Можем ли да избягаме от семейния модел?

Да, никой мъж не би харесал описаните и по твоя начин жени. Аз например не харесвам и такива деца, "злобни таласъми"  . Няма как да не се съглася с това. Дали обаче става въпрос за чак толкова краен случай? Надали.
Сещам се в случая за една българска режисьорка. Бинка Желязкова, дано да не се бъркам за името. Та тя и нейният съпруг се карали страшно много, направо всеки ден и супер драматично, на живот и смърт. И приятелите им обичали да ходят на почивка с тях или на гости само за да гледат как двамата се карат, толкова артистично и истинско  . С годините го превърнали в нещо оригинално и не се съмнявам, силно терапевтично. Явно дори и за наблюдателите им. Много е хубаво да си намериш точната половинка, с която да можеш да бъдеш себе си. Partners in crime.....това е една по-романтична гледна точка на проблема. Нека да знае девойката, че има пътища много и различни подходи към живота.

Здравейте отново  
Прочетох всички коментари и отново благодаря за съветите. Ще си направя изследвания да видим дали действително не е нещо здравословно като за начало.
Ние с предишния ми приятел се карахме адски много, всеки ден по няколко пъти поне   със сегашния се караме доста по-рядко, да речем 2-3 пъти в месеца, а някой път и толкова не се караме. Просто си мрънкам периодично, а той като че ли ме приема такава каквато съм, смее се като съм се вкиснала и после ми минава. Честно казано откакто пуснах темата ми олекна доста, първо защото не съм сама, второ защото ми дадохте доста съвети, които мисля да спазя( в това изречение може би има сгрешени запетаи  ).
Като пуснах темата бях много разстроена, може би съм представила нещата в доста тъмни краски, но не мога да преценя обективно как са нещата в реалността. Принципно съм човек с чувство за  хумор, а като има проблем в живота ми и съм мнооого черногледа, сякаш е края на света.
Може би последния път, който отключи тази депресия (нека така да я наречем) беше когато имах възможност за нова по-хубава работа, оплесках я тази възможност по една или друга причина и почнах да се чувствам адски зле за себе си и да съм недоволна от всичко около себе си (даже същия ден, в който пуснах темата изгубих и сегашната ми работа, което породи в мен  някаква несигурност и тревожност и сега докато не си намеря нова ще ни е малко трудно вкъщи). В такива моменти всички ми се виждат черни - приятели, познати, родители, живот... И си викам защо не съм и аз като А. или Б. да ги гледат родителите им, да могат спокойно да си изучат университета и да се забавляват, а аз трябва да мисля за учене, за работа и за плащане на сметки и изхранване на семейство. Яд ме хваща, ядосана съм, че не им бях приоритет, че не си напънаха задниците да имам аз пълноценен живот. Нито на спорт са ме записвали, нито никъде не съм ходила на допълнителни занимания, само си седях вкъщи и се депресирах докато връстниците ми излизаха на кино, на кафе, ходеха на танци, на пазар, социализираха се и прочие. Аз с два лева на ден къде да отида... трябваше да си събирам с месеци, за да си купя една блуза да речем. Като почнах работа много се успокоих, но пък нямах време за странични неща освен работа и университет и се преуморявах много. Усещам сякаш нямам гръб и трябва да мисля за неща, които човек на моята възраст не бива. Ако става дума само за моите джобни все се оправях със стипендии или като си събирах по 2 лв, то капка по капка вир става. Ама вече баба ми не може да работи и аз трябва да купувам храна, лекарства, да плащам сметки, еми тежи ми, че трябва да ги мисля тия неща, а майка ми да хвърля по някой лев за нас, от време на време, докато издържа приятеля й плазмодий, който не работи. Нечестно го чувствам просто. Не знам дали съм права или не, но така го чувствам. Чувствам се самотна, никога не съм могла да им споделя нещо, винаги ме отпращаха с това, че са глупости и прочие, сама съм се справяла с проблеми в училище, с кофти грешки, които съм правила от незнание, защото просто никой не си е направил труда да ми каже, израстнала съм в изолация, елементарни неща не знаех като какво е менструация, никога не са ми говорили за секс, за отношения, за живота... за нищо.  И виждам, че и аз ставам такъв темерут, дето не знае как да говори с хора, като през по-голямата част от времето дори не осъзнавам, че съм такава.
Различна съм от тях в тоя смисъл, че действам по-отговорно, опитвам се да градя, за да съм финансово независима, може да се разчита на мен, честен човек съм и не правя нищо зад гърба на хората и си избирам партньори, които са интелигентни и в които виждам намерения, сходни на моите. Но гнева към родителите си ми е много трудно да превъзмогна, както и да спра да ги обвинявам.

