За много от нас раждането е свързано с големи страхове и притеснения, а за други се оказва прекрасно и пълноценно преживяване. Предлагам да споделим такива прекрасни истории, за да мотивираме майките, на които раждането предстои и да им помогнем да погледнат и те на раждането като на нещо вълнуващо и красиво.
Нека направим конкурс за разказ, като накрая гласуваме и изберем най-добрите разкази, които ще сложим някъде на видно място. Предлагам конкурсът да е анонимен - това ще стане, като изпращате разказите си до мен като ЛС, а аз ще ги пусна накрая от своя профил, за да не е ясно кой кой е при гласуването. Смятам да ги пусна в Клюкарника, така че няма да навъртам мнения с тези постинги
След приключване на конкурса ще представим участниците, разбира се.
Предлагам следните условия: дължина на разказа до 1000 думи (знам, че някои от нас са доста словоохотливи, но това значително ще затрудни четящите, особено като има няколко разказа накуп). Необходимо е да има заглавие. Моля, направете проверка на правописа сами
. Добре би било да има обособени параграфи - по-лесно се чете. Краен срок - 5 март 2007, т.е. имате 2 седмици.
Темата:
Разкажете как се подготвихте за раждането; кое по ред е (и накратко за предните, ако е от значение); кой присъства; какви помощни средства изполzвахте; в каква поза бяхте по време на контракциите и раждането (ако е различна от лежащата); кога взехте бебо за първи път след раждането и как протече първата среща; как ви понесоха болките; кой беше най-прекрасният момент; как се държа медицинският екип по време на раждането (ако е имало такъв). И изобщо, всичко, което смятате за важно и полезно за останалите. Очаквам разказите ви до 5 март, а всички останали ще ги видят на 8 март, като това ще е и своеобразен поздрав за празника.
Нека направим конкурс за разказ, като накрая гласуваме и изберем най-добрите разкази, които ще сложим някъде на видно място. Предлагам конкурсът да е анонимен - това ще стане, като изпращате разказите си до мен като ЛС, а аз ще ги пусна накрая от своя профил, за да не е ясно кой кой е при гласуването. Смятам да ги пусна в Клюкарника, така че няма да навъртам мнения с тези постинги
След приключване на конкурса ще представим участниците, разбира се. Предлагам следните условия: дължина на разказа до 1000 думи (знам, че някои от нас са доста словоохотливи, но това значително ще затрудни четящите, особено като има няколко разказа накуп). Необходимо е да има заглавие. Моля, направете проверка на правописа сами
. Добре би било да има обособени параграфи - по-лесно се чете. Краен срок - 5 март 2007, т.е. имате 2 седмици. Темата:
Моето прекрасно раждане.
Разкажете как се подготвихте за раждането; кое по ред е (и накратко за предните, ако е от значение); кой присъства; какви помощни средства изполzвахте; в каква поза бяхте по време на контракциите и раждането (ако е различна от лежащата); кога взехте бебо за първи път след раждането и как протече първата среща; как ви понесоха болките; кой беше най-прекрасният момент; как се държа медицинският екип по време на раждането (ако е имало такъв
). И изобщо, всичко, което смятате за важно и полезно за останалите. Очаквам разказите ви до 5 март, а всички останали ще ги видят на 8 март, като това ще е и своеобразен поздрав за празника. 
!
.
. Според мен бебчовците излизат с крака или ръката напред, защото когато контракциите изведнъж са започнали да ги изтласкват от уютното им местенце, толкова удобничко и защитено до сега, единственото, което познават и те инстинктивно изпадат в нещо подобно на паника и започват да ръкомахат и кракомахат-така си го представям. Та като се обърна за седалищно раждане, аз започнах да го успокоявам и да му пращам картинки че ще се плъзне надолу и че ще трябва да си прибере ръчичките и крачетата и да не маха много с тях, за да му е по-леко пързалянето и после как ще го гушна и ще му е топличко и хубаво, както му е било вътре, дори по-хубаво и докато му пращах картинките буквално го усещах вече в ръцете си как го гушвам. Затова сега трябва да се обърне с главата надолу. Въпреки, че бях убедена, че усеща картинките ми, разумът ми беше учуден от факта, че когато започнах да го обръщам мислено, все едно че го обгръщам с физическите си ръце и го завъртам бааааавно, бебчето наистина започна да се обръща. То му беше вече тесничко и се усещаше всяко движение. За да му помогна механично, правех леки упражнения за обръщане, които открих в интернет. И най-важното, че не повярвах на някои „доброжелатели”, които казаха, че упражнения за обръщане не се препоръчват, защото става усукване на пъпната връв. А се препоръчва операция. Ама че смешка.. Не бива да изброявам всички страхотии, които хората изкопават в такива моменти от опита си и от съзнанието си и разказват за меко казано усложнения при раждане. Просто един приятелски съвет към всички „доброжелателни” съвети, които имат за цел да предизвикат страх, приемайте като смешки, които хората ви разказват, за да ви дадат възможност да им докажете обратното. И в последствие като резултат се оказа, че наистина всички изброени ми страхове могат да се трансформират с едно единствено нещо-пълна вяра в положителния успех и никакво никаквичко съмнение. Това се оказа решаващо-никакво съмнение, дори и мъничко съмненийце. Иначе се получава много коварно-щом някой ти разкаже нещо недобро, ти неволно го виждаш как се случва и ако не се усетиш навреме и не промениш картинката, която си видял в съзнанието си след разказа, тя остава и работи без да искаш. А когато човек вземе нещата в свои