Жертвите са най-жестоките палачи. Нищо общо със семейния модел не намирам в описаното. Виждам само една жертва, която има страхотно оправдание да бъде зла, т.е. клисечска жертва. И като такава изпитва потребност и публично да се оплаква. Никаква психотерапия няма да помогне на това, защото е много приятно, а и у нас е общественоприемливо и се харесва на околните. Човек може да се промени, но ако има нужда от това. Просто отговорното поведение, съзнателното живеене са твърде изморителни за повечето хора и те избират да си правят пишман психоанализа, за да успокоят съвестта си и да продължат да са такива каквито им е удобно. Може да изглежда крайно, но с малки изключения човек е точно такъв, какъвто му е най-удобно да бъде. Разни хора, разни предистории, а и разни резултати. Едни тормозени деца стават садисти, други стават лекари. Въпрос на избор.
- Публикувана: 17 апр. 2017, 23:18 ч.
- Последно мнение: 23 апр. 2017, 18:32 ч.
Можем ли да избягаме от семейния модел?
Колко е удобно да виним родителите си за собствените си провали като възрастни 
И между другото да споменаваме, че и ние сме кофти в отношенията си и повтаряме грешките на родителите ни
Освен, ако ситуацията в семействата ни като дете не са били крайно ужасни с тежки последствия върху психиката ни на деца, другото не го разбирам.
Вече сме големи и щом осъзнаваме че сме кофти, значи можем и да се променим, нали 
Най - трудно било да се сблъскаш с тъмна си страна, да я опознаеш било най - големия страх на човека, така казват.... 
Иначе за някой, който има нужда от професионална помощ, мога да кажа, че има метод хипно терапия. Бил много добър за преодоляване на детски травми, дори такива , за които нямаме спомен от къде идват и в какво се коренят.... така казват...
нямам личен опит освен от близък приятел който посещаваше..... хипно-терапевт 
И между другото да споменаваме, че и ние сме кофти в отношенията си и повтаряме грешките на родителите ни
Освен, ако ситуацията в семействата ни като дете не са били крайно ужасни с тежки последствия върху психиката ни на деца, другото не го разбирам.
Вече сме големи и щом осъзнаваме че сме кофти, значи можем и да се променим, нали Най - трудно било да се сблъскаш с тъмна си страна, да я опознаеш
било най - големия страх на човека, така казват.... Иначе за някой, който има нужда от професионална помощ, мога да кажа, че има метод хипно терапия. Бил много добър за преодоляване на детски травми, дори такива , за които нямаме спомен от къде идват и в какво се коренят.... така казват...
нямам личен опит освен от близък приятел който посещаваше..... хипно-терапевт 
За мен, най- лесната самопомощ е, да не забравяш какво спрямо теб- отношение, реакция, дума или жест, те е карало да се чувстваш зле и не искаш да го причиниш на детето ти или мъжа ти.
Това е невероятен коректив.
Това е невероятен коректив.
Винаги си задавам този въпрос, когато си изпускам нервите.
И като цяло - не правя това, което не би ми било приятно на мен да ми направят.
Не виждам нищо осъдително. Всяко ново поколение на един етап смята, че разбира нещата по-добре от предишното, че промяната в мисленето на старото е задължителна, че за да живееш живота си пълноценно, трябва да се движиш по собствени правила. Жената е на този етап. Още малко житейски уроци и ще разбере, че не открива топлата вода. Няма поколение, което да не е критикувало предишното. Войната между поколенията не е от днес.
За мен, най- лесната самопомощ е, да не забравяш какво спрямо теб- отношение, реакция, дума или жест, те е карало да се чувстваш зле и не искаш да го причиниш на детето ти или мъжа ти.
Това е невероятен коректив.
Това е невероятен коректив.
Естествено това поведение се изразява най-ярко докато съм във връзка, по-специфично се изразява в отношението ми към партньора. Постоянно недоволна, изискваща, упрекваща, избухлива, нервна, мрънкаща, егоистка, неинициативна (това с инициативата може и да се оправи), песимистка...
А с всички партньори ли си такава? Да не би конкретен човек да те провокира по някакъв начин или да подбираш еднакъв типаж мъже с качества, които те дразнят? За себе си съм забелязала, че много се влияя от партньора си. Някои хора ме правят звяр, а други без усилие вадят най-доброто в мен.
Според мен щом осъзнаваш недостатъците си, едва ли си толкова зле, колкото се описваш.
И внимавай в опитите си да избягаш от модела да не изпаднеш в другата крайност.
