Второ дете

Не, правилната посока е да има живот и енергия. Другите може да грешат.

Поредната тема, в която пак жената е виновна, че чак и егостка я изкараха, не била мислила социално.Чудесно е да прочетеш за млада жена, която се чувства добре в семейството си, отгледали са здраво, право българче, готова е да работи и да е партньор , че това е комплимент за мъжа и.

Аз ще отговоря от гледната точка на единствено дете до доста късна възраст. Откакто се помня врънках родителите си за братче или сестриче - баща ми искаше, майка ми категорично, не. Определено ми липсваше другарче вкъщи. Всички около мен (абсолютно всичките ми братовчеди и 90% от приятелите) си имаха брат/сестра, само аз си кукувах сама. В тийнеджърските ми години проимах и брат и сестра, но вече не беше същото, защото аз бях пораснала сама. Резултат - отраснах като вълк-единак, абсолютен темерут, който предпочита книгите пред хората. Разбира се това си е и до характер, но именно заради опита, който имах като единствено дете се реших на второ, въпреки неистовия страх от бременност и секцио. И в никакъв случай не съм искала второ дете за мен си, с егоистични цели. Исках го именно, защото не исках вече роденото ми дете да преживее тази самота, в която аз живеех като малка.
Сега вече като възрастни не сме в най-близки отношения с брат ми и сестра ми (не сме и в лоши де, все пак разликата във възрастта си казва думата), но в пъти предпочитам да ги има отколкото да ги няма и страшно им се радвам. Брат/сестра - това е богатство, което не може да се купи с пари. И най-вече не е нещо, което можеш сам да си дадеш или постигнеш чрез труд.

Честно казано не вярвам в довода на мъжът ти. Той просто не иска повече деца, но смята, че трябва да аргументира нежеланието си пред теб по някакъв начин и то там приказките: да му дадем всичко и ала бала.

Сега вече защо не иска е отделен въпрос. Може би му се струва прекалено голяма отговорност и не се нагърбва пак с това, не му се занимава с бебешки истории вероятно.
Ако не сте социално слаби и не сте на ръба на мизерията, вероятно ще се справите финансово с още едно дете и който има вътрешното желание и необходимост да стане родител, такива неща не го спират.
Ще се опита доходите да повиши, но ще намери начин. Ако иска.

Какво да правиш? Не знам...ясно е, че насила няма как да го накараш, а и да стане винаги ще остане едно такова чувство, че се е навил заради теб и може да рефлектира върху отношенията ви или неговите с детето.
Общо взето имаш 3 варианта:
1. Чакаш го да "узрее" и поиска... (не се надявай много)
2. Примиряваш се и си оставате с едно дете
3. Разделяте се

Аз пък не знам дали искам второ. Мъжът ми и той. Разбрали сме се, че решението го взимам аз, той ще приеме всичко.
Ту искам, ту се отказвам. При мен единствената причина е натрапчивият ми страх от раждане, който си е направо фобия. Финанси, отглеждане, всичко друго ми бледнее пред това...
Ако можех да намеря сурогатна майка, която да го износи и роди, веднага го взимам и хич не искам да давам "всичко" на първото...

Стига сте гледали само идеалистичната страна на нещата, брат/сестра били богатство. Да, такива са ама не винаги. Доста на кантар са нещата, особено в гадните времена и държава, в която живеем. Моята сестра е богатство ама животът я отнесе в чужбина заедно с племенника и няма намерение да се връща. На едно аверче брат му е пълно наказание, егоист до мозъка на костите си, който само гледа да прилапа каквото може и да създава проблеми на роднините си поради някаква неразбираема злоба. А като се намесят и имотните истории, станали класика в България, човек започва да се чуди дали, аджеба, нямаше да му е по-лесно и спестяващо нерви без това "богатство". Така че нещата са 50/50. И не излизайте с мотива, че всичко е до възпитанието. Има си хора, които се раждат лоши и егоисти и си остават такива.

Мисля като Калина. Тук според мен важи мисълта: който иска, намира начин, който не иска - намира оправдания.
Авторката трябва да стигне до истинската причина за нежеланието на мъжа си.

