Не мисля, че е белетристика. Самият факт, че авторката чувства това притеснение за тях, това чувство, че е длъжна да направи нещо, подсказва че родителите и не са в цветущо положение. Или че са отпуснали ръце и са изпаднали в някаква депресия. Познавам доста пенсионери, които никога не си позваляват да се вайкат колко са зле, най-малкото пред децата си. А авторката пише, че отивайки в дома им се създава впечатление за жилище, което "плаче за ремонт". Както и че родителите и се "убиват от работа".Това си е до хора. Има хора, които въпреки всичко винаги са спретнати, усмихнати, жилищата им подредени и уютни. Има и такива, които всяка дума им е оплакване, придружено от най-жалния възможен поглед.
И аз познавам доста такива. Още повече, родителите и в по-късна възраст си запазват умението да манипулират децата си.