Здравейте! Не очаквах да има толкова много коментари, за което благодаря на всички, които отделиха от времето си. За мен лично всички коментари са меродавни, макар и някои да са по-остри, аз напълно осъзнавам, че всичкото това е вярно. Знам слабостите си, по-скоро темата беше насочена към хората, които са успяли да си помогнат, за да се надъхам, че ще успея и аз.
Имаше един период в живота ми, който беше не отдавна, през който успявах да се контролирам. Беше ежедневна борба между разум и чувства. Мислих, че успявам, но се подхлъзнах и паднах отново там, където съм била, предполагам съм се отчаяла, решила съм, че явно няма как човек да се промени и отново започна старата песен на нов глас.
Искам и да разясня някои неща - под "има ли смисъл да живея" нямам предвид "искам да умра" или друго драматично изказване. Живее ми се и искам да съм щастлива, може би затова толкова много се отчайвам когато не се получават нещата така както съм искала.
Обвинявам родителите си - да. Имам много да разказвам за тях, но темата реално не е за да се оплача колко ми е гаден животът, можеше и по-гаден да е. Написала съм едно-две неща за себе си, за да ви стане ясно все пак за какво става дума. Темата е за хората, които са се справили и въпросът ми беше ясен - Как?
Упреците си ги отправям и сама към себе си, благодаря все пак.
Относно партньорите, с които съм била. Реално съм била с двама в по-дълга връзка, едната продължава и в момента. Да и с двамата се държа (съм се държала) така. При първия бях убедена, че съм права за нещата, за които се ядосвам, сега вече осъзнавам, че на моменти греша. Както казва qrye предишният ми приятел ме правеше звяр. Със сегашния не е чак така, но пак избухливостта и това, че съм вечно недоволна все още е налице. Това, което ме озлобява е слабостта им. Не знам дали имам прекалено нереалистична представа за мъж - но като някой почне да мрънкя или да се оплаква или тръшка и изпитвам такава огромна злоба и отвращение, просто явно като видя слабост у мъж и се отключва това ми поведение. Избирам си партньори много различни от баща ми и роднините ми мъже - държа да са работливи, да не са мързеливи, да се грижат за мен и винаги да съм на първо място. Но уви са чувствителни, може би и леко мекушави, което мен ме дразни и ме кара да се държа така.
Ясно ми е, че понеже аз себе си не приемам и се упреквам постоянно, прехвърлям недоволството и в/у него.
Имаше един период в живота ми, който беше не отдавна, през който успявах да се контролирам. Беше ежедневна борба между разум и чувства. Мислих, че успявам, но се подхлъзнах и паднах отново там, където съм била, предполагам съм се отчаяла, решила съм, че явно няма как човек да се промени и отново започна старата песен на нов глас.
Искам и да разясня някои неща - под "има ли смисъл да живея" нямам предвид "искам да умра" или друго драматично изказване. Живее ми се и искам да съм щастлива, може би затова толкова много се отчайвам когато не се получават нещата така както съм искала.
Обвинявам родителите си - да. Имам много да разказвам за тях, но темата реално не е за да се оплача колко ми е гаден животът, можеше и по-гаден да е. Написала съм едно-две неща за себе си, за да ви стане ясно все пак за какво става дума. Темата е за хората, които са се справили и въпросът ми беше ясен - Как?
Упреците си ги отправям и сама към себе си, благодаря все пак.
Относно партньорите, с които съм била. Реално съм била с двама в по-дълга връзка, едната продължава и в момента. Да и с двамата се държа (съм се държала) така. При първия бях убедена, че съм права за нещата, за които се ядосвам, сега вече осъзнавам, че на моменти греша. Както казва qrye предишният ми приятел ме правеше звяр.
Със сегашния не е чак така, но пак избухливостта и това, че съм вечно недоволна все още е налице. Това, което ме озлобява е слабостта им. Не знам дали имам прекалено нереалистична представа за мъж - но като някой почне да мрънкя или да се оплаква или тръшка и изпитвам такава огромна злоба и отвращение, просто явно като видя слабост у мъж и се отключва това ми поведение. Избирам си партньори много различни от баща ми и роднините ми мъже - държа да са работливи, да не са мързеливи, да се грижат за мен и винаги да съм на първо място. Но уви са чувствителни, може би и леко мекушави, което мен ме дразни и ме кара да се държа така.Ясно ми е, че понеже аз себе си не приемам и се упреквам постоянно, прехвърлям недоволството и в/у него.
Ясно ми е, че понеже аз себе си не приемам и се упреквам постоянно, прехвърлям недоволството и в/у него.
