Родители и чувство за провал

Ако моето дете неглижира собствените си нужди, за да задоволява моите , на 30 години, когато още се утвърждава в живота,  ще си направя извод, че възпитанието ми е пълен провал.

Авторката е написала, че родителите и остаряват и боледуват все повече, не знам защо да не искат, или да не биха приели помощ, ако детето им може да я окаже, без да се ощетява тотално. Съвсем не е необичайно и се случва доста често, под формата на подарък, заплащане на някакъв вид здравословна профилактика, освежаване на жилището също е вариант, щом вече не им достигат сили да се заемат сами. Хората го правят често за родителите си, включително и ние. Сещам се, че аз също си мечтаех още от малка като порасна и стана много богата да направя едно нещо за баща си, да го заведа на едно определено място, за което си говореше, ей така, че го интересува, но никога вече няма да мога да го направя, ако ще да спечеля всички пари на света.

Не съм съгласна желанието на авторката да се изкарва ненормално, защото не е такова. Но не е нужно и да се чувства като провал, ако на 30 години не може да осъществи тези си планове, или други. Важното е да се движи напред и да си прецени шансовете. А за родителите си може да направи други неща, които също ще ги зарадват и не са свързани със средства. Всъщност това, което искат родителите от порасналите си деца е да знаят, че са добре и да им отделят време, когато им е възможно.

Вярно е, че хората са различни, но все пак има линии на поведение, както в обществото, така и в семейство. Мисленето на авторката е толкова объркано, че се нуждае от специализирана помощ. Няма да се справи сама с дългогодишното неправилно възпитание и манипулиране.

Ирис, аз не поставям под съмнение нормалността на синовната загриженост. Поставям под съмнение нормалността грижата за работещи родители да е приоритет за 30годишен човек, вместо подреждане на собствения живот и създаване на собствено семейство.
Моите родители гонят 60 и са с нормални за възрастта им изменения, понаболява ги това-онова, пият няколко вида лекарства. Загрижена съм за тях, обаче да тръгна да ги изкарвам едва ли не болни на легло, ама кретащи по принуда до работа и обратно, и имащи нужда от постоянна помощ - просто не отговаря на истината.
Между другото, къщичка на село е за здрави-прави хора. Градината трябва да се обръща, камина/парно да се зареди и запали, тежки неща да се носят. Не е за все по-стари и все по-болни предпенсионери.

Къщичката на село, така романтична, е или прескъпо хоби, или мъничък кошмар. Изобщо не е задължителен елемент в живота, защото реално който иска, може преспокойно да си сложи такъв таралеж в гащите.

Иначе през 30-те ми години моите родители имаха много по-активно десетилетие откъм покупки, хобита, пътувания, докато аз бях доста назад и парично, и житейски. Бих помагала, ако наистина имат нужда, но първо стои моето семейство.

На моята зъболекарка така децата  и се изхвърлиха, защото много работела и било време да си почива. Та си продаде жената кабинета, апартамента в краен квартал, купиха и мезонет. В престижен квартал. НС.
Не я бях чувала поне 15 години.
Сега е над 70, напълно рухнала и изкукала. Децата и са по държавите. Тя седи сама, без приятели и съседи, с които да се познава, в луксозна клетка. Иначе всичко си има. Но за какво и е.
Внуците идват два пъти в годината.
А каква жизнена, социална и енергична жена беше.
Не зная дали е удачен пример, но го дадох за всеки случай.

Аз пък не разбирам как един деен човек ще се откаже сам от дейностите, които му носят удовлетворение?
Защо си е продала кабинета?

Аз последно общувах с нея, когато и ходех в кабинета и имах впечатления.
В следващите години не зная кога как са се развили нещата.
Тя все много ги хвалеше децата си, беше вдовица и все за тях говореше тогава.
С нея , единствения път, в който се видяхме наскоро, тя ме покани на гости в новото жилище.
Не съм любопитствала много.
То вярно, че всички стареем, но тази жена сега искрено се извайка и оплака от самота. Усетих съжалението и, не съм питала повече.
Взе да ме търси по телефона, но честно казано, не и откликнах пак. Не сме били приятелки, че сега да я забавлявам. Макар, че не е лош човек.

Да не извъртим темата към нея, че това е един изолиран случай само.
За мен е показателен какво правят свръхпротектиращите деца.

Разбрах те.

И какво лошо има в това да се погрижиш за хората, които обичаш? Не от задължение, а защото ги обичаш.

Няма нищо лошо разбира се, но е лошо да мислиш,че си провал, само защото не можеш да купиш къща на родителите си. Има хора ,копито могат да си позволят това и го правят. Това, че тя не може, не означава,че се е провалила в живота. И не мисля , че купуването на къща на родителите й трябва да й е главната цел на тези години. Момичето със сигурност го иска от добри чувства, но мисля, че би трябвало да има други стремежи,а не да се отчайва от това. Да се радва на живота си и да го живее,а не да стои и да се тревожи за това какво може или не може да им купи.

