Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
За да не се повтарям, прочетете написаното в предходните ми отговори в тема 1154  и тема 1153...
Това, което прави специално и силно впечатление при вас е усещането за погнуса.
Погнусата е много първична емоция. Свързана е с най-древните дялове на мозъка, защото още първите организми на Земята са имали усещания за опасна и отровна околна среда, които са пра-източника на погнусата. Няма по-дълбок символ на отхвърлянето на някого от погнусата! Гнусни могат да бъдат и сексуални посегателства или страхът от сексуално посегателство от близък човек...
Кого отхвърляте? От кого ви се гади? /сега или преди време/ Това са въпросите, които ми изникнаха веднага в ума.
Сякаш това е основнато посока, в която бих се движил при терапевтична работа, освен ако не излезе и нещо друго.
Поздрави!

ЗА ВИНАТА, КОНТРОЛА И МАГИЧНОТО МИСЛЕНЕ
Здравейте!
Когато човек е изтърпял загуби като вас: баща на 12 години, по-късно и майка, бил е обект на тормоз в училище, той има естествената нужда да контролира ситуацията.  И понеже е трудно да я контролира в действителност, той започва да я контролира във фантазията.
Оттам идват и тези натрапливи мисли. Вие не споделяте какви са точно вашите натрапливости, но ще дам един типичен пример за читателите на темата:  ако влизам в къщи първо с левия крак, всичко ще е наред и ще ми върви.. Или ако прескачам бордюрите и не стъпвам на тях, ще ми се разминат всички лоши неща. Но ако ги настъпя, някой от близките ми ще потрада.... Тоест - нещата са в моите ръце. Това е нуждата ни от контрол. Разбира се - илюзорен контрол.
Тези мисли са симптоматични и могат да ни държат извън реалността.
Затова се работи с тях психотерапевтично.
Същото се отнася и за вината. Чувството за вина често има един стандартен източник. Помислете си за вашата вина за майка ви, например - ако майка ви приживе ви е създавала проблеми и вие меко казано не сте ѝ желаели понякога доброто, дразнели сте се на майка си /а кой не се дразни на майка си. Нека бъдем реалисти все пак! /. НО когато с нея се случи тя да почине, вие си казвате на някакво дълбоко ниво, че сте виновна за смъртта ѝ, защото сте имали такива лоши мисли за нея... Това е пример за детско магично мислене. Ние регресираме към тези инфантилни нива на душата, когато имаме такива тежки загуби в живота си. Защо казваме, че това мислене е детско и магично? Защото мислите, слава Богу, не убиват. Ако убиваха, нямаше да има жив човек на Планетата-майка.
Това магично мислене обслужва косвено и нуждата ни от контрол, за която говорих по-горе. Каква е дълбоката логика? Сякаш си казваме: ако аз съм виновна за смъртта на майка си заради мислите, които съм имала за нея, следователно нещата зависят от мен /а не от по-големи  и неподвластни на мен природни сили, които управляват живота и смъртта/. Тоест - чувството за вина ни поставя в позицията да сме всесилни като Съдбата или като Бог. Всичко зависи от мен и затова съм виновна!
Вижте колко е нереално всичко това!!!
Много по-реално е да стоите в позицията: нищо в живота и смъртта не зависи от мен! Тук действат по-големи сили. НО тази позиция е плашеща. По-спокойни сме, ако вината е наша!
За работа с  такива вътрешни противоречия е създадена психотерапията.
Поздрави!

ЗА СЕКСУАЛНАТА ОРИЕНТАЦИЯ
Здравейте!
Питате какво да направите. На първо място - просто си обичайте детето!
Ще кажа и някои неща за сексуалната ориентация. Според Зигмунд Фройд, създателят на психоанализата /това е първото и най-мощно течение в психотерапията, на което постоянно се облягам в работата си/ всички хора са бисексуални. Тоест - имаме влечения и към другия и към собствения пол. Но за болшинството хора доминират хетеросексуалните импулси, а хомосексуалните се проявяват рядко.
Особено характерни са тези хомосексуални импулси при тийнейджърските приятелства. Може би и вие ще си спомните, че понякога, когато на тази възраст сте хващали за ръка някоя приятелка или сте ѝ съчувствали нежно за нейните страдания, между вас са прескачали смущаващи еротични искри...
От професионалния си опит и самоанализ мога да твърдя, че в някои моменти на проблеми с партньора си в брака, човек е склонен да сънува сънища, в които прозират хомосексуални влечения и фантазии. Ако жената сънува такива сънища, подтекста в тази ситуация е: "Стига вече! Май всички мъже са такива! Жените са по-друго нещо."  Това е особено често срещано, ако жената е постоянно жертва на домашно насилие. И отразява нуждата ѝ да бъде прегърната и дори сексуално стимулирана от човек, който не е агресивен и силен, който не може да те нарани...
Същото се наблюдава и при мъжете...
НО сякаш много задълбах. По вашия въпрос мога да кажа, че на тази възраст има естествено любопитство и естествено съчувствие и подкрепа към хората, които са различни, интересни и застрашени от отхвърляне. Подчертавам: децата имат особена лоялност към всички хора, които са застрашени от отхвърляне! Общуването с това момиче нито застрашава дъщеря ви, нито пък може да се каже, че и самото момиче трайно е минало на "другия бряг". Просто от скоро е на лодката на сексуалността, чувства се любопитна, понякога объркана. И понеже  не знае как да  управлява тази лодка, се носи по бързеите, задълбавайки в пясъчните плитчини ту на левия, ту на десния бряг....
Поздрави!

