Домашно насилие

А аз със запорите който имам квартира дори к без малката не мога да си позволя освен някоя дупка в която да мизерствам и в която посмъртно няма да ми върнат детето

Като се замислиш, в по-голяма част от живота си, влагаме много усилия, време и емоции в неща, които не се случват според очакванията ни. Пореден житейски урок и опит.
А ти си силна жена! Можеш да се наложиш и над чувствата си.
И знаеш ли защо ти пиша, може да звучи и като заяждане и неразбиране, а не е.
Защото на моменти като те чета, имам усещането, че те боли и за него.
И ме е яд, че си го причиняваш.

Аиде малко да ви приземя щото много говорите незнам къде живеете вие ама аз живея в Пловдив и тук една сносна квартира в която евентуално можеш да гледаш дете е 300 лв горе долу и 300 лв депозит и да ти останат пари до следващата заплата за да караш това е едно на ръка и други в Тея несигурни времена как се рискува с бебе да идеш на квартира един месец без работа и си на улицата с бебче на ръце да не обеднява че за що годе сносна заплата трябва да си на смени с нощен труд да се ама според закона в момента с такова малко дете нямаш право на нощни смени

Здравейте,

На първо място бих искала да поздравя и да кажа, че се възхищавам на онези от вас, които са намерили сили и здрав разум да се спасят от насилието. Честно казано, трудно ми е да проумея как се стига до такива издевателства, но съм карала депресия и знам как мозъка може да блокира всички рационални реакции и мисли.

На следващо място мога да кажа, че досега (пу-пу, да не чуе дявола) не съм изпадала в ситуации, подобни на вашите. Израснала съм в нормално семейство, без скандали, викове, обиди... а, бе, въобще родителите ми (бяха) нормални хора. Но именно тази почти "стерилна" среда беше предпоставка по-късно да развия депресия.

Само веднъж имах досег с човек, който каза, че иска да ме удари. И честно да си призная, исках да го направи, за да си тръгна веднага. Провокирах го. Обясних му че разбиранията му за живота са ирационални, несъвместими с реалността. Очакванията му към хората, и към мен включително, са нереалистични. Каза ми, че иска да ме удари. Отговорих му че "знам", но че това му желание се дължи на неговото безсилие. Знае, че съм права и това не му харесва. И нищо не може да направи, защото е неспособен. Та, не ме удари. Искаше ми се да го направи, но малко ме беше страх. Никога не са ме удряли (да не дава Господ).

Поводът, по който реших да се включа в темата, е това, че в много от коментарите споделяте за чувството на вина. Вина за това, че вие сте предизвикали насилника; вина за това, че не го подкрепяте както той очаква; вина какво ще се случи с репутацията му, ако го напуснете или кажете на близки и познати; вина за това, че манджата е с малко сол, или пък с много сол. Вина за това, вина за онова. Вярвам ви, че изпитвате вина. Иска ми се да споделя нещо за вината, което надявам се, че ще помогне на онези жени (и мъже, защото има и такива), които все още не могат да избягат от токсичната връзка, но се включват или четат тук.

Преди години изпаднах в депресия. Причините нямат значение. Бях вече към 30-те. Страхувах се да не бъда отхвърлена, нямах самочувствие, беше ме страх да заявя себе си. Нямах вяра в себе си. На нищо не приличах. Стигнах до психиатър (Господ здраве да му дава). От дума на дума, от сесия на сесия, се стигна до въпроса за вината. Обяснявах му какво мога да кажа или направя и какво не бих, поради чувство на вина. Вина да не нараня някого, да не разсърдя някого, да не направя лошо, независимо дали този някой ми е близък или не. И тогава психиатърът ми обясни механизмът на вината. Ще се опитам да го цитирам, макар че ще ми е трудно да пресъздам точно думите му. "Знаеш ли, (...името ми...), защо изпитваш чувство на вина? Нарушила ли си някое свое правило? Човек изпитва чувство на вина, когато наруши някое свое вътрешно правило; правило, което той си е изградил за това как трябва да постъпва в ситуации или спрямо хора". След това, може би съм му разказала за моите правила да не наранявам, обиждам, изоставям хората, той ми каза "Добре, но човек от време на време трябва да нарушава тези правила, за да може да оцелее. Позволи си да нарушиш това твое правило". Е те тези негови думи обърнаха живота ми. Разбира се, не веднага, преформатирането ми отне години, но това като че ли беше един крайъгълен камък.

Към днешна дата, когато изпитам чувство на вина (защото това чувство е убийствено), веднага си задавам въпроса кое мое правило съм нарушила. Ако го идентифицирам - веднага се извинявам. Ако не - значи срещу мен стои манипулатор.

Та, в този ред на мисли, ако можете в обърканите си съзнания, разсъждавайте върху това - кое е онова ваше, лично правило, което нарушавате, за да се чувствате виновни. И можете ли да си позволите да не го спазите този път, за да оцелеете. И търсете помощта на психотерапевт, психиатър или психолог. Без здрав разум отвън трудно се преминава през такива състояния.

Пожелавам ви успех и стискам палци бързо да се отървете от насилниците.
А защо има такива... това е друга тема.

Браво. Възхищавам ти се. Понякога, макар самите ние да не си даваме сметка, в нас има много сила. Сила да преобърнем света, ако се налага. И тази сила много често е блокирана от страха. Страха какво ще правя сама, какво ще стане, ако... Страх от много неща. Понякога обстоятелствата не позволяват да се страхуваме, а ни карат да действаме. Какъвто е твоя случай. Браво! Гордей се със себе си и с това, което си направила и постигнала! В очите на някои може да не е много, но никой не е "бил в твоите обувки".
Пожелавам ти много спокойствие и радост покрай детенце, и никога повече да не попадаш на болни в главата хора.

А аз със запорите който имам квартира дори к без малката не мога да си позволя освен някоя дупка в която да мизерствам и в която посмъртно няма да ми върнат детето