Не е провал, разбера се. Но тук силно се акцентира на парите. Ако тук не се намира добре платена работа, когато човек е сам, може да замине извън страната. Имам куп познати, главно с хуманитарни професии, които сложиха дипломите в чекмеджето и заминаха навън. Хванаха се на каква ли не работа, справиха се с кредитите тук, купиха имоти. Повечето трайно емигрираха, някои даже си прибраха и възрастните родители там, други се връщат от време на време. Все някакъв изход има.

А всъщност тези родители не са толкова възрастни.
Може и да не са пенсионери още.
Авторката да се ориентира към собственото си бъдеще и просперитет.

Тя иска да им се самодоказва, което е притеснително.
Има време и начин да помогнеш на родители. нарча се синовен дълг. Няма общо с къщички, а с отношение и адекватност.
Исках пак да дам един пример за момче, живяло в мизерия и "отплатата" , ама няма

Не бих нарекла провал човек, който се отнася с грижа към тези, които обича и на които е благодарен. Наистина хората говорим за проблемите си, защото искаме да намерим път към решаването им. Но помислете старателно сама за себе си за нещата, които са Ви наред - например чувството за отговорност. Това да признаеш "Не съм дръпнала, а се опитвах и пак ще опитвам" е голямо. Или желанието Ви на другия също да му е добре. Има хора, които ще затворят в няколко кутии и избутат някъде дълбоко в съзнанието си факта, че положението на близките им не е ОК, така че този факт да не ги боде много-много и много често.  Да извадиш това наяве, че и да искаш да работиш по него също е голямо. Мисля, че е необходимо да се самопохвалите за добрите качества, които имате и когато съберете сили от тях, чак тогава да разчепкате проблемите. Не да слагате розовите очила, но и не да се вторачвате само в това, което куца.
Друг е въпросът защо държите да осигурите по всички възможни начини родителите си: да им подобрите здравето, променяйки навиците им, да им осигурите работа с достатъчно почивка, да сбъднете мечтата им. Принципно е хубаво да ги подкрепяте както психически, така и финансово, да направят тези неща. Но най напред те трябва да са го поискали, да са готови да тръгнат в тази посока, дори да са направили по свое желание първите крачки натам. Ако сте говорили с тях за тези нови възможности и работата по тях и те приемат помощта Ви, добре. Но ако се стегнете и свършите всичко главно сама... как да се изразя - вкусът от победата, от по-доброто положение за тях няма да е същият. Поне така си мисля. А и Вие ще изхабите мноого сили. Като да решиш половината задачи от теста на приятел - за твоя може да не остане време, а той няма да се научи да ги решава и дори да е доволен от оценката, ще знае, че заслугата не е изцяло негова.
Някак ми се струва, че искате да започнете отзад напред и то наведнъж. Да изтриете моментите в миналото, когато семейството Ви е карало от заплата до заплата и едновременно да се погрижите сега и занапред да не е така. По-добре би било да започнете да градите стабилно отсега нататък без да се връщате назад. Когато започнете да се движите в посока осигуряване и подобряване на Вашето собствено бъдеще, ще дойде момент, в който ще можете да помогнете и на тях и това няма да е свързано с такова разкъсване между задачи и отговорности. Пътят е напред, не назад. Но човек трябва да се погрижи на първо място за себе си. Колкото и клиширан да е примерът с кислородните маски в самолета, е верен - трябва да поставиш първо на себе си вместо да хукнеш да слагаш на другите. Има неща, които не можем да контролираме и да променим и това не бива да ни тормози. Освен това жизнените сокове вървят от корените към листата, а не обратното. По-горе някой Ви каза за кравата и телето.
От бизнес решения на този етап не разбирам, но там вече Вие си знаете, а и има хора, които с това си изкарват хляба и винаги можете да се обърнете към такива.
Всичко това може да Ви звучи малко общо и отнесено (надявам се все пак да съм успяла да се изразя разбираемо). Но считам за изключително важно да се погледнете реално - какво и колко можете, какво не можете, кои са прекрасните Ви черти и кои не чак толкова. Да си изброите тези прекрасни черти, дори да си ги запишете, ако щете и да си ги вадите от време на време като лъскави медалчета. Така няма да задълбавате в "О, ужас! Не ставам, не ми се получава, некадърна съм. Какво ми има? Къде сбърках? Мислех го така, сигурна бях, а то излезе иначе... " и пр. И като черпите сили от положителното, да разръчкате отрицателното и да го промените доколкото можете. А каквото не можете - здраве да е. Успех Ви желая!