ДА ПРИСЪСТВАШ ЗА ДРУГИЯ
Здравейте!
Траурът на съпруга ви е най-нормалното нещо. Това, че брат му е ваш близък приятел от ученическите години, много помага и на двамата. Защото когато страдате, сте в една лодка и се подкрепяте взаимно.
Добре е да си говорите за брат му, да си позволявате да споделяте хубави спомени.
Добре е и просто да сте грижовна към съпруга си: чисто физически - , да го прегърнете, да го попитате иска ли да се разходите или да пиете чай /не алкохол!!!/. А също и психологически - да сте му като огледало, което отразява чувствата му - например, когато видите, че внезапно се натъжава, да го попитате: "Виждам, че се натъжи. Какво си спомни!"
Бих нарекъл това "присъствие", да присъстваш за другия.
И присъствайки за него, ще лекувате и своето опасение, че той отново ще посегне към наркотиците.
Колкото повече присъствате, толкова по-малък ще е страхът ви, че той отново ще посегне...
Поздрави

Здравейте,
Опитах сама да разреша проблемите си, но усещам, че не мога да се справя, затова реших да потърся съвет от Вас. От края на миналата година съм меко казано почти в постоянна депресия, нищо не искам да правя, само да лежа, да ям и да се самосъжалявам.
Работя, и от началото на годината ми се струпаха допълнителни изисквания в работата, които натоварват и без това тежкият ми работен ден. Стигна се до там, че като се прибера вкъщи мисля само как да се натъпча и то с вредни храни и да легна.
 Винаги съм била в страхотна форма, хранех се здравословно,обичах да съм навън сред природата, правех дълги преходи в почивните си дни. Сега не мога да се позная,никъде не ми се ходи, нямам желание за нищо. Само дебелея, тежко ми е, не смея да се претегля, изяждам огромни количества храна, чувствам се ужасно и за най-малкото нещо започвам да плача и да се самосъжалявам, да не казвам при по-тежки проблеми в работа или вкъщи, в какви истерии изпадам . Лошото е, че не знам за какво да се хвана за да излезя от това положение,но ако продължа така ще свърша зле. Тормозят ме мисли как не ми се живее, как не искам да ходя на работа, а да си стоя вкъщи далеч от всички. Имам дъщеря на 17г.,с труден пубертет, няма да влизам в подробности, само ще кажа, че много трудности срещам с нея. Нямам партньор до себе си, на когото да се опра, омъжена съм, но живеем разделени. Идва вкъщи само да помогне на дъщерята с домашните, отношението му към нас е лошо, ругае, обижда, после се извинява и така до следващия път. И тук няма да влизам в подробности, просто това беше причината да се разделим. Доскоро се справях сама с всичко и с работа и домашни задължения и... успявах! Вече не!
 Много моля, помогнете със съвет, искам отново да съм предишната жизнерадостна, кипяща от енергия жена! Моля!!!

