Психологически консултации с Детелина Стаменова

Здравейте!

Чувствам вече, че имам сериозен проблем и не мога да разсъждавам трезво - моля за мнение, насоки и всичко необходимо.

Ще се опитам да бъда кратка относно предисторията - на 30г. съм, с детенце на почти 4г., разделихме се с баща му преди година. Години наред бяхме заедно - не съм била влюбена в него, последните няколко години буквално не комуникирахме или ако го правим, се карахме. Това много ми тежеше (особено липсата на каквито и да е разговори, а на него - караниците). Не правехме секс редовно, все аз си търсех, все насила работа (така го усещах). Напрежението накрая беше нетърпимо, само си гледах детето и работех, изневерих му, не чувствах нищо към него, взех решение, повдигнах въпроса и се разведохме. Той не се е и опита да оправи нещата (аз поне две години постоянно се мъчех да давам предложения, за да "стоплим" взаимоотношенията си, но насреща - нищо.). "Цивилизовано" се разделихме, поддържаме нормални отношения, говорим нормално, детето се вижда с него редовно (през ден). Обичат се.

След раздялата се впуснах във връзка (няколко месеца) с човек, който явно се е възползвал от състоянието ми тогава и имайки предвид нещата, които са ми липсвали, се "намърда" до мен, но беше тотална катастрофа - вманиачен ревнивец, стиснат, без пукната пара също, мързелив, контролираш, изискващ. Изстиска ме, успях да се разделя с него и това ми подейства като отрезвителен шамар, бях много щастлива след като този човек напусна живота ми.

След няколко месеца се появи момчето/мъжът, с когото съм сега (от 3-4 месеца). Съвсем на шега и случайно се запознахме, нямахме намерение за нищо, не сме се "сваляли", не сме флиртували, говорехме, споделяхме си разни неща, имаме общи интереси, започнахме да излизаме и всъщност това прерасна във връзка - редовно сме заедно, правим секс, излизаме, споделяме, съвсем нормалните неща.

НО ето тук идват моите проблеми, притеснява ме следното, трябва ли да си правя някакви изводи от това:
1. Той е на 35г., споделил ми е, че иска все някога да създаде семейство, иска да си има жена, дете. Забелязвам, че буквално се прави, че детето ми не съществува - никога не пита за него, винаги говори за мен в ед.ч. (например, знае, че съм с детето и пита "ТИ къде си", "какво правиш", а не "къде СТЕ", "какво правите"). Ако някога нещо споделя за детето, изслушва ме, но дотам, не желае детайли, не желае да разпитва, това забелязвам, не го е казвал директно. Още не се познават официално с детето, рано е. Виждали са се съвсем случайно, разменяли сме по 2-3 приказки и това е. Това му поведение обаче ме кара да мисля, че този човек или не се интересува от деца, или моето дете по никакъв начин не би могло да го докосне в един бъдещ момент и на друг етап, ако се стигне до там.
2. Това момче (предпочитам да го наричам "мъж", но забелязвам, че той масово нарича жените "момичета", че и аз сега затова така го наричам, но и това ме човърка, буквално не съм чула за жена на моята или неговата възраст да каже "жена", казва "момиче") има скъсана връзка с майка си и сестра си - имат си разни раздори от детството, имали са проблеми с имущество и той не желае да се опита да "стопли" отношенията си с майка си, а за сестра си казва, че изобщо не я чувства като такава. Страхувам се, че тези му взаимоотношения може би са "знак" за това как би се държал с жената до него. Възможно ли е да греша?
С мен ми харесва много как се държи - мил е, показва ми внимание, мога да разчитам на него. Успява да ми покаже, че по някакъв начин съм му важна.
3. Какво става с мен покрай него - усещам, че излизам извън релси, което води до компенсиране с храна. Аз съм с много хубаво тяло, винаги е било така, грижа се, но сякаш покрай този мъж изпитван страх, че това ще се промени, той няма да ме харесва и това ме тласка да ям буквално неконтролируемо. Това ме съсипва. Той пък е доста слаб, с оформено тяло, но много слаб и се мъчи да качва килограми. Също, когато е напрегнат, може да не яде с дни. Нещо, което аз не мога да правя, но сякаш се мъча и аз да правя така. Когато съм с него, мога и цял ден да не хапна нищо. Но остана ли без него, не мога да се спра. Не искам така. Тормозя се
Слаба съм, той ме харесва, но не знам защо чувствам, че някак губя контрол върху себе си. Даже често, когато се чувствам зле именно заради храненето, не искам да се виждам и с него, защото не се чувствам добре в кожата си, съответно той се чуди на странното ми поведение, но аз не казвам истинската причина. Защо се получава така? Как да го спра?

Темата с храната винаги ми е била "болна". Имах период, когато се бях вманиачила на тема хранене, бившият ми мъж не ме разбираше, наричаше всичко "глупости", не ми обръщаше внимание, майка ми също неглижираше всичко. Това ме е мъчело. После се примирих, че тези хора не ме разбират, че не искат да приемат моя начин на живот и хранене. Сега, този човек, с когото поддържам връзка, се интересува от хранене, а и от всичко, което вълнува и мен. Но защо аз пак нямам покой? Защо така се държа със себе си? Какво компенсирам всъщност с това хранене и то не в негово присъствие?

Яд ме е на себе си. Жал ми е дори (докато го пиша в момента).

Моля, дайте ми насоки как да процедирам. 

Благодаря предварително.