Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Психологически консултации с Детелина Стаменова

  • 31 607
  • 114
  •   3
Отговори
# 105
  • Мнения: 57
Здравейте!
Можете ли да ме насочите къде мога да прочета как трябва да се държим с човек, който (Слава Богу) е направил неуспешен опит за самоубийство?
Близък приятел на дъщеря ми е в болница след опит за самоубийство и искам да сме подготвени как да се държим с него след като ни разрешат контакт с него. Дъщеря ми също има нужда да прочете материали по темата, за да се успокои, че няма вина за случилото се.

Бихте ли ме посъветвали какви стъпки трябва да предприемем, за да помогнем и да не натоварваме допълнително ситуацията и момчето?

Благодаря Ви!
Здравейте, джуджанка,
Не знам на каква възраст е дъщеря Ви, но има две книги на български, които са добри и по темата, която Ви вълнува. Тъй като са романи, посланията влизат в ума и сърцето по-лесно.

"Всички наши места" на Дженифър Нивън (издателство Ентусиаст)
"Аз бях тук" на Гейл Форман (издателство Колибри)


Един много добър материал в сайта на МВР-Монтана
https://www.mvr.bg/montana/%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%B5%D0%BA%D1%86% … 0%B0/samoubiistva


Основното - запазете уважението към момчето и не го третирайте като болен или опасен.

# 106
  • Мнения: 57
Здравейте!
С мъжа ми имаме доста сериозен проблем, който наистина не знам как да реша. Имам нужда от съвет как да подходя към него и самата ситуация.
Имаме детенце на почти 2г. и очакваме второ март месец живот и здраве.
Разбираме се за всичко, държи се добре с нас, грижовен е много и въобще нищо лошо не мога да кажа за него като баща и съпруг. Освен това, обаче, което ще споделя.
Откакто забременях с първото, мъжа ми започна да се интересува от астрология и Петър Дънов, в което няма нищо лошо попринцип. Спря да ползва микровълнова, да яде месо, да ползва паста за зъби без флуорид, да не го интересува как изглежда дори и какви дрехи носи, защото това нямало значение. Започна да ми говори за масони, за това какви хора ни управляват, какво искат да ни причинят и прочие. Като това не е 24/7, а на някакви периоди.  Нещата обаче започват да стават с времето все по-сериозни, защото той иска да живеем на високо в планината, далеч от хора, в някое малко село, за да ни спаси от всичко предстоящо в близките 5-10 години. Сигурен е какво идва и че ще става все по-зле положението.
Съгласна съм с него за всичко, не отричам, защото и аз виждам, че света и хората се променят към не добро, но аз нямам желание да предприемам конкретни действия, като тези да избягам някъде далеч от всички и да се "крия". Живеем в голям град, близо до роднините ни и смятам, че засега сме си добре тук. Не си представям да живеем така, както той иска.
Проблема е, че той много агресивно ми говори за всички тези неща. Повечето пъти и ме обижда, че съм "малоумна" и "тъпа", защото не ми пукало. Не че не ми пука, но аз съм на принципа, че щ3 действам според момента, в зависимост от ситуацията. Такива да бягам надалече от нещо, което не се знае кога ще стане не желая.
Колкото по-малко знам, толкова по-добре си живея. Дали съм права или не, не знам. Но съм на мнение, че човек иска ли да търси лоши неща ще ги намери, защото ги е имало винаги.
Супер много се напрягам от всичко, което слушам постоянно и вече не знам какво да отговарям дори, каквото и да кажа ме изкарва лоша майка едва ли не, че не ми пука децата в какъв свят ще израснат и т.н. 
Той сякаш живее в страх ли не знам... Иска да ни спаси и това е. Караме се постоянно и му обяснявам, че не искам да ходя никъде.
Преди няколко месеца се съгласих с него, защото работим дистанционно и можем да си го позволим. Отидохме там, където той поиска, но нещата вместо да се оправят сякаш се влошиха. Започна още повече да ми говори за лошият свят и хора. Пожелах да се върнем обратно, защото не се чувствах добре сама с него там, без нито един познат човек.
Беше ми трудно да свикна с малкото населено място и за всеки преглед трябваше да пътуваме по един час. Както казах - ясно ми е, че не съм готова за такъв живот все още и то с малки деца.
Как трябва да подходим? Как да намерим баланса? Въобще какво се изсисква от мен да направя? Аз ли трябва да направя компромис и да тръгна натам, където не искам? Не мога просто да тръгна... не искам и нямам желание, въпреки, че искам да подкрепям мъжа си, но не и в това. Но въпреки това не яиждам как той ще се примири с моето мнение..
Моля за съвет... 