Трудно се справяме ние. Аз не се справям. Но книгите наистина биха могли да помогнат. Някой по-нагоре каза, че не може да препоръча, но аз мога. Не обичам прекалено надъхващите, депресират ме. Обичам умерено психологическите книги - Паолу Коелю /особено "Вероника решава да умре", "Алхимикът", "Петата планина", "11 минути" ... абе всички са хубави/, Хорхе Букай /"Нека ти разкажа", "Разказвай с мен", "Писма до Клаудия" например/, Лоран Гунел - всички са му хубави, но особено "Бог пътува винаги инкогнито". Можеш също да прочетеш "Яж, моли се и обичай", там главната героиня е в голяма депресия и пътува по света, много добре е написана, Елизабет Гилбърт е страхотна авторка.
Може би е глупав въпрос, но е нещо което ме тормози от много години насам.
Семейството ми е доста далеч от образеца за "нормално" семейство, всячески се опитвам да се разгранича от него, но осъзнавам, че съм станала същата, което много ме обезкуражава и ме кара да се чувствам доста зле за себе си. Естествено това поведение се изразява най-ярко докато съм във връзка, по-специфично се изразява в отношението ми към партньора. Постоянно недоволна, изискваща, упрекваща, избухлива, нервна, мрънкаща, егоистка, неинициативна (това с инициативата може и да се оправи), песимистка... сякаш в огледалото не гледам себе си, а гледам човека, който ме е отгледал ( и когото съм упреквала цял живот точно за тези качества, които явно имам и аз).
При вас как е? Същите ли сте като хората, с които сте израстнали или някак си успяхте да се разграничите?
Нарочно казвам "човекът, който ме е отгледал", защото мен не са ме отгледали родителите ми (което, разбира се, не попречи на това да прихвана и от техните кофти качества, колкото и малък досег да съм имала до тях). Което е предпоставка за други дефицити като комплекс за малоценност, страх от изоставяне и постоянното чувство, че съм лишена от нещо, което ми се полага, постоянно гледам в посоката, където нещо ми липсва, а не към това, което имам.
Просто усещам, че се явявам като насилник във връзките си с мъжете, предполагам някой ден ако имам деца няма да е много по-различно. И ей богу, искам това да спре, искам да съм нормален човек, а не знам как... вие успяхте ли? Как? Струва ми се толкова безнадеждно да се променя, аз май просто трябва цял живот да си остана сама, за да не тормозя никого... Осъзнавам колко драматично звуча, но това нещо ме изяжда жива отвътре.
Чела съм теми, подобни на тази, обаче от гледната точка на "жертвата". Жертвата бяга от насилника, намира си друг тип половинка and they lived happily ever after. Обаче ако ти си насилникът? Какво правим, как бягаш?
Мислила съм си за психолог, но не мога да преценя при кого да отида, предполагам, че имам и някаква форма на депресия, но хапчета не желая да приемам. Може би кратка дискусия по темата би ме окуражила и надъхала да се справя сама с проблема. И преди съм пускала тема тук и да си кажа - много ми помогнахте всички. Не знам дали и сега ще е така, но го приемете като зов за помощ, защото наистина не виждам какъв е смисълът да живея ако само ще тормозя хората, които обичам. Благодаря за отделеното време.
Семейството ми е доста далеч от образеца за "нормално" семейство, всячески се опитвам да се разгранича от него, но осъзнавам, че съм станала същата, което много ме обезкуражава и ме кара да се чувствам доста зле за себе си. Естествено това поведение се изразява най-ярко докато съм във връзка, по-специфично се изразява в отношението ми към партньора. Постоянно недоволна, изискваща, упрекваща, избухлива, нервна, мрънкаща, егоистка, неинициативна (това с инициативата може и да се оправи), песимистка... сякаш в огледалото не гледам себе си, а гледам човека, който ме е отгледал ( и когото съм упреквала цял живот точно за тези качества, които явно имам и аз).
При вас как е? Същите ли сте като хората, с които сте израстнали или някак си успяхте да се разграничите?
Нарочно казвам "човекът, който ме е отгледал", защото мен не са ме отгледали родителите ми (което, разбира се, не попречи на това да прихвана и от техните кофти качества, колкото и малък досег да съм имала до тях). Което е предпоставка за други дефицити като комплекс за малоценност, страх от изоставяне и постоянното чувство, че съм лишена от нещо, което ми се полага, постоянно гледам в посоката, където нещо ми липсва, а не към това, което имам.