И аз оот гледна точка на единствено дете -  никога не съм искала да имам брат/ сестра. Като бях малка все се чудех на приятелчетата, които си имат как само се карат, бият, спят в една стая, делят играчки и направо се ужасявах. После в пубертета се почва с още по-големи драми за дрехи, за пари, за самостоятелни стаи... Абе нямам добри впечатления... Да не говорим, че това като майка умре и щели да се гледат. Да бе да, вуйчо ми от 20 години е скаран с брат си, не мога да се траят, другия даже на погребението на майка си не дойде, за да не среща вуйчо. Освен това винаги ми е било интересно как на човека се натрапва да обича някой, само щото е брат/ сестра. Ами единия може да е пълен изрод и тъпанар, дай сега търпи го, щото имате общи гени. Та до тук с тези клишета, че е хубаво да са две деца и че всяко дете мечтае за другарче в къщи.
После защо някои искат повече деца. Аз имам едно, едно искам, не може никой да ме разобеди и причините далеч не са финансови. Просто искам едно дете! Възхищавам се на хора, които искат повече - явно имат здрави нерви и кураж Но е важно по какви причини искат,щото и аз не приемам тия глупости с осмислянето на живота, с очите и дрън, дрън. Има разлика от „искам да имам три деца, за да ги възпитам, да са добри хора, да оставят нещо и те след себе си” и „искам, щото е яко да си имаш, така се чувстам жена”. Второто е по чисто егоистични подбуди, да се чувстваш ти добре, а как ще се чувстеа детето в къща с още 1-2-3 деца не е важно. Приема се, че трябва да се радва, че има братя и сестри.
А този мъж, който не иска второ - дали не е понатиснат и за първото? Трябва да се направи компромис. Не мисля,че е удачно авторката да си затрива семейството само щото мъжа не иска второ дете, , но пък, ако и стане фикс идея и само му мрънка за това, също не е добре...

За мъжа си ли се омъжваме или за  децата, които е "морално" да създадем?

За мъжа се омъжваме, ама главната цел на брака са децата, не да го галиш по главичката и да му е комфортно. Не знам, аз бих загубила уважение към мъж, който не е готов да се включи с колкото деца искам аз, а ми дава някакви доводи, че не иска.

Да не искаш деца значи да се страхуваш от живота. Да искаш да ограничиш бройката. Разбирам го, на 39 е все пак, може да се е поуморил, макар че от какво ли - едно дете, някаква там работа...жив да го ожалиш здрав и прав мъж.

Колко съм била заблудена, аз си мислех, че и на двамата трябва да им е конфортно в брака, даже и да са щастливи.
Идеята за размножаване като основна цел не ми беше позната.

Децата не са самоцел на брака (както и забременяването - на всеки сексуален акт). Сирената обяви всички семейства със стерилитет за непълноценни.

Има различни видове дискомфорт. При второ дете дискомфортът на таткото е, че ще трябва да се напъне да изкарва повече пари - нещо, което може да се окаже всъщност не чак толкова трудно. При отказ за още едно дете обаче майката остава с едно такова екзистенциално недоволство, за което НИЩО не може да направи. Не, развод и нов мъж не са решение в случая - то пък да си взривиш семейството, за да направиш такова, каквото искаш, е много странен съвет.

Децата не са самоцел, но когато са, са достойна цел, която е хубаво да се уважи. Целта да ти е спокойничко е недостойна, особено за мъж.

Малко позабравени категории използвам. Напоследък всеки мисли много дребно и конкретно.

Шарки, умна си, не прави тоя аргумент. Да има желание, да има възможност, но да се стискаш - това вече си бие на непълноценно. Един вид скатавка от природата на битието, стопиране на енергията.

Аз не успях да имам 4то, което много исках,  трябва ли да се чувствам "екзистенциално недоволна"? Още повече, че за мен дохода на ММ не е определящ дали ще имам още едно дете или не? Опитваш се да вменяваш вина. 

Нищо не трябва. Но се допуска, че може да е така. Ти може да нямаш такива емоции, или да си се примирила (някак е по-лесно след 3 деца). Но тук жената може да не се примири, или да не иска да се примири. И това е допустимо и разбираемо.

Да, вината също е нормална емоция, то пък не може на ценните мъже всичко да им се спести. Жената няма как да е виновна, че иска деца на 29 - природа и биология, то си идва отвътре. Защо тя трябва да си подтисне енергията и инстинкта, а не той да се стегне?

Моят личен опит - винаги съм искала 2 деца. С първото - нямаше проблем, роди се планирано, радост в къщи. Второто - и съпругът съгласен. тежка бременност, спонтанен аборт 4 месец. След което се разболях и загубих всякаква надежда за второ. Но съдбата си каза думата - след лечението забременях, изненада и за двамата. За мен - радост голяма. ММ почна - ама как ще го гледаме, няма пари, бля-бля същите глпости като при авторката. Ами навих си на инат, мнение, егоизъм ... който както иска да го нарече. А като се роди, от ММ нямаше по-щастлив, радост, гордост. Ми отгледахме го, трудно, с лишения. Не съжаляваме. Даже ако сега напомня на ММ, че някога не го е искал, се сърди,


Малко извън темата, ама близко. Да питам - как се обяснява желанието за дете. Не знам - просто го има. Въпросът ми е породен както и от зададения тук. Така и от лични причини - зет ми не вижда смисъл в раждането на дете. Опитвам се да обясня защо съм ги искала и не мога. Може би трябва да обясня какво ми дават - и това не мога. Как се описват нематериалните богатства?