Можем ли да избягаме от семейния модел?

Уф, Уейв, много сме така без семейства и това боли, да израстнеш без гръб, без подкрепа, без дом където да се прибереш и да кажеш отивам си вкъщи. Но като си създадеш собствено семейство болката утихва. Поне при мен е така. В момента си имам абсолютно всичко за което съм си мечтала- съпруг и деца.

Страхът и аз го имам. Ходила съм и на психолог на терапия. Помогна ми да си визуализирам някой неща, които от преди си усещах, но не знаех как да ги опиша или да си обясня, защо са така.

Например за страхът от изоставяне. Ами лекувал се с дългогодишен брак и деца. Детето има нужда чувства обич и защита от родители, и ако това не е така или е изоставено, този страх се появява още тогава. Отнема му се естествената вяря в жвота, което всяко дете има по рождение. И никакви думи или работа над себе си не помага, помагат само действия и да се остави съзнанието само да се убеди. Децата дават тази неприкосновенна любов към родителите и могат да върнат вярата в живота, която пък ще смали или заличи страхът от изоставяне.

Вяра в живота е например, ако си спомняте като сте били дете сте си мислели, че нищо не може да ви се случи, че никой никога не може да умре и т.н.

А страхът си го представете като пллевел в градина. Колкото повече допускате такива мисли е като поливане на плевелите, толкова по-големи ще стават страховете.
Като ме нападнат такива страхове и си визуализирам плевел и един клоун как ги скубе и се хиля. Това е упражнение от терапията.

На страха очите са големи 

Радос, права си, че трябва да бъдем благодарни за всичко, което имаме, а да не се вторачваме в това, което нямаме.  Обаче, това, че има хора, по-зле от нас, не значи, че ние не трябва да имаме проблеми и да ги изживяваме. Това рядко помага - Виж колко са зле другите, затова ти трябва да си добре. Според мен тези неща са несравними. Но благодарността действително е ключа към щастието и приемането на нещата от живота. Така мисля аз.
Елора, при мен липсват също и двамата родтели и са ме отгледали баба и дядо. Чувствам се като сирак, макар че и двамата са живи. Никога за нищо не са били до мен. Дядо ни тормозеше всички вкъщи, преди няколко години почина и от тогава е много по-спокойно. Ти явно също още си носиш травмите, щом се страхуваш да се обвържеш. Съчувствам ти и аз също имам тези страхове.
   Не ми е ясно как се преодоляват. В предишната ми връзка адски много ме беше страх от тези неща и много задушавах момчето... после като все пак всичко, от което се страхувах се случи, разбрах че колкото повече стискам нещо, толкова повече иска да се изплъзне. В сегашната ми връзка давам повече свобода и не сме слепени един за друг и като цяло остана единствено страхът, че сегашният ми приятел може да се промени/да се окаже не това, за което се е представял. Така, че предполагам много зависи и от човека, с когото си, той може да ти помогне да ги преодолееш тези неща, но все пак като за начало трябва малко или много да допуснеш някого до себе си. 
Madame_Butterfly действително се чувствам сам самичка на света, без гръб и без да чувствам, че ако нещо лошо се случи ще има кой да ми помогне. Затова и съм много тревожна и може би имам нещо като мания за контрол. Радвам се, че си създала свое собствено семейство, може би и защото никога не си имала сега цениш своето много повече. Пожелавам ти да сте щастливи и здрави и сплотени.  Много си мечтая и аз да имам свое семейство. Не знам дали ще стане... но си мечтая.

Твърде много лошотия съм видяла от всякакви хора - мъже, приятели, роднини. Това ме спира да допускам когото и да е било до себе си.
Ама дълго време съм така. Свикнах вече. Понякога се депресирам, ама ми минава. Имам шоколад в шкафа винаги. 

Значиии, събирам ви всички чувствителни Рачета и ви качвам в планината да си правим интервенция. Ще горим демони (разбирайте чучала с образите на роднини, бивши приятелки и половинки)  . Ще си разказваме болките около лагерния огън и ще хлипаме на приятелско рамо. Ще пращаме майни по ехото и ще тичаме голи по росните поляни  

Уейв, не мисля, че проблемът е в теб - и на твое място не бих съобразявала съвети в подобна посока - ти се оправи, бъди еди-каква си.

В настоящата ти връзка партньорът ти генерира несигурност, което отключва твоето поведение, в което ти сама не се харесваш, заради което си и пуснала тая тема. Но след като минеш през това, че се държиш лошо, че това е твоя модел, че модела тръгва от вашите, стигни до крайната точка. Твоят настоящ мъж те кара да се чувстваш несигурна. Оттам е началото на всичко.
А иначе малко терапия ще ти дойде добре, защото модела ти за справяне със ситуация на несигурност е тревожен. Но виновен е онзи до теб.

Изненадах се. Защо мислиш така? Доколкото авторката описва сегашната си връзка, сякаш се разбират добре.