Здравейте, Деси!
За депресията "по принцип" мога да кажа, че тя има най-често един от следните два източника: потиснат гняв, който е останал неизразен и ви отравя отвътре ИЛИ някой близък човек от семейството, който е починал и депресираният дълбоко в себе си иска да го последва в отвъдното. И при двата случая човек има силно усещане за самота и изоставеност, но това го разглеждам като една от характеристиките на депредията, а не като причина.
На два пъти пишете "няма да влизам в подробности". Но без да навлизаме в подробности, няма как да работим точно по ВАШИЯ  проблем, а само можем да си говорим ей така, "по принцип". Което не изглежда смислено. Защото на вас ви е нужен конкретен резултат.
Когато човек е изпаднал временно в такава тежка ситуация, най-добре е да направи стъпки за оптимизиране на живота и отношенията си като цяло, за подобряване на връзката с близките му хора.
В този смисъл, за да продължим, ще ви задам две групи въпроси:
1. Как стоят нещата с родителското ви семейство? Какви са отношенията ви с майка ви и баща ви? Те заедно ли живеят? Има ли там загубени деца/починали, мъртвородени, абортирани/?
2. Имате ли и вие лично такива загуби?  Какви са отношенията със съпруга ви? Дъщеря ви на чия страна е във вашия конфликт? Как говорите за баща ѝ? Защо се разделихте?  Изобщо - и тук повече информация за това, как функционира триъгълникът баща-майка-дете?
Имам и един  въпрос, който редовно задавам на моите клиенти: какво сънувате напоследък? Или какво ви се случва често да сънувате? Ако искате и се сещате за интересен сън, ще бъде интересно да отговорите и на този въпрос. Но и само от първите два ще вземем конкретна информация, която ще ни даде посока.
Поздрави!