P.S. Да допълня, че съм сигурна, че не е в секта, а че сам се интересува все повече от тези неща. Винаги е бил такъв, но откакто стана баща явно чувството му да ни пази се е засилило адски много и отива в една друга крайност

Здравейте, estelle,
В повечето семействата има съвсем естествени търкания, които водят до това, двамата да се научат на изкуството на компромиса, ако искат да са заедно.
Дори понякога няма доволен или "победител", а има двама, които са изгубили част от желанието си, в името на общото.
Къде започва обаче ръбчето на компромиса, откъдето семейството, онова "ние", започва да страда?
Но ако "няма чуваемост", тогава най-често проблемите стават огромни и впоследствие трудно преодолими.
На първо място бихте могла да смените подхода и да се опитате да видите неговите страхове и отново да се опитате да му представите своята гледна точка, когато той е достатъчно спокоен, че разбирате напълно неговата - включително и през разговора съвсем практически как той си представя този "нов живот".
И другото - в ситуацията има деца и появата на бебето също ще е стресов период за двамата - и тръгването от интересите на децата може би е една обща опорна точка. 
Дано намерите баланса...

# 107
  • София
  • Мнения: 2 878
Всичко, което Сте написала сме го прочели (книгите и двете сме ги чели). Въпроса е, че никъде няма статии какво се прави след вече извършен опит за самоубийство. Дали да говорим открито за това, което се е случило или трябва да избягваме темата? Ясно е, че не трябва да насаждаме чувства за вина, но как да го посрещнем, когато го изпишат от болницата. Дъщеря ми е на 16 години. Ясно е, че ще има консултация с психиатър, но сме много несигурни ние как да реагираме.
 Благодаря Ви, за отделеното време!

# 108
  • Мнения: 309
Здравейте, не знам как да започна. Преди 6 години направих ембриотрансфер на донорски ембриони. Опитът излезе със щастлив край. Имахме още две ембриончета, но поради финансови причини се наложи да ги даря. От тогава постоянно се запитвам какво ли е станало с тях? Дали някъде дъщеря ми няма братче или сестричка? Най ме притеснява, че след години е възможно да се срещнат и да не знаят за близката връзка между тях? И дали някога да и кажа как се е появила на този свят?

# 109
  • Мнения: 57
Здравейте, др.Стаменова!
На ММ му поставиха диагноза "индуциран синдром на Турет". Много е досадно, а той не иска да пие лекарства. Казва, че били химии. Има ли някакви алтернативни методи за лечението на това състояние без хапчета?

Честно казано, не познавам диагнозата "индуциран синдром на Турет", но съм работила с пациенти със синдрома . Много от тях функционират и без лекарства, но както при много болести, които са в средата между невронауката, психиатрията и психотерапията, всичко зависи от оценката и взаимната работа на няколко специалисти, когато се наложи.

# 110
  • Мнения: 26
Здравейте! Обръщам се към Вас за съвет. От юни месец тази година съм диагностицирана с паническо разстройство от психиатър. Зле ми се отрази карантината от коронавируса и взех да получавам тежки паник атаки, а без тях – силна отпадналост, замаяност на главата и сънливост. Преди това минах през ендокринолог, невролог и кардиолог плюс пълна кръвна картина. Всичко излезе, че е ок, тогава се обърнах към психиатър. Тя ми изписа лекарства – сероксат, флуанксол и тритико за сън. Помогнаха ми и няколко месеца се чувствах много добре, дори отлично. Но преди повече от 3 месеца изкарах COVID-19 с леки симптоми – загуба на вкус и мирис, умора, запушен нос. Пих два антибиотика – Азитрокс и Оспамокс плюс витамини и парацетамол. Няма да крия, че много се притеснявах да не се влоша и едвам заспивах. На 10-ия ден от карантината получих силен световъртеж и паднах. Ходих на невролог – след доплер заключението е намален кръвоток в дясно и по-слабо изразен вляво, а предишния път на доплера не показа нищо, според невролога е последица от короната. Пия кавинтон форте и вестибо. Но оттогава продължавам да не се чувствам съвсем добре и не знам вече на какво се дължи при условие, че неврологът казва, че няма нищо друго притеснително. Чувствам мозъкът си като в пелена, не е напълно бистра главата ми, понякога ми се замайва леко, замъглено виждане на моменти, нищо не ми се върши, все ми спи. Нещата сякаш ми се случват насън и едвам си върша професионалните задължения. Дали ПР се е върнало,  въпреки че първия път ми беше значително по-зле? Моля за съвет какво да направя? Да посетя отново психиатъра или първо да направя някакви допълнителни изследвания?