Искам да ти кажа нещо.
Всичко това... го изхвърли веднага от главата си.
Аз съм дете на разведени родители, а майка ми работеше на държавна работа с много ниско заплащане през цялото ми детство. Работя от 15 годишна различни неща. Дрехи съм си купувала само от втора употреба. Сама си спестявах пари за някои важни неща като компютър, например. В първи курс на университета си бях на 4-часов работен ден въпреки, че учех много тежка специалност с адски много присъствие. Да речем, че повече няма да описвам, стана ясно горе долу, нали?

НО!

Животът ти зависи изцяло и само от теб.
Не са те записали на спорт? Ако си искала, си щяла да спортуваш. Аз бягах, а за това не ти трябва нищо освен маратонки и мерак. Когато исках да се науча да карам колело, намерих съученик, който се нави да ми продаде старото си за 50 лв. Има адски много спортове, които можеш да практикуваш без да ти трябват пари. Няма такова нещо като "Не ме записаха." Не си искала, не са.

Не са те писали на допълнителни занимания и приятелките ти са се социализирали, защото са ходели на кафе, пазар, кино? А ти защо не ходи с тях? На какви допълнителни занимания си очаквала да те запишат, за да станеш социална? Социалността е в главата, в съзнанието, в желанието да си усмихната и да общуваш с хората. Ако ги имаш, пари не ти трябват, за да не си седиш сама вкъщи. С колко приятелки сме висяли по градинки и паркове да си говорим, яли сме джанките пред блока. Родителите ти да бяха свръх загрижени, нямаше как да ти създадат те социалния кръг.

Явно родителите ти не са били слънце, не са били от загрижения тип, не са се отнесли с теб добре, но това не може да ти бъде оправдание за всички грешки и пропуснати шансове, за всички непоети инициативи оттук насетне. Стегни се и разбери, че ти си ръководиш живота и битието, и ти носиш отговорността за собственото ти развитие, както и за произтичащото от това държание. Недоволството ти няма да ти помогне с нищо.

Уейв, първите 30 години от живота ми бяха отвратителни. Ама наистина отвратителни! И вярвай ми, ако тръгна да ти разказвам твоите ще ти се сторят песен!!! И както вече писах, когато станах на 30 реших, че не искам да живея повече така. Промених себе си и живота си - обърнах всичко с краката нагоре и започнах да градя всичко отначало. И да - получи ми се. Стъпка по стъпка, ден след ден нещата се подреждаха благодарение на много воля и труд от моя страна и на безкрайната подкрепа на втория ми съпруг. И сега, когато погледна назад в онзи период до преди 7 години имам чувството, че това никога не се е случвало на мен. Изглежда ми буквално, като някакъв лош сън, който съм сънувала. А ти си само на 22 години - нямаш семейство, нямаш деца. Само ти и приятеля ти сте, като днес е той, а утре може да е някой друг. Ако искаш да променяш нещо в живота си или в характера си сега е момента да го направиш. Защото вярвай ми едно е да правиш промени на 22, без семейство и деца, а съвсем различно е след 30 с 1 или 2 деца до теб. Затова реши какво точно искаш да промениш и бавно, постепенно с постоянство променяй нещата - всеки ден по една малка победа. Ще видиш как ще дойде ден, в който ти ще си съвсем различен човек, ще имаш съвсем различен живот, а миналото ти - е, него няма как да промениш. Приеми го, вдигни високо глава и продължавай напред. Каквото са направили родителите ти с теб - край. Сега от тук нататък е важно ти какво ще направиш със себе си и какво един ден ще направиш за своите деца 

Животът е това, което се случва докато се питаме какво можеше или би могло да бъде и се опитваме да отговорим на въпроси, чиито отговори не ни носят добавена стойност. Почти всички проблеми съдържат в себе си и отговора, просто трябва да направим крачка назад и да го видим.