Здравейте, и благодаря за отговора и за отделеното време!
Не исках да навлизам в подробности, защото постът ми щеше да стане много дълъг, а и не бях сигурна кое би било важно и кое не толкова, за да добиете представа за положението, в което съм.
Ще Ви послушам и ще отговоря на въпросите. Баща ми почина преди 8г.внезапно,дотогава живееха щастливо с майка, а и аз бях щастлива покрай тях. Трудно го преживях, обичах и обичам всичките си близки, които вече не са до мен. Често, да не кажа всеки ден се връщам мислено в детството си,когато всички бяхме заедно, най-щастливите години от живота ми, наистина имах прекрасно детство, обичано дете бях!
После, когато забременях и дъщеря ми се роди беше прекрасно!
 Майка и татко не са губили деца, само аз съм им, аз обаче имам един спонтанен аборт, веднага като се омъжих . Свекървата не ме харесваше и още не ме харесва , много ядове съм имала, може би затова тогава загубих бебето.
 Когато дъщеря ми стана на 5г. имахме една голяма караница с мъжът ми, стана ми мъчно, тогава, той започна да ми обяснява колко много пари бил изхарчил докато сме били гаджета, не е така, но дори и да беше, мисля, когато обичаш някого, не ходиш с елка в ръка да смяташ какво купуваш и подаряваш.Ние се запознахме и след 6 месеца се оженихме. Повече от половината от разходите за сватбата, поеха родителите ми.След аборта, майка направиха ремонт на къщата на баба и останаха да живеят там, а ние се нанесохме на спокойствие в апартамента на родителите ми. Та след този скандал аз реших, че трябва да се разделим за известно време и да помислим какво да правим. Така 3 месеца, аз започнах нова работа. Един ден телефона ми звънна и някаква жена ме попита кога ще се развеждаме с мъжът ми. Тогава разбрах за изневяра, тя постоянно ме тормозеше по телефона, пращаше и заплашителни писма, мъжът ми не можеше да вземе решение, аз се съсипах от мъка, ходех като призрак, накрая избра да се върне при нас, но... вече нищо не беше същото. Оттогава сме разделени, като все още живеехме заедно, заради детето, но спяхме отделно. След 3г. ми откриха голяма миома, оперираха ме, след още 2г.нова,после уж се закрепих, междувременно мъжът ми спря да се прибира, идваше само да помогне на дъщерята с домашните. Аз срещнах друг мъж, още преди той да се изнесе, виждахме се 4г.тайно, той е от друг град и идваше 3,4пъти месечно. През 2017г.започнах нова работа, тежка, всичко уж беше добре, в един момент усетих, че вече не е същото, че нямам сили както преди и за него и за дъщеря си.Разделихме се по мое желание и аз се отдадох на работата и дъщеря си. От миналата година, пролетта той ми се обади, иска пак да се виждаме, но аз отказвам, чуваме се само по телефона дори и към момента.
Лятото отмина, и към декември започнах да затъвам в депресия, като не мога да се измъкна досега.
Дъщерята беше много очаквано и обичано дете, мъжът ми също я обича, но с неговите пристъпи на ярост, както бях писала, когато нещо не е както  той иска, започва да обижда, ругае, но никога не ни е посягал. Говорили сме си с нея, тя казва, че търпи, защото баща й й помага с домашните,но предпочита да е с мен. И тя изживява трудно положението, преди 2г.реши,че е дебела и започна по много малко яде, отслабна много, как ли  не се опитвах да обясня, че така не изглежда добре, че вреди на здравето си, но не.Не искаше да излиза навън освен за училище, беше се вманиачила да е отличничка и една сутрин докато се гласеше за училище минавайки набързо забелязах множество драскотини по външната част на бедрата й.. Изпаднах в шок, тя също, плачейки ми обясни, че като се наранявала и олеквало, че много трудно било в училище, нямала си приятели, тя тогава влезе в езикова гимназия, ново училище и така. Беше се надрала и по ръцете, ходихме на психолог, на психиатър, тогава и баща й дойде и той се притесни. Психиатърката не беше детска и заключи, че трябва да постъпи в клиника за хранителни разстройства, че имала начален стадий анорексия, депресия. Психоложката изписа антидепресанти и сироп за апетит и каза, че не е толкова тежко положението. Купихме лекарствата, но само сиропа давахме докато тя се осъзна, че апетита и се засилва и отказа да го пие. Антидепресанти те не посмяхме да даваме, тя беше само на 15г...Мъжът ми постоянно ме обвиняваше, че аз съм виновна, то каквото и да стане все аз съм виновна, че не се грижа за нея. Сега като се замисля, може би оттогава се получиха нещата и при мен, аз бързах от работа, вкъщи за да съм с нея, за да не се нарани. Готвех нови, вкусни неща, вредни за да се изкуши и да качи някой килограм, тя хапваше по малко и аз все дояждах, така взе, че и на мен и хареса да се храня така. После, силите и времето започнаха да не ми достигат да търся из нета нови ястия, с които да я изненадвам, припаднах от преумора на работа една първа смяна и се отказах от готвенето, започнах да купувам готови храни, вреди лакомства, шкафа е пълен, но поне и тя се изкушава и си взема по нещо от време навреме,а аз пък се успокоявам, че все нещо яде. И така се въртя в един омагьосан кръг, работа, вкъщи, хладилника, леглото, пак работа. Почивните дни пък разходката ми е само между  леглото и хладилника, ходя и при майка да помогна колкото мога. Забравих да спомена, че майка е трудно подвижна, през 2016г.падна и си счупи тазобедрената става, после операция, затова ходя колкото мога и на нея да помагам, сега зимата повече за да не излиза, да не се хлъзне, че точно така падна.
На въпроса за сънищата ми, не спя добре, често се будя някои нощи, други пък спя непробудно и без спомен за сън. Да, сънувам, но обикновено забравям сънищата си, забелязала съм обаче, че когато сънувам някой от починалите си близки, после до няколко дни аз или дъщерята се разболяваме, винаги е така, те явно ме предупреждават за болестите. Един сън се е запечатал в съзнанието ми, сънувах го може би година и нещо след като загубих татко. Сънувах, че звъни телефона, вдигам и отсреща татко, връзката прекъсва, слаба, но гласа същия. Аз го питам как е плачейки изненадана, той ми казва, че е добре, да не се притеснявам и връзката прекъсна, а аз скочих плачеща в леглото. Никога няма да забравя този сън, толкова реално беше всичко, събудих се с усещането, че наистина  съм говорила с татко. Като се замисля, сънищата, които  сънувам и имам спомени са все с близките ми починали. Преди около месец сънувах едно спокойно, кристално море, а аз съм на брега, такова прекрасно усещане имам и сега като си спомя. Малко след това сънувам, че е нощ, някакви дървени бараки, село, аз с татко в една такава барака, вали дъжд, наводнение, вода влиза, аз се качвам по някакви стълби към тавана, а татко остава долу, тъмно е, страшно е... Това са сънищата, които помня към момента, дано нещо сте успели да се разберете от несвързаните ми описания.
Извинявам се, наистина стана много дълъг поста! Но пак моля, дайте ми някакъв съвет, ако може посъветвайте ме и как да помогна и на дъщеря си, че това много ме мъчи!
 Благодаря предварително !

