Дъщеря ми е скарана с баща си...

И като е пубер, може да намерим правдоподобно обяснение, за да омаловажим случката. Да, тя спира да се напива, но нищо не може да я спре да събира житейски опит по познатия начин. Днес пияна-заляна, утре - кражба, а нататък каквото дойде.

Поне едно напиване всеки от нас е имал в тинейджърските си години. И пак казвам, според мен кражбата е провокация към баща й. Ако той беше съумял да спести шамара и да овладее ситуацията тогава, без физическо посегателство, кражба е твърде вероятно да не беше последвала. Хлапето се бунтува. А насреща си вижда тотален инат, на който и тя отговаря с инат. Единият трябва да отстъпи и би трябвало да е бащата. Не за да й се "размине", да "стане на нейното" и да види, че може да прави каквото си иска. А защото той е по-зрелият и разумният. Е, поне се предполага, че е...

Извинението не означава пълзене на колене, а способност да покажеш, че не си бил прав за нещо и съжаляваш за това. Не може да се приема, че за родителя е пълзене на колене, едва ли не унижение, да се извини на детето си, когато е прекалил, а за детето - че е длъжно да се извинява, независимо какво е било отношението към него. Детето съответно вижда това и почва да се бунтува. Да не говорим, че подобни "военни" режими, държане под ключ и прочие демонстрации на власт само засилват негодуванието на детето и го карат още повече да не се примирява с тях. А ако е и достатъчно диво, нещата няма да спрат само до напиване и кражби. И ако на детето може да му бъде простено на 16 години подобно поведение, то на родител не може. Ако до 16-годишна възраст на детето той не е изградил връзка с това дете и не е намерил начин да се справя зряло с подобни прояви, причината за това е в него, не в детето. Та вместо да се прави на пО пубер от пуберката, да вземе да се чукне в главата, да си надвие на ината и да се запита къде е грешил досега и къде греши в момента.

Напротив, общият тон е в стил - луди-млади, нормално е да правят глупости. Да, нормално е, но не е дребна работа и не е нещо, което не трябва да се санкционира. Не с бой, но с единно неодобрение и лишаване от нещо важно за нарушителя и увеличаване на някое от задълженията. Търпимостта върши работа само при единични провинения. Аз не вярвам, че това е бил първият такъв случай. За да се стигне до шамар, нещата са ескалирали във времето. Ако бащата е заемал твърда позиция против въпросните глупости, а майката в присъствието на детето е спорила постоянно с бащата (и аз съм го играла този сценарий и никак не беше добре; нещата се обърнаха едва когато с бащата застанахме заедно срещу уж невинните глупости на нашия калпазанин), не се учудвам, че малката е набрала достатъчно смелост, за да се опълчи на баща си в недопустима степен. Факт е, че шамарът е изключение, а не обичайно възпитателно средство.

Бащата си обича дъщерята и съм сигурна, че не иска да е свидетел на провала й. Важно е да разбере, че ситуацията се изплъзва от контрол и навлиза в опасна за дъщеря му посока. Би трябвало да се съгласи да се потърси семейна помощ.

Знаеш ли , нещата в последните 100 години се попромениха.

И трябва да се темерути година и половина? А какво се е случило през тази година и половина? На колко неща е пропуснал да я научи?
Не съм съгласен, че е прав.

Цялата ситуация е поредица от грешки - на бащата, на майката, на дъщерята. Въпреки че всичките се обичат и държат един на друг. Но ако някой трябва първи да пречупи ината си, това е детето. Това е част от положението му на дете, а не на самостоятелна, отговаряща изцяло за себе си личност.

Не смятам, че модерността се изразява в пълно отпущане на края и съобразяване с всички прищевки на едно дете, което в най-добрия случай е незряло и неспособно на правилни преценки. Родителите и децата не са равноправни. Децата може да са личности, но не случайно преди навършване на пълнолетие са ограничени по закон за доста неща. Вредно е за детето да му се създава илюзията, че може да взема решения със същото действие, каквото имат решенията на родителите. Степента на свобода се увеличава дозирано с възрастта и е право пропорционална на нарастването на задълженията. Това е в интерес на самата израстваща личност.

