи и да видиш всичко,което e оставил.
Сърцето ти може да бъде празно,защото не можеш да го видиш,
Можеш да обърнеш гръб на утрото и да живееш за вчера,
Или можеш да бъдеш щастлива за утрото,заради вчера.
Можеш само да помниш,че си е отишъл,
Или да почиташ паметта му и да го оставиш да продължи да живее в теб.
Можеш да плачеш и да затвориш съзнанието си,
Да бъдеш празна и да обърнеш гръб на всичко...

Или можеш да правиш каквото той би искал,
Да се усмихваш,да отвориш очи,да обичаш и да продължиш напред...


това сподели една мама тук - http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=334181.msg8888844#msg8888844