Яли ли сте бой като деца

Няма да забравя как една съседка, която като бях дете ме гледаше през деня заедно с нейния внук. Толкова мила жена беше. Водеше ни през лятото на плаж на Република, на разходка в парка, на Витоша, ей така да ме изведе някъде от нас. Предварително се обаждаше на майка ми, че ще ме вземе с нея, щото иначе пак щеше да ме маризи, че не съм вкъщи да сготвя и изчистя. А така знаеше, че леля Славка (светла ѝ памет) ще ме води с нея цял ден, та скъпоценната ѝ къща е в безопасност, защото все я беше страх да не ѝ съсипя нещо и всичко се държеше под ключ. Та тази леля Славка като се ожених и някак почна да се държи хладно и дръпнато, и сякаш от далече ме заобикаляше с едно едвам измръкано "здрасти". Ми... променят се хората, аз не държах да ме прегръща за добър ден, но се чудех защо така. А маминка работеше с нея в местната баничарница след като се пенсионира и така хубаво ме наклепала, че жената си мислела, че съм заплаха и за нея самата, едва ли не. Но маминка не можеше да стои кротко и на всеки, който ѝ е направил добро, гледаше да причини някоя мизерия, та такава интрига спретнала, че собственика на баничарницата, който беше приятел от детство на сина на леля Славка, уволни дъщеря ѝ, която също работеше там с тях. И един ден тази жена ме спря на улицата пред блока и някаква такава притеснена, ми казва: Лили, имам грях към тебе, дете! Аз си мислех, че ти си лошата, че ти тормозиш майка си... Тя каза, че си посягала да я биеш, че си и откраднала един златен пръстен и какво ли още не, но сега разбрах кой какъв е... Извинявам ти се мила, че толкова години така странях от тебе, но ти нямаш представа като каква те описваше тя. Какво да ѝ кажа на жената... Поне беше разбрала.
Леля ми, братовчедки, кумовете ми - с всички се беше изпокарала в последните години, но преди това на всички беше казала, че съм и откраднала златото... Те ме гледаха със подозрение и съмнение, защото както казваше "чуждото свое не става" и все пак си имаха едно наум - не съм им кръвна роднина... кой знае от какви съм се пръкнала...
Аз злато не нося, мама имаше доста. Като я взех у нас "откраднатия" от мен пръстен беше на ръката ѝ... Питах я, защо на всички е казвала, че съм ѝ го откраднала като си е на нея?! Беше категорична, че никога не е казвала такова нещо! Като направеше някоя мизерия, която беше толкова плитка и прозрачна, и като човек я залови в крачка, отричаше до дупка като партизанин. Пръстенът го свалиха от ръката ѝ в погребалната агенция като я взеха от болницата... Това ми е от нея. И обиците от ушите ѝ свалиха тогава, и синджира от врата. Друго злато в къщата им не намерих. Един Господ знае къде го беше дала, продала или каквото е решила да го прави. Тези три неща, така си стоят.
А няколко години след смъртта на мама, братовчедка ми, с която си бяхме най-близки ми каза: лоша беше майка ти, много лоша жена, ама късно разбрахме какво ти е причинявала. А аз питам: така ли?! Колко пъти ви казах, че ме пребива, че ме наказва, че заключва стаите, никой от вас нищо не каза! Ами... тя така горко плачеше като разказваше колко си лоша, как ги крадеш, как издевателстваш над тях, че ние ѝ вярвахме... Колко интересно! И защо не се опитахте веднъж да повярвате на мен?! Ей така да се поинтересувате дали пък не е вярно?! Но докато ми минат синявиците от точилката ме държаха далеч от братовчедите и нямаше следи, които да покажа... Всичко беше пресметнато.

Аз дори не знам този човек дали все още диша, кой го гледа ако е жив, или пък ако не е - кога е умрял. Не ми и пука. Не ме интересува просто.

Lily, и в мен пробуди възхищение. Не знам дали бих имала силата да обгрижвам човек, държал се с мен по този начин. 

Напоследък баща ми започва да се държи по подобен начин, но в пъти по-търпимо от поведението на майка ти. Дразня му се, защото през годините е имало случаи, в които е "забивал нож в гърба" и на майка ми, и на мен. После отричаше да се е случило. Дори се чудех на моменти аз ли съм луда - толкова искрен изглеждаше, чак ме заблуждаваше, че може пък и да не се е случило това. Но откакто поотраснах и майка ми започна да споделя с мен за неволите, които й е докарвал с именно такова поведение си дадох сметка, че не съм аз откачалката. Обичам го, защото ми е баща и защото много ми е помагал успоредно с това, което ми е вредил. За да не е съвсем СПАМ давам пример с такава жестока задвратка, която ми нанесе веднъж, че чак ме изпрати на 1 м разстояние върху леглото (бях на 5-6 г). Пред майка ми отричаше - дете съм била, фантазирала съм. Съмнявам се, че тя му е повярвала, но аз му повярвах тогава и си казах, че съм лошо дете, което си измисля неверни неща.

И така. Към днешна дата той и майка ми приютиха мен и дъщеря ми когато се разделих с мъжа си. Помагат ми много, но неговото състояние става по-сериозно. Понякога дори е почти неадекватен. Притеснявам се. От една страна ми е мъчно, че баща ми вече е толкова стар и болен, от друга страна знам, че целия си съзнателен живот е бил провокатор и скрит агресор и се боря в себе си с много емоции по този повод.

А дъщеря ми е на 4 г и сякаш има скрит радар за неговата същност. Обича го, но някак има моменти, в които много страни от него без видима причина, направо панически бяга. Не му позволява много да я гушка и целува ( а той наистина я боготвори, поне привидно), от време на време тя отива да се гушне в него, но е рядко. Почти съм сигурна, че не й е посягал, защото тя засега не си мълчи и казва всичко.