Мами,оставятели бебетата(децата)си да плачат в кошарата

Деца и майчини сърца разни!
Да сте живи и здрави!
Много сладък пост!

МИА, и трите ситуации са както ти решиш. Детето ще те рабере ако обясниш нежно, но настойчиво. Но с преумората, освен плач сама, май няма по-разумен и по-скъсяваш страданието вариант.

Не
Да мрънка-може,но разплаче ли се-успокоявам я.

дъщеря ми не беше ревлива,плачеше само по сериозна причина и веднага я вземах
но малкия,едно че си е ревлив,друго че по разни причини(здравословни) все има някакъв дискомфорт,и много реве,все ми е на ръцете
но тъй като съм сама с двамцата,от време на време го оставям да си помрънква в кошарката,и да ви кажа-понякога мрънка от преумора,и след 5-10 минути максимум е заспал,друг път си мрънка на играчките,дърпа ги и си им бърбори нещо,и даже като го взема,започва да плаче силно-за тях!ми малък е,но разбира!понякога е достатъчно да види някой че има при него или да му дам друга играчка,е,по-често плаче много силно,докато го вземем
та си мисля,че има различни видове плач-и не винаги е нужно да го вземаш на ръце,ми те малките така говорят-с плач!

Не, не мога да търпя и ми е мъчно 

И аз ,сигурна съм,че понякога ми се глези,но просто немога да търпя,оставяла съм я за 5 минути най-много и после я взимам пак,еми какво да правя от вътре ми идва

когато синът ми беше малък викаше. не плачеше, сълзи нямаше, само викаше.притеснявах се да не направи херния, но с малко търпение разбра, че това не е начинът. когато наистина плачеше и беше разстроен го гушках. но винаги е заспивал сам в креватчето в неговата стая. много по-спокоен е. сега преди да заспи понякога ме вика да го галя. на мен ми е хубаво. друг път иска да легна при него. аз лягам и му разказвам за бебето, което ще имаме. мисля, че му е хубаво да слуша за бебето. след това ставам и той заспива сам

И аз съм от тези майки дето не могат да търпят да плаче.По тази причина я гушкам доста често и не я оставям повече от няколко минути да реве и то защото просто физически не мога да отида.Не се страхувам от разглезване.За сега така чувствам отвътре.Като я видя,че вече иска да ми се налага ще бъде друго.

M_I_A аз си я взимам с мен и заедно правим млякото.Защо да се разстройва излишно,а и нали плаче ,че е гладно детето.Аз  ако трябва й обяснявам,че ей сега ще стане и т.н.

Съгласна съм само за мирА, да мир да има, но... За разбирането имах предвид да разбира , когато му обяснявам. И двете си деца не съм ги оставяла да плачат и дори да мрънкат не съм ги оставяла. Е, не винаги се вземаме на ръце, понякога се гушкаме(когато много плаче), понякога само говоря за да усети присъствието ми, понякога подавам играчка, но винаги целя рева и мрънкането да спрат. Колко много съм гушкала и носила не знам, но не се приспиваме на ръце, нито се разнасяме постоянно. Може би е до дете. Както и да е, аз вече казах, за мен не е въобще възпитателен метода детето да се оставя да плаче. Върнете се малко по-назад в темата и прочетете отговорите на hedra и infinity на 2-ра и 4-та стр. Подкрепям ги с две ръце.

Напълно подкрепам.Точно това исках да обясня и аз.

По принцип не съм ги оставяла само защото не мога да слушам бебешки плач. Може би единствените случаи са когато явно им се спи, но въпреки това се изправяха в леглата и се разсейваха. Тогава повтарях няколко пъти :легни си или ще изляза от стаята и после излизах и седях пред вратата 5-7 минути. На второто излизане вече заспиваха. Както и всички въпроси при отглеждането на децата така и този зависи твърде много от характера на майката и детето и не могат да се правят генерални обобщения.