# 111
  • Мнения: 57
Здравейте! Обръщам се към Вас за съвет. От юни месец тази година съм диагностицирана с паническо разстройство от психиатър. Зле ми се отрази карантината от коронавируса и взех да получавам тежки паник атаки, а без тях – силна отпадналост, замаяност на главата и сънливост. Преди това минах през ендокринолог, невролог и кардиолог плюс пълна кръвна картина. Всичко излезе, че е ок, тогава се обърнах към психиатър. Тя ми изписа лекарства – сероксат, флуанксол и тритико за сън. Помогнаха ми и няколко месеца се чувствах много добре, дори отлично. Но преди повече от 3 месеца изкарах COVID-19 с леки симптоми – загуба на вкус и мирис, умора, запушен нос. Пих два антибиотика – Азитрокс и Оспамокс плюс витамини и парацетамол. Няма да крия, че много се притеснявах да не се влоша и едвам заспивах. На 10-ия ден от карантината получих силен световъртеж и паднах. Ходих на невролог – след доплер заключението е намален кръвоток в дясно и по-слабо изразен вляво, а предишния път на доплера не показа нищо, според невролога е последица от короната. Пия кавинтон форте и вестибо. Но оттогава продължавам да не се чувствам съвсем добре и не знам вече на какво се дължи при условие, че неврологът казва, че няма нищо друго притеснително. Чувствам мозъкът си като в пелена, не е напълно бистра главата ми, понякога ми се замайва леко, замъглено виждане на моменти, нищо не ми се върши, все ми спи. Нещата сякаш ми се случват насън и едвам си върша професионалните задължения. Дали ПР се е върнало,  въпреки че първия път ми беше значително по-зле? Моля за съвет какво да направя? Да посетя отново психиатъра или първо да направя някакви допълнителни изследвания?

Здравейте, Снежана Т,
от малкото, което знаем до момента за ковид е, че той въздейства на заболелите като "отключва" и психиатрични състояния в част (20%) от прекаралите го и по-точно тревожност, депресия и безсъние.

Увеличен е риска от развитие на деменция. Пиша това, без да искам да Ви паникьосвам, а защото е възможно да има връзка между събитията. Затова бих Ви препоръчала да се срещнете с психиатър и невролог, по възможност такива, които имат опит с хора, прекарали ковид и неговите ефекти, както и следите и участвате в проучвания за ефекта от ковид.

С пожелание състоянието да е временно,
Детелина

Надява

# 112
  • Мнения: 57
Всичко, което Сте написала сме го прочели (книгите и двете сме ги чели). Въпроса е, че никъде няма статии какво се прави след вече извършен опит за самоубийство. Дали да говорим открито за това, което се е случило или трябва да избягваме темата? Ясно е, че не трябва да насаждаме чувства за вина, но как да го посрещнем, когато го изпишат от болницата. Дъщеря ми е на 16 години. Ясно е, че ще има консултация с психиатър, но сме много несигурни ние как да реагираме.
 Благодаря Ви, за отделеното време!

Здравейте, джуджанка,

Това, че познавате книгите силно ме радва - те са добре написани и дават представа за крехките души на тийнеджърите в този период.

Дъщеря Ви може да посети психиатър само ако има нужда, но може би детски психолог или такъв, който има опит  с тийнейджъри по тази деликатна тема ще е по-полезен.

Конкретно към въпроса Ви:

В началото всичко зависи от приятеля й, той води разговора - не само с думи, но и с поведение. "Как се чувстваш?" е един отварящ въпрос, в който той може да поведе темата накъдето е готов да го направи. Изречения като "Винаги съм готова да говорим, когато и да решиш", "Винаги ще те подкрепя, с теб съм", "Говори си с мен, искам да съм до теб".
В лицето на дъщеря Ви той може да получи подкрепа, която да е ключова важна за него в този период. Една част от хората, които са правили опит за самоубийство, независимо дали е било напълно обмислено или е демонстративно, след преживяването изпитват и неудобство, и срам за случилото се.