Здравейте, Деси!
Това, което разбирам от по-подробното ви изложение е, че наистина сте претърпели доста значими загуби. От една страна загубата на баща Ви, която между другото се е случила внезапно. Внезапните загуби на близки хора имат тази особеност, че човек не е подготвен.  И затова сякаш му е невъзможно да приеме ситуацията; сякаш дълбоко в себе си разглежда този, който си е тръгнал, като все още присъстващ. Не може да повярва, че това се е случило и не може „да пусне“ починалия. Съвсем естествено и всичките ви сънища възкресяват баща ви или показват, че той си тръгва, а вие оставате...
От друга страна голяма тема за всяка жена е загубата на дете при спонтанен аборт. Да не говорим пък, когато става дума за първото заченато дете! Загубата на дете при спонтанен аборт /и особено при аборт по желание!/ често води до охладняване на отношенията между партньорите и до дистанциране. Сякаш абортирайки детето, жената абортира и мъжа, с които го е заченала. И това оказва влияние върху всяка връзка. Съществена роля има и това, че вие чувствате като  отговорна за тази загуба майката на партньора си и нейното лошо отношение към вас. Това допълнително подронва вашите отношения с партньора и вкарва в тях едно подмолно негодувание и враждебност.
От друга страна силно впечатление  прави вашият огромен принос за семейството. Вие чрез вашите родители сте човекът, който осигурява дома; вие сте човекът, който поема основните грижи и функции. При  партньорските двойки действа така наречения закон за баланса, според който е необходимо да има приблизителен баланс между даване и получаване. И ако няма такъв баланс, този който повече дава във връзката, обикновено се чувства пълноценен и удовлетворен. Но този, който повече получава, се чувства неудовлетворен, често става арогантен, има ясна тенденция да си тръгне от връзката, да си намери друга и т.н. Защото се чувства като непълноценно дете или като тийнейджър, който иска да се разбунтува срещу майка си /тоест-срущу вас!!!/.
Така че - ако погледнем на ситуацията от страната на вашия съпруг, има  фактори, които го тласкат  далеч от вас: единият  фактор е спонтанния аборт, а вторият това, че вие сте човекът, който има по-голям принос в семейството и той се чувства непълноценен. Точно по тази причина той ви натяква за всяка стотинка, която е дал за вас в периода, когато сте започна ли вашата връзка; сякаш е носел калкулатор и е записвал в екселска таблица всяко кафе, което е платил, всеки парфюм, всяко цвете, което ви е подарил. С това натякване той се опитва да подчертае, че и той е давал в тази връзка, че и той е пълноценен. Но дълбоко в себе си е абсолютно наясно, че той е храненичето във връзката и това го настройва враждебно…
Тук стигаме и до най-силно въздействащата и дори потресаваща част от вашата семейна история. Вашият съпруг /воден вероятно от причините, които описах накратко/, си намира любовница! И тя започва да ви се обажда по телефона,  да ви тероризира, да води с вас война. Съпругът ви е напълно наясно на какво сте подложена. И тогава  - казвате вие, съпругът ви в крайна сметка  избрал да дойде при вас, но вече нищо не било същото. Ще ви предложа да си представите, че сте прочели тази информация като страничен независим читател, все едно историята не се отнася до вас. Тогава непременно ще се учудите защо тази съпруга  оставя мъжа си да избира в тази ситуация? Защо тази здрава, права, млада, силна, привлекателна, в добра спортна форма и достатъчно обезпечена и подкрепена жена не проявява активност? Защо ТЯ САМАТА не решава, дали да допусне неверния си мъж обратно до себе си, като му постави и условия или да го елиминира като партньор? Защо тази жестоко наранена жена оставя този, който я е наранил, да решава съдбата ѝ?
Тук за мен отговорът отново е свързан с това, че на вас ви е трудно да получавате. Предпочитате да давате, да сте в позицията на този, който осигурява благосъстоянието на другите. Но ви е трудно да поискате нещо за себе си, да предявите претенции, да поставите граници на другия… И ако той престъпи тези граници, гневно да му се противопоставите и да не му позволявате такова посегателство Имам чувството, че сте възприели за себе си програмата: „Аз не заслужавам!“. Тази програма идва от детството, разбира се, но нека да не се връщаме там...
Така че вашата нова програма, нова мантра /както казват будистите/ е обратната. „Аз заслужавам!“ Тоест – бих ви насърчил с това писмо повече да искате от другите, да предявявате претенции, да заявявате себе си, а не да се държите като невидима… Ако започнете да го правите с приятелките си и с хората, които ви обичат и подкрепят, постепенно ще се научите да го правите с всички останали хора…
Струва ми се съвсем разбираемо във вашето състояние и това  прекаляване с храната. Чрез храната живите същества подържат  жизнените си функции. Но ние хората я използваме и за да попълваме с нея емоционалните си дупки. Така че хладилникът е  един огромен резервоар, от който се опитваме да черпим емоционална подкрепа. За съжаление, обаче, тази емоционална подкрепа се превръща в зависимост. Тя руши нашето здраве, нашия външен вид и ни създава чувство за вина, като всяка друга зависимост. И още нещо: повечето зависимости психологически са свързани с това, че на зависимия му липсва бащата. Затова бих ви предложил да предприемете  символични действия, които ви свързват с баща ви. Например:
-   При всяко отваряне на вратата на хладилника с цел да си вземете поредната порция унищожителни калории, си казвайте наум: „Татко, обичам те!“ И така, най-вероятно,  ще започнете да  чувате отнякъде да идват думите: „И аз много те обичам! Моля те, затвори хладилника!“
-   Добре е да имате и снимки на баща си в жилището си;
-   Добре е изобщо всеки път, когато се храните, да си представяте, че се храните с баща си и разговаряте спокойно…
Това е за сега.
Поздрави и приятна събота и неделя!