Съвсем сериозно и добронамерено отговарям : Аз правя с нея млякото понякога.Когато ме вижда ,какво правя ,се успокоява,знае че ще се яде

Темата се отклони с разсъждения и дефиниции къде е разликата между това детето да се дере или да хленчи и има ли значение такава разлика. Не това е важното - важна е каква е интерпретацията и кое се приема за първична причина на детския плач (независимо дали става въпрос за хленч или рев, и двете са израз на дискомфорт и показват, че нещо има незабавна нужда от оправяне). Твърде значимо е, когато на все пак разпознатата нужда и желание на детето за внимание и физически контакт се поставя негативен знак (т.е. това се приравнява на глезене и манипулация), а вместо естествения и незабавен отклик (вземане на ръце и тогава търсене на причината) се подхожда със залъгване и отвличане на вниманието с играчка, разсейване, даване на биберон. С това се поставят основите на възпитанието и стратегиите, които се прилагат впоследствие и при големите деца  – отричане на чувствата и нуждите им (ама как ще ти е скучно, я виж колко интересни неща има в парка; не може да си гладен, нали яде преди 5 минути; хайде, хайде, голяма работа, нищо ти няма; големите момчета не плачат – и т.н., и т.н.). Т.е. – не се взема под внимание това, което детето казва и показва, а за меродавно се приема възприятието на родителя за ситуацията...
Като една от ситуациите, в които плача се приема за необходимост и дори решение на ситуацията, беше дадено, че когато детето е превъзбудено, не може да заспи и нищо не го успокоява, сякаш присъствието на родителя и опитите за гушкане само влошават положението – а оставено да реве, детето заспива за много кратко време. С това бих се съгласила моментално, съдейки по опита ми с баткото – имах абсолютно същите наблюдения. Но – дребната тотално ми промени представите и в това отношение. Тя също има такива епизоди на превъзбуда – и по същия начин когато се стигне дотам, реве и се опитва да се съпротивлява на гушкането. Само че именно твърдото ми нежелание да я оставя да си разтоварва нервното напрежение с плач стана причина да намерим наше решение на проблема – когато независимо от рева и протестите й  я гушна и я понося на ръце на място без никакви стимули (обикновено на тъмно в банята), притихва почти веднага и заспива буквално за секунди. А и наблюденията ми са, че до такива моменти се стига, когато по една или друга причина аз не съм й обърнала достатъчно внимание, за да забележа по-отрано признаците и нуждата й от почивка и сън, за да не се стига до превъзбуда и преумора... Т.е. отново стигаме до това, че ревът не е необходимото зло и не поправя вреди, а единствената истинска полза от него е просто, че е важен индикатор за нещо неправилно...
Интересно е също как на прекия физически контакт се поставят граници и се дефинират достатъчност и дори предполагаеми вреди,които може да нанесе. На практика обаче всички изследвания по въпроса показват точно обратното. Носенето на децата, отглеждането им на ръце и в тесен непрекъснат физически контакт е нормата за човешкия вид. Ръцете на майката и допирът до тялото й (кожа до кожа) са хабитат – т.е. естественото местообитание на човешкото бебе. Това е средство за оцеляване, също както е плачът – без този физически контакт бебето не би оцеляло. В съвременния свят бебето няма да пострада от големите вреди, които липсата на физически контакт иначе би нанесла (измръзване, изяждане от хищници и пр.). Но това изобщо не означава, че липсата или ограничаването му са без последствия  - а съвременните бебета се гледат със сведен до минимум физически контакт... нерядко единствения допир до родителите се заключава в преобличането, къпането и масажа; останалото време бебето прекарва в шезлонг, столче за кола, количка, на столчето за хранене, в кошарата, в къта за игра – но не и в ръцете на родителите, където му е мястото. Физическият контакт е важен за безчислен брой неща – може да започнем оттам, че е вторият след кърменето есенциално важен фактор за поддържане на майчиния организъм буквално в състояние на майчинство (колкото и странно да звучи, тези неща са на първо място хормонално обусловени, особено в първите месеци след раждането и допирът стимулира както майчиното тяло и хормони, така и тези на бебето).