Възстановяването изисква време и в това време не следва да се избягват разговорите за самоубийството и то да бъде "забравено". Естествено, това не е първия разговор, който да проведат двамата, а след известно време, когато е готов. Би могло да се получи и така, че да има периоди, в които той я игнорира и това да проявите разбиране, е част от процеса, но би било добре да останете свързани с другите членове от семейството му, за да знаете как е той - дали е временно или е част от нещо по-сериозно (например депресивно състояние).

Опитвайте се срещите да бъдат свързани и с някаква физическа активност, дори да е спорт или отиване на
планина, но най-вече показването на разбиране и загриженост биха били лечебни.

Моля, пишете ако имате и допълнителни въпроси или не е достатъчно като насока. Темата е специфична и важна!

# 113
  • София
  • Мнения: 2 878
Благодаря Ви, за съдействието!
Вчера дъщеря ми говори с момчето. Не е било демонстративно поведение. Депресията го е довела до такова решение. След прочетени безброй статии как да се държим с човек, който иска да направи опит за самоубийство, интуитивно ѝ казах, ако се чуят да му каже, че може да говори с нея по всяко време. Той доброволно ѝ е разказал какво точно се е случило. С родителите му сме в тясна връзка и всекидневно говорим. Лошото е, че момчето не може да се отпусне и да говори с психиатрите, които се опитват да му помогнат в болницата. Вчера дъщеря ми го е помолила да бъде по-открит с докторите, защото тя не знае как точно да му помогне и я е страх да не му навреди. В общи линии, действаме в правилна посока. Не знаех дали е правилно да се говори за случката или е по-добре да я отбягваме.
В момента изчакваме да изпишат момчето, за да потърсим съдействие от психолог. Дъщеря ми вчера сподели, че постоянно сънува, че не ѝ вдига телефона. След многобройни повиквания телефона се вдига от друг човек, който ѝ казва, че момчето е умряло.
За сега момчето е в болница и дъщеря ми е сравнително спокойна, но след като го изпишат имам подозрения, че дъщеря ми ще бъде постоянно нащрек и ще ѝ стане по-трудно да се справя само с нашата подкрепа.
Всички чувстваме вина за случилото се, но за дъщеря ми е може би най-тежко, защото той на няколко пъти ѝ е казал, че обмисля самоубийство, но тя не е споделила с нас. Само го е молела да ѝ обещае да не прави нищо такова. Съответно сега се обвинява, че не е направила нищо конкретно, за да го разубеди.
Още веднъж, сърдечни благодарности, за отделеното време Flowers Rose

# 114
  • Мнения: 57
Здравейте, не знам как да започна. Преди 6 години направих ембриотрансфер на донорски ембриони. Опитът излезе със щастлив край. Имахме още две ембриончета, но поради финансови причини се наложи да ги даря. От тогава постоянно се запитвам какво ли е станало с тях? Дали някъде дъщеря ми няма братче или сестричка? Най ме притеснява, че след години е възможно да се срещнат и да не знаят за близката връзка между тях? И дали някога да и кажа как се е появила на този свят?

Здравейте Incredible,

Темата, която Ви мъчи е много нова в две полета - това на психологията и това на правото. Какви са чувствата, какви са правата на биологичните родители в тези случаи? Кога и как биха могли и следва ли да могат да имат връзка с тези "части от себе си", с които са се разделили? Има ли право и детето да се интересува и разбере повече за Вас.... Това са теми, които ще ни вълнуват в годините и постигането на мир със себе си ще е уникален по своята съвременност проблем.
Вероятно разсъжденията по отношение на биологичните родители и тяхната травма от оставянето на едно възможно бъдеще, което тези деца разберат (евентуално), че са родени от донорска яйцеклетка... Политиките по света са различни, доколкото знам, но това, което наскоро много ме замисли по въпроса е книгата "Майката на дъщеря й" на една българка, Даниела Петрова (Сиела), както и всички възможни и немислими проблеми, които водят битки в нас. Споделянето с дъщеря Ви на историята й е начин да й дадете стабилни корени - в противен случай то се процежда в несъзнаваното като тревожност и усещане за липса на корени. Ето преди няколко месеца Райна Дамяни, български журналист, сподели своето откритие, че е осиновена, на вече сериозна възраст - и как това усещане е било с нея цял живот.
В това, което сте направила, взимането на донорски ембриони и предаването на другите - е възможно след много научни открития и трудности - и причината да ги правите е била силна като живота - затова и се надявам, че успеете да намерите своето спокойствие.

Общи условия

Активация на акаунт