ръце, трябва да е много бдителен и наистина на разчита единствено на себе си и на вярата си. Като стана въпрос за вяра, според мен не е нужна някаква грандиозна лозунгова вяра в Бога, а нужно е едно простичко убеждение, но твърдо и непреклонно, че всичко, което ни се случва е за добро, за наше добро, независимо от това как ни изглежда на нас и че Природата в своята удивителна хармония е сътворила от две клетки цяло човече и го е ваяла в продължение на 9 месеца, та сега накрая ли ще го остави да загине? – Никога, освен ако не се попречи на естествения й ход. А в много случаи лекарската намеса точно това прави-меси се в естествения ход. А той по моему е свещено нещо и не бива да се самовъзвишаваме до там, че да си мислим, че можем да направим раждането по-добре от самата природа. Ние една мушичка не можем да създадем, а камо ли човече. Тогава с какво самочувствие мислим, че знаем повече от Твореца, създал всичко-от мушицата до човечето. Но това е друга тема, за мен тогава, по време на раждането беше важно да не се съмнявам и да вярвам, че всичко ще мине добре, стига да не му преча. А единственото, с което може да се пречи на естествения ход на раждането, това е страха на мама или на някой край нея. Затова не допуснах никого, освен тати, защото му вярвам, че като мен може да контролира спонтанните страхове и да ги трансформира в мисли с положителен изход. А, и едно друго убеждение много ми помогна – че на човек му се дават изпитания, респективно болки само такива, които може да понесе и да се повторя – които са за негово добро. Затова не бива да ви плашат родилните болки – те не са по-силни от вас, всъщност стават по-силни, когато се „панирате”. Важно е да умеете да изолирате болката. (Аз тренирах върху зъбобола – казвах си, че зъба го боли, а не мен и интересното беше, че наистина болката ставаше поносима и като че ли се свиваше само в зъба, без да обхваща съзнанието ми и да го замъглява, ако е много силна.) Още повече, че родилните болки са съзидателни, а не разрушителни, както болките, породени от болестно състояние. Четвъртото важно нещо освен картинките, убежденията(вярата) и изолирането на болката е визуализирането на крайния резултат. Никой, дори и с ясновидски способности не може и не бива да предвиди всички подробности на хода на едно естествено раждане-той зависи от толкова много физически, психо-емоционални, мисловни и духовни моменти, че е непредсказуем. Затова единственото, което можем да направим, е да визуализираме само успешния краен резултат. (Аз например се виждах как се обаждам по телефона на майка и казвам-честит ти внук, родих си го в къщи току що, ето го тук до мен. Само не предвидих, че татко ще вдигне пръв телефона, а не мама, но след реалното раждане сякаш отстрани се чух да казвам по телефона точно тези думи, които се бях чувала да казвам във въображението си.) От много други опити от преди стигнах до убеждението, че визуализацията и още повече емоционалното преживяване на крайния резултат са магически и се сбъдват. Затова го приложих и при раждането. Просто използвах всичко, което ми е достъпно-вяра, въображение, визуализиране, интуиция, енергийни и физически упражнения, утвърждения, четене на информация за раждания в къщи – всичко, само не и лекарска намеса. Лекарите ще съществуват докато има родилки, които се нуждаят от тях. Да вярваш в себе си 100% е продължителен процес и не става изведнъж, това е по-скоро резултат от начина на живот и начина на мислене. Така че ако не съществува у вас такава вяра, по-добре се доверете на лекарите – то има два избора да вярвате-или на себе си, или на лекарите. Иначе ще е безразсъдство от ваша страна, както ни обвиняваха, без да знаят нищо повече за нас. 
Или пък все едно летиш в самолета за родината, 
Покрай това всичко друго
.
За съжаление точно сега нямам време да напиша разказ ( аз съм описала и двете си раждания тук, но не са оформени по такъв начин), ама се абонирам за темичката, поне да чета другите. 
та, наистина, само позитивни очаквания и емоции не са достатъчни. Те са добра основа, но не достатъчно. Мирена подготвяше бебето много преди то да реши да се ражда, "обясняваше" му, че го чакаме в топъл и уютен дом и няма нищо страшно навън. Освен това, когато започна самото раждане се молех непрекъснато... 
. Това показва, че мноооого малко майки, които пишат тук, наистина са преживяли раждането си като прекрасно... Тъжно е... Дано чрез разказите, които има досега, както и с всичко, което правиш Емем, както и аз и още някои други да успеем да помогнем на повече майки да превърнат своето раждане в едно наистина прекрасно изживяване 
Та отдадох се изцяло на бремеността и всичко прекрасно свързано с нея и зачаках деня в който исках нормално и без упойки да изживея раждането на моето бебче.
. Оставих го да спи, какво да го правя и взех да ги броя - бяха на 10 мин. Към 7 обаче му звънна тел-а да става за работа и нямаше какво да прави, събуди се и зачакахме заедно. 
Цялата работа със силните контракции трая точно 1 час, от включването на системата до появата и на бял свят. Дори като се роди, бях по-въодушивена от това, колко чудесно беше всичко, от колкото от самата Йоанка. Някак си исках първо да се порадвам на това, и след това да отдам цялото си време да осъзная каква благословия ме е сполетяла!... 
И докато се обяснявахме, докторът, който дотогава само ме галеше по косата и ме питаше много сладко – ама защо викаш така, зайче - каза – хайде сега, на следващия напън раждаме – и точно така стана 
бях вечерта с още жени едната от които беше туркиня 