За изследвания, освен хормони, се изследва нивото на витамин Б. Може и да се дължи на недостиг на серотонин.

Но както го виждам, просто са психологични блокажи.

Ами явно знаеш тогава как е, гугъл. Но си мнооого права за всичко, така е!
Аз също съм излизала с приятели само на пейките и сме яли джанки и ябълки, но в гимназията в един момент стана важно да имаш готини дрехи, да ходиш по кафенета, по кината, не им се седеше много по пейките вече. А за спорт са ми се искали танци или плуване, не съм много по тичането, пробвала съм, доскучава ми.
До характер си е всичко, не съм от оптимистите, аз винаги виждам пречка във всичко, дали действително я има или само аз така си въобразявам. Осъзнавам, че трябва да ги превъзмогна тия неща и в голяма част от времето ги забравям! Има периоди, през които изобщо не се сещам и съм си мислила, че ги преодолявам. Но в труден момент всичко отново се влива в съзнанието ми, сещам се и... написах вече какво се случва, няма да се повтарям.  Опитвам се да направя каквото мога - развивам се, иска ми се да градя някаква кариера, не си се представям домакиня през целия ми живот.  Но нямам воля, някой път се надъхвам и мноого работя и се старая, друг път си мисля, че няма смисъл... и така ту горе, ту долу.  Оп, да потръгнат нещата и после пак се връщам в стартова позиция.

Lady Cassiopeia Duval, благодаря ти!
Нещо, което мисля да направя е да си поставям малки цели, които смятам, че ще ме правят щастлива, може би така и ще развия постоянство. Аз много се влияя от мнението на другите, много често направо живея заради чуждото одобрение и когато не го получавам или поне не така, както ми се е искало се обезкуражавам и се отказвам.

Нормално е да си гневна и е нормално да не можеш да им простиш с лека ръка.
Опитай се да разбереш, че те просто са такива- на по- ниско интелектуално ниво от теб, по- елементарни и по- вредни както за теб, така и за себе си, отколкото би ти се искало.
Не са се държали с теб така от лошотия, а от липса на капацитет и всъщност, с всичко ти служат като коректив- каква не бива да бъдеш.
И ти не си, което е първата причина да се поздравиш, да се самопохвалиш, че и да се потупаш по рамото.
И причина да се обичаш- нямаш нищо от отвратителните им характери и виждания за живота.

Не се напъвай насила да им прощаваш, но и не се насъсквай допълнително срещу тях, защото ти се тровиш с непрекъснатите диалого- монолози на ум, които перманентно водиш.
Просто всеки ден си напомняй, че между теб и тях има Вселена разлика и то в твоя полза.

Знам, че не е от лошотия, не са лоши хора. Но ме наранява неизантересоваността им, аз с баща ми съм прекъснала връзка, защото ме е наранявал вербално през малкото пъти, в които сме имали контакт. С майка ми живеем заедно уж, но се прибира рядко вкъщи и сме само на "Здравей, здрасти". Изобщо не се е интересувала какво се случва с мен. Хвърля някой лев на масата  и толкова... пак е нещо, де... предполагам.

Започни да работиш върху това. Търсила си одобрение от родителите и не си го получила. Сега го търсиш от всички. Не може цял живот да се съмняваш в собствената си значимост!!! А и ставаш магнит за всякакви мухляци - от льольовци до агресори. Те надушват несигурността ти и я ползват според потребностите си.

Като не си важна за родителите си,стани важна за себе си и то за винаги.
Черните  мисли са свързани с трудния ти живот и е нормално да се отчайваш.Ти не си слабохарактерна ,щом учиш,работиш,грижиш се за баба. Скоро ще си завършила,ще живееш с любим човек и т.н хубавини и няма да ти е толкова трудно.
На майка си директно можеш да кажеш ,че има и дъщеря ,и майка,не е само любимия.Можеш да изразиш претенции.Може да не ти мине номерът,но поне ще си й го казала.