Здравейте, може ли да ви попитам за горният ви коментар? Казвате: Ако вашите страхове преминават, със сигурност не ви трябват АД. Трябва ли да се разбира, че ако са продължителни трябват АД? Колко продължително е “продължително”?
Аз изживявам нещо подобно като авторката, не същите страхове, но някакви подобни. Появяват ми се някакви страхове дори по улицата, на моменти не мога да стигна дори до магазина или центъра без да ми се появят някакви симптоми като учестен пулс, затруднено преглъщане и т.н доста ме стряскат... дори избягвам да правя определени неща, за да не предизвикам отново такива симптоми, тъй като самите те ме стряскат много..вече няколко месеца така.... опитвам се да си дам време да се успокои нервната ми система и се опитвам да си давам вътрешно сила, но след като казвате, че ако преминават е добре положението... а при мен е повече от половин година не преминават.. почвам да се замислям дали не се измъчвам по този начин сама и всъщност да трябва да пия АД.

Здравейте, г-н Людмил Стефанов.
Искам да ви попитам, отразява ли се на мисленето и развитието, момиче да израсне без баща? И винаги ли има спор и скандали когато двама души се оженят или е възможно да има мир и хармония?

Здравейте!
Тук много често съм писал, че при такива състояния като депресия, ПА, хипохондрия, тревожност, ОКР е необходима психотерапия. Само по този начин човек може да повлияе върху дълбоките причини, които пораждат подобни симптоми.
Лекарствата оказват влияние на симптомите, а не на техните причини. Но това не означава, че те са излишни. Има ситуации, в които е необходимо да се използват. Особено при такива психотични разстройства като шизофрения, манийно-депресивна психоза ...
Но все пак ПА, депресия и т.н. най-често се терапевтират успешно и без медикаменти...
Във вашия случай, например, бих се запитал: "Какво не можете да преглътнете?". Тук става дума за чувства, обиди, терзания... Интересно е и кой друг човек от семейната система е имал подобни неща за преглъщане...
Тоест - за да бъде човек в психическо благополучие, е необходимо да е максимално осъзнат за всичко, което преживява. Но много от нашите преживявания идват от несъзнаваното и от там ръководят целия ни психичен живот, без да си даваме сметка за това.
Осъзнатостта играе същата роля за психиката, каквато има имунната защита за тялото. Нужно е да знаем какво и защо се случва с нас, а за да знаем е нужно да изследваме собствения си вътрешен живот. Това е всъщност до голяма степен смисъла на психотерапията.
Обичам да давам такъв пример като аналогия: всички знаем за тези пустинни ветрове в Сахара, които са толкова силни, че понякога довяват червени прахови частици чак до нашата територия и дъждът придобива червеникав цвят, като червените капки особено добре се виждат по стъклата на колите. Ние знаем какво е това, осъзнати сме и просто си караме колите на автомивка... Но преди стотина години хората не са знаели причините за този дъжд, не са били осъзнати и са се поддавали на внушенията на самозвани пророци, които са твърдели, че това е кървав дъжд и че идва краят на света. И хората масова са изпадали в депресивни състояния,  водени от чувството си за вина...
С една дума - важно си е човек да работи над себе си, за да бъде максимално осъзнат.
Поздрави!