Просто усещам, че се явявам като насилник във връзките си с мъжете, предполагам някой ден ако имам деца няма да е много по-различно. И ей богу, искам това да спре, искам да съм нормален човек, а не знам как... вие успяхте ли? Как? Струва ми се толкова безнадеждно да се променя, аз май просто трябва цял живот да си остана сама, за да не тормозя никого... Осъзнавам колко драматично звуча, но това нещо ме изяжда жива отвътре.
Чела съм теми, подобни на тази, обаче от гледната точка на "жертвата". Жертвата бяга от насилника, намира си друг тип половинка and they lived happily ever after. Обаче ако ти си насилникът? Какво правим, как бягаш?
Мислила съм си за психолог, но не мога да преценя при кого да отида, предполагам, че имам и някаква форма на депресия, но хапчета не желая да приемам. Може би кратка дискусия по темата би ме окуражила и надъхала да се справя сама с проблема. И преди съм пускала тема тук и да си кажа - много ми помогнахте всички. Не знам дали и сега ще е така, но го приемете като зов за помощ, защото наистина не виждам какъв е смисълът да живея ако само ще тормозя хората, които обичам. Благодаря за отделеното време.
Иначе те разбирам много добре. В моя случай проблемен беше баща ми и неговите родители. Това което виждах не исках да го виждам в моя живот. Затова и прекратих контакти.
Но от гените си не можеш да избягаш. И аз като теб /то е нормално де/ наследих кофти черти на характера от тази фамилия. Но човек е разумно същество и може винаги да се промени. На мен силно и благотворно ми подейства прекъсване на контакт с тези отровни хора.
За щастие и когато имах контакт с тях, не беше продължителен и не можеха да ми окажат влиянието и манипулациите, които им се искаше.
И като човек преживял насилие в детството си, не бих допуснала да има насилие над детето си ако имам такова някой ден.
По същата причина не консумирам и алкохол, не понасям и пияни хора. Защото от баща си съм се отвратила.Както и от насилието.
А защо си агресивна към мъжете с които си е въпрос на който ти трябва да си отговориш и да намериш в кой е проблема и къде е решението.
Ако мислиш, че психолог може да ти помогне - отиди, лошо няма.
И още нещо. Хората около себе си не можеш да промениш. Но можеш да промениш себе си.
Колкото до мъжете. Ти не си перфектна, че да имаш претенции мъжът до теб да е перфектен. Всеки човек си има слабости.
Бояна, при Уейв нещата не са в толкова крайна форма. В момента е в криза и балансът избива в обвинения и самобичуване. Според мен трябва да се научи да си е самодостатъчна. Стремежът към хармонична връзка, напразните надежди и очаквания я изтощават и обезкуражават. Аз бих я посъветвала да престане със самообвиненията, да започне да се приема и да потърси нещо, различно от мъж, което на този етап ще изпълни дните ѝ със съдържание.
На каква възраст си, Уейв?
На каква възраст си, Уейв?
Бояна, при Уейв нещата не са в толкова крайна форма. В момента е в криза и балансът избива в обвинения и самобичуване. Според мен трябва да се научи да си е самодостатъчна. Стремежът към хармонична връзка, напразните надежди и очаквания я изтощават и обезкуражават. Аз бих я посъветвала да престане със самообвиненията, да започне да се приема и да потърси нещо, различно от мъж, което на този етап ще изпълни дните ѝ със съдържание.
Избирам си партньори много различни от баща ми и роднините ми мъже - държа да са работливи, да не са мързеливи, да се грижат за мен и винаги да съм на първо място. Но уви са чувствителни, може би и леко мекушави, което мен ме дразни и ме кара да се държа така.
Ясно ми е, че понеже аз себе си не приемам и се упреквам постоянно, прехвърлям недоволството и в/у него.
Ясно ми е, че понеже аз себе си не приемам и се упреквам постоянно, прехвърлям недоволството и в/у него.
Отстрани погледнато, избираш хора, които те поставят на първо място, а им се ядосваш, че са чувствителни и мекушави.
Нормалното за егоистите е да не са чувствителни и да не са мекушави, а да поставят себе си на първо място.
Ако пък ги тресе и несигурност, и не се имат за достатъчно стойностни, но не искат никой да го заподозре, побъркват хората около тях с непрекъснати обвинения, че не са направили както трябва това и онова.
Другото за което се сещам, е приемането на човека такъв, какъвто е и изясняването за себе си- с кое качество си ок, кое можеш да приемеш като негова чудата и мила особеност, кое ти е леко неприятно, но не не довежда до нетърпимост.
Ако има нещо, което много те дразни, е червена лампа, че няма да я бъде връзката ви, защото не можеш нищо да промениш в него .