Не можеш да се харесаш на всички. Никой не може. Дори Исус, или Майка Тереза, или Мадона не ги харесват всички. Разбирам те, защото и аз поради липса на одобрение от майка ми, сега все искам всички да ме харесват. Не става. Твърде откровена съм, не мога да играя театър и това повечето хора ги дразни. Примиряваме се, и продължаваме напред. Харесват ме малко хора, но пък те ме харесват ужасно много. Това уравновесява нещата.

Това с работата е кофти. Не се отпускай, особено щом имаш нужда бързичко трябва да намериш нещо. Не вярвах, но човек в голяма криза изпада като няма работа. Безполезен се чувства. Гадно е.

Никой не е в дупка постоянно. Когато е слънчево и си зает, не мислиш за гадните работи. Но като е дъждовно, стоиш в къщи ... и какво друго да правиш освен да мислиш глупости. Майката му е да си създадеш повече занимания, за да не мислиш глупостите. Като намериш нова работа - почваш да плуваш, или да ходиш на танци!

А пък дъртите - нали се разбрахме, че ги забравяме, прощаваме, и всеки да си живее живота. Майка ти поне хвърля по някой лев. Мен много ме дразни свекървата, дето не стига че нищо не дава, ами и теглила заеми, оплела се, сега горе-долу се справя, но не веднъж се е случвало ние да  си я гледкаме. И тя сума години влачи един плазмодий /той почина, лека му пръст/, и сега сума години след това не може да си изплати заемите от тогава. Не стига трите деца, ами и нея трябваше да издържаме Но ... така стоят нещата, родили са ни, добри, лоши, това е. Точка. Край. Качи се на Витоша някой ден, сама, седни на една хубава поляна, на едно хубаво слънце, затвори очи, помисли за всички лоши неща, които са ти направили, и им прости. Прошката те пречиства. Теб самата. Прошката е за теб, не за тях. Дори не е нужно отсрещната страна да знае, че и прощаваш. Направи го вътре в себе си и ще ти олекне.

Важна за себе си ще ми бъде много трудно да си стана. Може би и затова си избирам партньори, за които съм на първо място и т.н., за да се виждам важна поне в нечии очи.
Днес по стечение на обстоятелствата (вселенска случайност) един човек, който е по-навътре в психологията/философията без дори да питам спомена за социалните взаимоотношения и препоръча подходящи четива за това как да разбием модела ни на поведение (ако някой се интересува едната книга е на Ерик Бърн - "Игрите, които хората играят", другите не успях да ги запиша).  Мисля да я прочета и дано помогне и тя.
Наистина от както пуснах темата доста ми олекна и мога да кажа, че тези дни се държа и по-добре с половинката и съм по-благодарна за нещата, които имам. Дано успея да удържа по този начин, че иначе не се трае. 

Много ми е интересна темата и много се възхищавам на всички, които пишат, такива сте мъдри и осъзнати, а аз почти на 35 тепърва откривам топлата вода за основни неща. Като завършена жертва мога да кажа, че жертвите сме перфектни в намирането на палачи, първия съм си го намерила още с раждането си - майка ми, само на 21 срещнах и мъжа, от който и досега не мога да се освободя, въпреки че никога нищо добро за мен не е дошло от него. Аз за себе си решение все още нямам, колкото и книги да изчета, и умирам от страх да не навредя на детето ми, защото виждам че даже на 31 не съм била никак готова за него и не съм мръднала на сантиметър от семейните модели. Тези думи на 100% се отнасят за мен:

Мъдри, мъдри...колко да сме мъдри?! Акъли лесно се дават на другите, но да ги приложиш върху себе си е трудно. След откъсването от родителите и прошката тепърва започва трудната част. Пречупената психика не се поправя толкова лесно. Даже много често си мислим, че сме излезли от блатото, но дали толкова лесно се сменя чипа?!