МИР И ХАРМОНИЯ В СЕМЕЙСТВОТО
Здравейте, Александра! Понеже виждам, че сте съвсем млад човек, Ще се постарая да отговоря подробно на вашия въпрос. Вие питате, Как се отразява на човек това да расте без баща?  За мен по-важно е доколко човек приема баща си в своя живот. А за това приемане много голяма роля има отношението на майката към бащата. Тъй като за всеки един от нас майката е Родителят, когото считаме за по-важен и с когото сме много дълбоко свързани още от времето, когато сме били в утробата и след това на гърдата. Ето защо, ако майка ни има уважително отношение към баща ни, ние се чувстваме дълбоко свързани с него, независимо дали той е жив, дали са разведени или работи в чужбина. И обратно: Ако майка ни няма такова уважително отношение към баща ни, Ние много често дълбоко в себе си се чувстваме в невъзможност да установим близки отношения с него, дори той да се прибира всеки ден в 18:00 от работа и да сме в една стая. Просто позволението да бъдем близки с баща си идва от майката. И ако не сме го получили като деца, според мен е добре, когато станем зрели хора, да си създадем сами тази връзка с бащата. Дори ако трябва да надмогнем това, че майка ни може да ни погледне накриво...
И от тук следва нещо важно: Ако една жена не уважава баща си и гледа на него с известно подозрение, тя след това няма капацитет да уважава и съпруга си. Защо? Защото бащата е единственият и уникален мъж за всеки един от нас, който представлява източника на нашия живот /заедно с майка ни, разбира се!/. И ако него не уважаваме, то  какво остава за останалите мъже?  /същото се отнася и до майката!!!/ И затова често се вижда, как жената негодува от поведението на мъжа, но дълбоко в себе си тя е причината за неговото поведение, защото го отхвърля и не може да го уважава. /същото се отнася и за мъжете, които не уважават майките си - те не могат да ценят жените си/
Можем да направим и по-голямо обобщение - за да си способен да допринасяш за добрите отношения в брака, е добре да имаш добра връзка и с двамата си родители.
Питате и дали е възможен брак без скандали? Имайки предвид моя професионален и човешки опит, това  би било по-скоро изключение. Човешките отношения винаги са в развитие. А развитието винаги минава през кризи. Така че кризите и напреженията са неизменна част от брака.
Ще го обясня малко по-подробно. Всеки от нас, когато създава партньорски отношения, носи със себе си моделите на тези отношения от своето родителско семейство. Всеки от нас има различни разбирания за това, как трябва да бъде устроен съвместния живот на двойката.
Например:
- имаме различна представа за ред. Едни от нас са подредени, други са разпилени.
- Имаме и различна представа за чистота. Едни от нас са почти стерилни, а други  нехаят за чистотата.
- Имаме различни представи за това, какво се прави през уикенда. За едни от нас през уикенда се ходи на пикник с приятели,  за други от нас през уикенда отделяме цялото си време за  хигиенизирането и подреждането на дома...
Това са все конфликтни теми и докато разбиранията на хората се напаснат, минава време, хаби се психична енергия, понякога се повишава тон... И според мен това е почти неизбежно... Защото всеки от нас смята, че моделът, който е видял от родителите си, е правилен и естествен и ако приемем друг модел или други ценности, все едно предаваме родителите си. Драматично си е!!!
Затова е важно всеки партньор да е настроен и за компромис, но и да има способността да защитава своята позиция, а не непрекъснато да отстъпва и дори да не я заявява. Защото в противен случай той трупа огромно вътрешно напрежение и това напрежение става като бомба, която в един момент избухва... Такъв човек често търпи, търпи, търпи и в един момент просто си тръгва, без да е дал шанс на връзката да се развие... Така че, ще повторя една сентенция: "Искаш ли мир, готви се за война". Иначе "мирът" ще бъде за ваша сметка и ще останете без собствена територия.  НО това да отстояваш себе си не пречи на това да обичаш партньора си. Точно обратното: само отстоявайки себе си, само като поставяме открито на масата своите разбирания, без да се страхуваме от конфликта, бихме могли да постигнем хармония, да имаме едно динамично равновесие, в което и двамата се чувстваме удовлетворени, обичани и зачетени.
Поздрави и успех!

Благодаря ви много.

Здравейте, господин Стефанов,

Чета Ви с интерес. Имам си своите бъгове, много са дори, но си имам и психотерапевт.

Но искам да се допитам до Вас за нещо.

Не съм семейна, нямам приятел, нямам деца (на 45 години съм). Мисля, че има две основни причини за това: първо - трудно харесвам някого дотолкова, че да искам да го опозная, т.е. няма привличане. Второ - когато някой ми допадне (ме привлече) и се "осмеля" (доверя) да покажа интерес, имам усещането, че този човек по някакъв начин ме "предава" или много скоро ще ме "предаде". Мисля обаче, че моите представи за "предателство" са сбъркани. Всъщност, дълбоко в себе си се страхувам от отхвърляне и изоставяне. Толкова е болезнено това чувство, че чак непоносимо. И от страх да не ме отхвърлят или изоставят, не си "разрешавам" да влизам във връзки. А имам болезнена нужда някой да ме обича, да чуя добра дума, да имам доверие на някого.