После минем през неврологичното развитие на детския мозък  - именно физическия контакт, допирът до майката, мириса й, многобройните взаимодействия с тялото й и повторенията им създават невронните връзки в мозъка – ако трябваше да се раждаме като другите бозайници, с вече изградени невронни пътища, тогава човешкото бебе би трябвало да се ражда на около 2-годишна възраст!. После да споменем и благотворното влияние върху нервно-психичното развитие  - по-малко плач, повече стимули чрез носенето, защото бебето вижда повече от света така, по-голяма сигурност и липса на тревожност, съответно и по-добри възможности за концентрация и по-дълги периоди на съсредоточено внимание – и т.н., и т.н., списъкът може да бъде продължаван със страници.
Много са интересни антропологичните наблюдения върху традиционните общества, където бебетата се гледат постоянно на ръце. За тях е типично, че бебето до пропълзяването (т.е. минимум до 6-месечна възраст) изобщо не докосва земята – непрекъснато е в контакт с някой, бил той майката, друг възрастен или по-голямо дете (които междувременно не седят само да се грижат за бебето, а без прекъсване вършат цялата си останала работа). Другото, което е типично – такива бебета не плачат; нямат колики – те са тотално непознати като явление за тези племена!; липсват всякакви признаци за разглезеност по нашите западни критерии (истерии, тръшкане, захласване и т.н.); непознато е смученето на палчета, няма го и толкова характерното привързване към играчка, парче плат или друга любима вещ.
За сравнение във всяка наша книга за отглеждане на деца има подобаващия раздел, в който се обяснява нормалността на това детето да развие привързаност към биба, играчка или одеалце – като разумно изглеждащото на пръв поглед обяснение е, че това е от съществена необходимост за бебето и представлява утешител и заместител на майката. И точно тук е мястото на съвсем логичния въпрос – как може да възникне нужда от заместител на майката, нали тя на практика е до детето и постоянно се грижи за него? Защо възниква такава нужда? Очевадният отговор, колкото и неприятно за нас да звучи е, че явно детето не получава достатъчно "мама" (внимание? носене? гушкане? незабавен отклик на нуждите му?)...
Често се изтъква като довод, че майката не може постоянно да носи и гушка, че това я изнервя, тежи и е досадно и всъщност влошава отношенията й с бебето, като я докарва на предела на физическите й сили и на нервите й. В действителност до там се стига не защото носенето и гушкането са във вреда на майката и бебето, а поради две много простички причини – първата и основната е, че съвременното общество не го приема за нормално и върху майката се наслагват предварителни нагласи, че е изтощително, уморително, ненужно, разглезващо и т.н., до степен тя да повярва в това. Изтощителното е да се бориш със собствените си импулси и съмнения, особено когато всички те убеждават, че това, което правиш, не е добро, макар че инстинкта ти показва друго. И втората безкрайно елементарна причина – майките не знаят как се носят бебетата по удобен начин. Носенето на ръце и отпред пред тялото е неудобно и уморително – никой не може да носи така детето продължително време. Кенгуруто е неудобно за дълго носене и отново пречи, тъй като детето пак е отпред и няма възможност да се вършат повечето от нормалните ежедневни дейности през това време. Така носенето става и неудобно, и досадно, и пречещо. Само че има и други опции – възраждащите се и различни по стил начини за носене на бебе в слинг, шал и други традиционни видове носила, които са изпитани от векове и покриват изискванията както за удобство, така и за практичност при вършене на друга работа. Така детето не е пречка, не заема ръцете на майката, а получава максимума физически контакт и близки взаимодействия, а в добавка и за двамата дава мобилност, нови впечатления и свобода на движението.
Пак да дам един disclaimer – излагам собствени мисли по въпроса и не целя да карам някого да се чувства виновен. Просто такъв сблъсък от различни погледи над нещата кара човек да се замисли – а това при всички случаи е полезно, независимо дали ще има съвпадение в изводите

оставям само тогава,когато видя че се глези!