Мами,оставятели бебетата(децата)си да плачат в кошарата

Ми6ленцето не пла4е много, оставя ме да свърша по нещи4ко вкъщи. Ако пла4е то ще има при4ина. Оставяла съм го да попла4е, за да му стопля пюренцето или да отида до тоалетната. Но за ей такива дребни неща. Когато пла4е много не го оставям, защото тогава има при4ина. Например в4ера пътувахме от Софето към Габрово и ве4ерта милото такъв рев му удари, 4е жал да ти стане. Толкова се бе6е уморил 4е не знае6е какво му е и не може и да спре. И така гу6кам го, лю6кам го...
Но пък всяка майка си гледа детето по свой си на4ин, а и децата не са едни и същи. Така 4е няма гре6ни неща. Пък и предполагам 4е щом мамите влизат тук и разменяме информация, зна4и иска да разбере кое е най-доброто за детето и.

Изключително рядко съм ги  оставяла да плачат. Само ако имам работа, която е спешна, но става въпрос за мрънкане, не за сериозен плач. Но при мен има и други фактори, които оказват влияние. Живеем с възрастната ми баба, която при звука на детски плач решава, че детето е пребито /ако става въпрос за каката/ или умира от глад/жажда /за беба/ и с бойна стъпка идва да раздава правосъдие. Когато детето е малко - няма проблеми - обръщаш му внимание и то се успокоява, но когато става въпрос за тръшкане и налагане от страна на по-голямо дете .... кошмар!!! Резултатат е едно разглезено дете 

още като беше съвсем малка я оставах да си поплаче и така няколко пъти и после престана в смисъл че аз си бях в хола или си правех това което трябваше а тя си кротуваше в кошарата и сега е така
гушкам я когато се изплаши и се разплаче или когато искам да си поиграя с нея и тя е спокойна и не плаче, не ми се мисли какво е да ти е постоянно в ръцете бебето

  Все едно аз съм го писала с тази разлика,че моето бебе е на 7 месеца.Мога да се похваля,че е много кротко дете и не е никак ревлив,но дори и в малкото моменти в които плаче не го оставям сам.

Не съм го оставяла. Честно казано винаги като се разплачеше отивах да го вдигна и да видя защо плаче. Дори сега, независимо, че е по-голям винаги отивам при него щом заплаче или ме извика. Не бих искал да се уплаши от нещо, заради някакво криворазбрано възпитание. От внимание и любов децата не се разлигавят. Просто трябвад а им се сложат някакви граници на желанията, защото те са любопитни всико да докопат и всичко да имат. Е, не, че е толкова просто, де .... 
Но на шест месеца детето е още малко за подобни навици. То си е бебе и има нужда от гушкане.

Не съм го оставяла, когато плаче винаги съм го взимала. Въпреки това не е свикнал да го нося на ръце.

Тъй като гледам абсолютно сама децата си,не мога да си представя как ще свърша всичко което се налага ако не оставям Беба сама и я гушкам по цял ден.Оставяла съм я в най-ранните месеци докато си създадохме режим и сега нямам такъв проблем.Когато дойде време за сън или да свърша нещо оставям я сама в стаята и отивам да си върша работата Няма рев,няма дране-детето си играе или заспива.Имаме си време за гушкане,игра,масаж и гимнастика.По този начин гледах синът си преди 10 години,така гледам и дъщеря си.Не мисля,че съм лоша майка и,че децата ми растат в стрес.