 Напълно съм съгласна, в началото на темата казаха, че е излишно да ти кажат неща, които вече знаеш срещу 50лв. Но точно специалиста ти помага да разбереш, че не семейството има вина а възприятието ти, също с него привличаш точно такива хора, които ти "помагат" тези чувства да не утихват и да задълбочаваш. Може да е приятел, роднина, гадже, мъж, колега, които да възбуждат в теб тези чувства и страхове
 Страха от изоставяне, Уейв, винаги ще го има но трябва да го обърнеш в обратна посока... ако постоянно мислиш  за това изоставяне, то това неминуемо ще е голям шок (ако ти се случи) и то поради мислите, с които се се самонавиваш. Всеки бива изоставян по един или друг начин, от родители, приятел, съпруг, деца.
 Но проблема си е изцяло в теб и проблемите са за решаване а не вторачване у кого е вината 

За мен пък, не е така- несигурността си е вътре в нея и се проектира в отношенията ѝ с другите, а най- натоварващо с най- близките.
Дава си сметка, че избива в прекален контрол и вечно търсене на доказателства за вярност, за одобрение както като личност, така и като отделно действие, но всичко това е поради невъзможността ѝ да порасне толкова, че да спре да се чувства детето- сирак.
Успее ли да затвори вратата зад гърба си, успее ли да сложи родителите си на рафта на миналото и да им прости, че повече от това, не са могли да бъдат, но пък са я научили тя каква не бива да бъде, ще се почувства освободена и щастлива.
Но, си мисля, че тъй като зодията ѝ е нестабилна, не е зле да се срещне със специалист за помощ.

Хаха, Джулая, идеята ти ми харесва.
Несиха, с приятеля ми се разбираме добре, имам му голямо доверие, но има неща, които ме тревожат като например, че в някои кофти ситуации съм го виждала, че се паникьосва (или не реагира бързо/адекватно) и тогава също много съм се озлобявала, вместо да го подкрепя както очаква той. Примерно случва се нещо,  той се стряска и аз почвам да го нареждам, защото по принцип очаквам от мъжа да бъде опора и адекватен, спокоен когато нещо се случи. Иначе е грижовен, постоянен, живее сам (майка му почина преди около година), добър човек е. Ама специално тия неща ме тревожат. Вкарвам се във филми и хипотетични ситуации -ами ако имаме деца някой ден и се наранят (което често се случва при децата), пак ли ще overreact-ва? Аз ли ще трябва да съм тази,  която дърпа нещата в такивя моменти. Ако се случи нещо непредвидено, ще реагира ли адекватно с решение на проблема или просто ще гледа уплашено и ще се вайка.  Доста въпроси си задавам, дали основателни или продиктувани от мои си филми, не знам.  

Уейв, хората са заедно, за да се допълват, не да чакат другия да бъде Супермен или Супергърл.
Ти имаш слаби неща в характера, той- също.
Има една приказка, че мъжете са като боровете- яки, високи, мощни, но като мине смерча, ги вади из корените и ги тръшва, докато жената е като тръстиката- огъва се до земята, но после се изправя.
Ако той те подкрепя, когато си слаба, прави и ти същото, когато той е слаб, защото непрекъснатото овикване за всяка реакция, различна от очакваната и изисквана от теб, е ужасно натоварващо и води другия до ожесточение.

Веднага ще ти разкажа случка, за да ти стане ясно колко е права absurT

Случи се така, че и баткото, и малката по време на игра падаха и си разбиваха главите в холната маса. И в двата случая аз скачах, грабвах памук и покривах раната моментално, докато ММ беше в шок от цялото количество кръв, което течеше от раните. А по принцип ММ ми е изключително уравновесен, стабилен и отговорен човек. Но ето на - в кризисна ситуация нещата са такива.
Също и в моментите, когато малката е била болна, давела се е и е повръщала от задавяне - аз съм спокойна, обръщам я и я тупам по гръбчето, за да изкашля храчката, която я дави, а той изпада в някакъв ужас.
Има още и още подобни случки у дома, така че сама си направи изводите. Няма как двамата да сте еднакви - ако сте, то няма да се разбирате. Важно е да се допълвате - това, което единия го има, другия да го няма - като в парчетата на пъзела 

Да, абсурт, аз и затова бях писала по-нагоре, че тия неща почват от очакванията ми за това какъв трябва да бъде един мъж и като не отговаря на тях се ядосвам. Имам очаквания и за това каква трябва да бъда и аз и като не съм такава пак се ядосвам. Постоянно се сравнявам с този и онзи, него сравнявам също, което също ме дразни, че го правя. Иначе той ме подкрепя, да, както казах той е много добър човек. Ще се старая отсега нататък и аз да му бъда по-голяма подкрепа.

Явно имам доста нереалистични представи за мъж и като цяло за всичко.  голяма съм глупачка.

Няма перфектни хора. Моя реагира чудесно в кризисни ситуации, супер адекватен е - тестван е по неволя няколко пъти в доста сурови планински условия. За това пък, в някои по-ежедневни неща действа много по-бавно и премерено, много обмисля и докато се накани, понякога става късно. Не може да търсиш някой, който  да ти бъде по калъп. Ти се оправдаваш до голяма степен с отношението (липсата на отношение) на родителите ти, но помисли, че може би и неговия характер е обрал от начина, по който са го възпитавали неговите родители - нещо, което той също трудно би променил. Мъжа не се познава само по това дали е добър в кризисни ситуации, както отдавна не оценяваме жената по мусаката и баницата. Има много други важни качества, които може би приятеля ти има и те ще са на дневен ред много по-често.