Блек, помисли малко и ще се сетиш, че мълчанието година е половина всъщност е тотална глупост във възпитанието. По-точно никакво възпитание.
Помня ясно как баща ми каза "Вдигам ръце от теб". И тогава се търкулна лавината...
Възпитанието се осъществява чрез разговори, нали?

Абсолютно не съм съгласна, че детето първо да трябва да отстъпи. Бащата е Прекалил. В никакъв случай родители не трябва да дресират дъщеря да се извинява, когато е била удряна. Ако родител направи такова нещо, то той не е заслужил да бъде родител. Нито заслужава уважение.

Да ама детето не ще да се пречупи. И какво правим тогава? Пречупваме го насила? Или продължаваме да живеем в патовата ситуация и чакаме детето да стане на 18, т.е. зрял индивид, който вероятно при първата възможност ще си бие камшика от семейния дом? В този, втория случай, е много вероятно дъщерята, която и двамата родители са искали и вероятно обичат, да се нахендри много сериозно в далеч по-кофти ситуации в стремежа си да се махне от тях и "да им покаже".

Така че не е лошо бащата да си даде сметка и за тези вероятности и да отстъпи от ината. Точно защото е големият, зрелият, родителят и би трябвало да може да прецени кога ината вреди, а не помага. Нарича се житейски опит и той го има вече, за разлика от дъщерята.

Освен да изразя и своето тотално несъгласие с пречупване на детето.

Любопитно ми е колко от вас са отгледали тийн, който създава проблеми, и колко просто разсъждават въз основа на собствения си опит като тийнове? Нещата не са едни и същи в теорията и в практиката.

Трябва да има начин сдобряването да не е за сметка на унижение на бащата. Понеже не познавам конкретната ситуация, няма как и да давам конкретни съвети. Затова си трябва помощ от човек, който е запознат отблизо и е специалист.

Според мен майката би могла да помогне, ако не обвинява бащата пред детето си, а защити позицията му (но не и конкретната проява); ако опита да достигне дъщеря си, ако наблегне на взаимните чувства, които няма начин да не съществуват. Бащата не е непоправим звяр и насилник, който издевателства над невинното си детенце. Това е просто човек, който е изпаднал в позиция на безсилие - подозирам, че не без участието на майката.

Умението да се извини (което по думите на самата майка липсва на дъщеря й) не е "пречупване на детето", а напълно необходима част от възпитанието. Това означава да поемеш отговорност за действията си, а не все някой друг да ти е виновен.
Семейната йерархия е задължителна, ако ще се изграждат отговорни и способни на уважение към околните личности, а не глезльовци с прекомерно самочувствие. Уважението към родителите е важна част от възпитанието и за децата не трябва да има съмнение кой командва парада, поне докато не се изнесат да се отглеждат сами. Да, бащата е сбъркал (макар че не знаем точно какво го е провокирало, дори и самата майка не е присъствала), но не той е започнал, нито е причинил серията от събития, довела до такава неприятна развръзка.

Прилагате двоен стандарт. От една страна говорите, че с тийновете трябвало да се държим като с възрастни, от друга страна неглижирате непростимо поведение от тяхна страна и извинявате липсата на отговорност за глупостите, които вършат.

Нима извинението за Грешка е унижение?

Има грубо пречупване, което не води до нищо добро. Но има и друг начин за ограничаване и контрол, който не става с родителско поведение като в случая. Резултатът от подобно поведение е налице. И губи именно родителят, защото детето има много повече време, нерви и възможности да се инати и да измисля номера, докато родителят ги няма. Като се е цупил година и половина от родителски "авторитет", не само че не е спечелил, но е изгубил и малкото, което е имал възможност да направи, за да поправи грешката си. Слязъл е до нейното поведение и тя го възприема като такъв, не като по-разумен човек с авторитет.
Модерността не се изразява в пълна слободия, а в умението да ограничаваш детето по начин, който го кара да мисли, че то е взело дадено решение и обсъждането с родител е в негова полза. А за това се иска не цупене и скандали, а изграждане на силна връзка с детето още от малко.
Извинението не е унижение. За детето обаче шамарът и поведението на бащата със сигурност е унижение. И защо ако извинението за бащата се възприема като унижение, за детето да не е същото?

Баща може да се почувства унижен от малката си дъщеричка? Даже не мога да си го представя