Eй това твърдение ме изуми просто. Ще ми е интересно да чуя легитимна причина, поради която детето трябва да плаче. Предвид че разнообразни изследвания по въпроса показват, че плача товари всички системи на детето, повишава нивата на кортизол (хормона на стреса), влошава дишането и сърдечната дейност, като поставя организма в състояние на сериозен стрес и т.н., и т.н.
Детския плач е средство за оцеляване, не за каприз, глезене и т.н. - това е и причината, поради която е толкова непоносим за слушане - цялата ни система е програмирана на незабавен отклик и затова е толкова трудно (и погрешно!) да потискаме първичния си импулс веднага да се отзовем и да направим необходимото плачът да спре. Често се смята, че детето манипулира, когато плаче, защото спира, когато го вземат на ръце. В действителност спира, защото е получило това, от което има дълбока нужда и на което има изконно право - да е в ръцете на майката и да получи незабавното й внимание. За майка (която си седи вкъщи да си гледа детето - за работещите логично положението е различно) не би трябвало да има нещо по-важно от детето - това не значи да не се занимава с други неща и само да се върти около него, а просто да поставя детето на първо място сред приоритетите си. People first е правило, което много често забравяме - а не трябва. Всичко друго - чиниите, масата, яденето, форума - може да чака, но нуждите на детето на тази толкова крехка вързаст са абсолютно неотложни - достатъчно е само човек да си помисли колко са 5 минути процентно погледнато спрямо дължината на неговия живот и тази на нашия...
И понеже имам сравнение с двата модела отглеждане лично при мен, да кажа как беше. Баткото е оставян да си пореве по всички правила - да заспива сам или защото смятаме, че е сух, нахранен, забавляван достатъчно по нашите критерии и трябва да се забавлява и сам, че да можем ние да правим нещо друго. Съответно и досега имам сериозни проблеми с него - от една страна мрънка и хленчи продължително, за да получи внимание (говорим за 7-годишно дете, не за бебе! - така че тези възпитателни средства имат своето дългосрочно отражение!), от друга - понеже се е научил, че няма кой да откликва на ревовете му, не търси помощ от нас за решение на проблемите си и се тръшка и реве от безсилие, без да ми позволява да се намеся и да помогна. За мен от горчив опит максимата, че с този начин на отглеждане детето ставало самостоятелно и се учело да се оправя в живота само тотално не важи - изглеждаше много по-самостоятелен като 3-годишен (което тогава ме убеждаваше в правилността на подхода и ме изпълваше с гордост ), отколкото е сега. Моето лично обяснение е, че просто има едно ниво на внимание и грижа, което детето трябва да си получи - и ако не го получи когато е малко и се затвърждават възприятията му за света, впоследствие ще го търси и ще е изискващо по всички други разнообразни и дразнещи начини, които вече са му достъпни, защото в него се е натрупала дълбока неувереност, че наистина има някой до него, който е винаги готов да помогне и да му обърне внимание. Така се създават предпоставки за почти болезнена нужда постоянно да му се доказва любов и да търси внимание. А дори и да не го прави явно - примерите с хора на нашата възраст, които страдат в съзнателния си живот като възрастни или от дистанцираност и неспособност да отдават щедро вниманието и любовта си, или от същата тази неувереност и нужда от постоянно засвидетелстване на обич и внимание са твърде много. И съм убедена, че се коренят именно в твърдолинейното възпитание във възраст, когато всичко това е безпредметно  (да се нареве, не го взимай, че ще се разглези, оставяй го да се оправя сам, няма вечно да си му до г..а, трябва да се научи отрано, че никой в живота няма да му върви по свирката и че не може да получава всичко,което иска и т.н. - какво ще разбере едно 6-месечно бебе от това и какви генерални житейски изводи ще си направи миниатюрен човек, който дори не е в състояние да се придвижи сам до другата страна на креватчето си ).
Съответно сега си гледам детето по съвършено различен начин - никога не съм оставяла дребната да плаче, взимала съм я с мен и в банята и тоалетната, ако е било необходимо. Откликвам при първия й повик, не я оставям да стига до фрустрация, за да й обърна внимание - всичко друго може да чака.
И - имам прекрасно, неревящо, уверено, спокойно дете, което изобщо не изпитва нужда нито да реве, нито да ме манипулира, тъй като е дълбоко уверено в отклика ми и няма нужда от провокации за да си го доказва. Много по-самостоятелна е от батко си на нейната възраст, чудесно умее да се забавлява сама и не ме търси за всяко нещо - и определено мога да кажа, че аз самата съм много по-щастлива и се чувствам много по-пълноценна с този начин на гледане на дете.
Дълбокото ми убеждение е, че всяка родителска философия, която се опира на убеждението, че детето е манипулатор (=врагът), който само гледа да разиграва родителите и трябва да бъде държан под контрол с всякакви мерки, е изначално погрешна, в конфликт с природата на родителството и залага предпоставките за по-нататъшните конфликти в отношенията родители-дете.
Това е абсолютно лично мнение - съзнавам, че не отговаря на общите нагласи и че вероятно  ще има хора, които ще се почувстват обидени, затова изрично казвам, че не влагам нищо лично и не целя това! Всеки от нас взема собствените си решения и би трябвало да е в състояние да приема спокойно и с увереност различните позиции, ако наистина смята, че е прав.

Не, нито с едното, нито с другото дете съм го правила и няма да го направя. Бебето винаги има причина да плаче и колкото по - малко е, толкова по - основателна е причината. Гушкането при рев /не мрънкане/ не разглезва, то възпитава, дава сигурност.

Hedra великолепно изказване!!! 

Не го оставям да реве...все намирам с нещо да му отвлека вниманието..но снощи си порева.От две вечери го взимам в нащо легло,защото има сополи,а снощи настоях да заспи в собственото си, и се наложи да му се наложа.надявам се тази вечер той да не иска пак в нашето,защото този метод хич не ми допада:(

Оставяла съм я в моменти когато знам, че плаче от инат. Имаше моменти в който когато влезе човек при нея в стаята почваше да крещи и да иска да я вземеш, като излезна от стаята след няколкоминутен рев спира и се заиграва Когато обаче плаче поради някаква друга причина и не се успокоява - никога не съм я оставяла.

Не!
Хедра се е изказала великолепно, както винаги   

Както обикновено - Хедра е описала най-точно и най-ясно за какво става въпрос. Браво, Хедра!