Вашите коментари на други постове заостриха вниманието ми върху травмите от детството и отношенията в родителското семейство. Не ми е известно майка ми да е имала аборти; няма починали бебета или деца (или поне аз не знам за такива). Израснала съм в семейство с нормални отношения: обич, уважение, спокойствие - нямаше скандали, изневери, тупаници, алкохол и т.н. Смъртта на баща ми (бях на 27) ми се отрази много зле.

Но нещото, за което се сетих сега, и което ме накара да пиша и да споделя, са две случки, които не помня, но майка ми неведнъж е разказвала. Едната: когато съм се родила, не знам защо, но не съм искала да ям. Не ме е кърмила (нямала е кърма); хранена съм с бананова каша или нещо подобно (дълги години не исках банан да опитам). Мисля в първия месец от раждането ми, понеже не съм искала да ям, са ме взели в болница, да ме хранят изкуствено, или и аз не знам как. Не знам дали майка ми е била с мен; най-вероятно да.

Втората случка е като съм била може би на годинка. Като за ясла. Майка ми се е опитала да ме даде на ясли, но на първия ден цял ден съм плакала. Лелките не са могли да ме успокоят. Сигурно не са ѝ се обадили, защото чак вечерта ме е взела. Повече не ме е давала на ясла; но на градина ходех. Нямам спомен за тази случка с яслата, майка ми я разказва. Не обичах да ходя на градина, но нямам травмиращи спомени от този период.

И друго. Бащата на майка ми, т.е. моят дядо, който съм виждала като малка, но слабо помня, е казвал, че детето се гали и целува само докато спи. За да не се разглези. В резултат не съм имала никаква близост с майка ми; нямам спомен да ме е гушкала, целувала, докосвала. За мен и до ден днешен е неестествено някой да ме докосва. Прегръдки и целувки за мен са израз на лигавщини. Баща ми беше много добър човек. Майка му е починала (от пневмония) когато е бил на 3 годинки. Той не отглеждан от майка, която да го гушка и обгрижва, макар че, доколкото са ми разправяли, е бил любимецът на всички лели и баби. Т.е. аз (и брат ми, но той в по-малка степен) като че ли не съм отгледана с истинска любов нито от майка ми, нито от баща ми. Макар че нищо не ми е липсвало - храна, дрехи, спокойствие, образование, и т.н., и т.н.

И понеже поредното отдръпване от моя страна поради страх от отхвърляне и изоставяне е много, много прясно (и болезнено) си мислих дали тези събития от детството ми биха могли да имат значение за тези мои страхове. Вие как мислите? Аз ще ги коментирам с терапевта си (често сме засягали миналото, но не точно в този аспект), но докато го посетя ще мине време.

Предварително Ви благодаря!

Много Ви благодаря д-р Стефанов!
Докато четях съветите Ви, си поплаках признавам... Просто така ми дойде отвътре, може би, защото осъзнах, че не съм имала воля да променя живота си толкова години... Трябваше още преди 12г. да прекратя този брак, но както пишете Вие, оставих той да решава съдбата ни на семейство.. Но го обичах, не можех да си представя как ще живея без да него, не исках и детето ни да живее без баща... Ако знаете тогава как съм му се молила и плакала да се върне при нас, как се самоунижавах, но.. нали го обичах, затова...
А сега осъзнавам, че оттогава досега живеем все едно сме разведени, последните години той и не се прибира с дни или идва само да помогне на дъщеря ни с домашните и това е, после си тръгва като все се оправдава с работата си... Казва, че там спи или, че ще спи при майка си.
И аз с времето взех, че свикнах, отдавна чувства в мен няма, съмнявам се, че някога отново ще допусна друг до себе си, нали и с другия мъж не се получиха нещата и то, защото аз така избрах... Усещам , че имам нужда от мъжко рамо и подкрепа, трудно ми е, но не искам да преживявам отново онзи ужас.
Но ще прекратя този брак, нека дъщерята да стане пълнолетна , да завърши и живот здраве след 2г.може би ще започна нов живот!
Много благодаря за съветите, ще опитам да следвам идеята да си представям татко и даже и другите си близки починали, когато усетя, че ще се нахвърля на храната, но аз и така усещам, че това може би ще ми помогне. Само като си представих семейните вечери преди, как всички сме около масата и колко сме щастливи, и ме обхвана такова спокойствие, че може би това ще е начина да се справя с проблемното си хранене. Наистина не ми беше хрумвало като решение на проблема ми точно това, но определено вече така ще правя, не само при хранене, а и в други трудни моменти, ще си представям татко и близките си! Пък дано и депресията ме остави...
Жив и здрав бъдете и помагайте все така на тези, които имат нужда от помощ и съвет!
Благодаря!