Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Благодаря ви за отговора!

Нямам угризения към нея,държах се много добре с нея,по-скоро изпитвам гняв,че останалите не са й обръщали повече внимание и за това възникват конфликти с тях.... Как да се справя с гнева и болката,че вече има ваксини,коронавируса минава, а тя за малко не успя да изчака..Това не ми дава мира...Това ме кара да нося чувство за винаги,че не сме я предпазили или не е отишла на време в болница. Как човек се справя с гнева,когато нещо е минало и не може да се промени? Всеки ден си казвам,ако,ако.. 
Как се преборваме с "неествествения траур",ако влезем в него?

Поздрави,

Здравейте!
Истината е, че на моменти изпитвам тотално отчаяние, защото при мен депресията продължава вече много време. Не откривам решение, не виждам надежда. Ще се опитам да бъда кратка. С приятеля ми се запознахме във Варна и живяхме там на квартира. Аз имах добра работа, бях доволна от заплащането и при него нещата стояха долу-горе така. Забременях и всичко тръгна надолу. Бремеността ми беше - не бих казала тежка, но определено не беше от най-леките. Имах много болки, гадене, стрес. Беше ме страх от игли, болници, но предвид състоянието ми, често се налагаше да ги посещавам. Заради вируса, приятеля ми не можеше да е с мен на прегледите и това внасяше допълнителен стрес. Всичко вървеше все още добре, докато не започнах да си мисля за това, което ни предстои, а именно раждането но нашето слънчице. Започнах да си правя сметки и те все не излизаха. Плащахме наем и сметки и накрая ни оставаше едната заплата за ядене и евентуално кратко пътуване, дрехи и т.н. Осъзнах, че след появата на детето тези пари няма да ни стигнат. Най-малкото, след 1 година, която вече мина, знаех, че майчинството ще ми стане 300 лв.  Тогава се намесиха родителите. Настояваха да живеем при тях в много много малък град, без никаква перспектива. Настояваха, че един ден пак ще си се върнем към Варна, но нека сега не си даваме парите по квартири, все пак чакаме дете, а къщата им е много голяма и има място. Това решение го взехме много трудно, с много сълзи на очи, но се съгласихме. Тръгвайки си от Варна, оставихме живота си там, навиците си, приятелите си - всичко. Живяхме там 10 години - най-хубавите ни години. Дойдохме тук и приятелят ми си търсеше работа в продължение на 5 месеца, накрая си намери работа като охратител на обект на минимална заплата. Нямаме приятели, нямаме познати, но нямахме избор. Тук започнахме да се сблъскваме с още повече проблеми. Родителите ни държаха да поемат всички разходи и сметки в домакинството, тук и дума не може да се каже. Пари не искат. По този начин ние станахме техни роби. Звучи крайно, но са ни учили, че не се хапе ръката, която те храни. Започнаха да ни се месят. Типични глупави и дразнещи коментари. Това дете не е ли гладно, не е ли жадно, защо реве. Никаква Варна. Как ще се върнете във Варна - нямате пари, нямате работа. Оставайте тук. Знам, че много прескачам от историята, но наистина е много дълга и искам да ви начертая в общи линии положението. Истината е, че се чувствам тъжна, много тъжна, самотна. Не искам прегръдки, целувки, не искам секс. Не искам разходки. Започнах да получавам паник атаки по време, на които имам чувството, че се задушавам и умирам. Не ми се излиза. Не искам да съм груба, но нямам приятели, а излизайки от вкъщи виждам само стари хора и роми. Такова е положението в малкия град. Бяхме млади хора с бих казала доста добри професии, а сега самочувствието ни е на 0. Не се чувствам добре и не намирам лъч надежда. Нищо не ми се прави, нищо не ме прави щастлива. Посещавам психолог, макар че трудно намирам време. Отзивите за нея са прекрасни, но не ми помага, защото и аз не виждам как да ми се помогне. Колкото и да искам да се махне тревогата, все пак след сеанса аз отново се прибирам в отровната среда. Последният път ми каза, че  анти депресанти ще ми се отразят добре. Каза ми, че иска да се справим без тях, но ако искам да отида на друг психолог да пи изпише, защото тя не изписвала. Не искам да ходя при друг психолог и да се започва отначало. Първо искам да ви попитам, може ли да ми препоръчате нещо за прием, тип мента-глог-валепиан. А, вторият ми въпрос е -как да се чувствам добре? Как да се върне желанието ми за живот? Как да се върне желанието ми за интимност? Как да спра да чувствам постоянна умора? Как да спра да се страхувам от смъртата? Как да се науча да приемам времето с детето, не като задължения( все едно на сила трябва да го изведа на разходка), а да го приемам като нещо хубаво?  Благодаря ви.

Здравейте. Бременна съм инвитро. Когато мина първия преглед и разбрахме че са близнаци, мъжът ми получи страшен шок. Той просто блокира, поиска от мен да махнем едното, защото имаме тийнейджър и няма да можем да се справим. Уж нещата се успокоиха, казах му че ще говоря с доктора, който ми обясни за риска при такава процедура. И като че ли отказа да извърши нещо такова. След това посещение състоянието на мъжа ми като че ли се задълбочи-световъртеж, не може да спи, да се храни нормално, отчаян е, четох че това са симптоми на депресиите. Аз знам че ще е доста трудно финансово със заем, но ми е много трудно да взема решение като знам че има риск за мен или за другия плод. Той ми казва че ако беше едно щеше да е най щастливия а сега не може да се радва. Просто трябвало да се махне едното. Незнам какво да правя и как да му помогна. Благодаря Ви предварително за помощта

Здравейте,
Споделих в друга тема и от там ме насочиха да пиша тук ако можете да дадете съвет как да подходим. Дори не знам как да формулирам въпроса..
Синът ми е на 5г, преди около 2г имаше запек за няколко дни, но беше толкова зле, че при вършене на голяма нужда кървеше. За 2-3 дни се оправи, но психологическия проблем остана. От тогава той изпитва ужас от ходенето пп голяма нужда. Стиска се колкото може и вече като не може почва да се изпуска в гащите. Според педиатъра му е период и ще премине, също така понеже сме в чужбина и местният език не му е майчин смята че тукашен психолог няма да му помогне.
Вече не знаем какво да правим, нито с говорене става, нито с караници, нито с награди. В момента е вкъщи, но иначе ходи на градина, децата му се смеят, другата година тръгва на училище и ще стане по зле. Обяснението му е "ще ме боли". Само като му кажа да отидем до тоалетната и изпада в истеричен рев, сяда но нищо не прави.
Когато се събере много време почват болки в стомаха и не може да спи, тогава слагам свещичка, свършва си работата, няколко дни е добре и пак почва с изпускането. Не искам и да прекалявам със свещичките затова не слагам повече от веднъж на месец- месец и половина.

Приемам всякакви съвети

Здравейте,имам детенце на 3,7г,заченат IVF,роден със секцио,проблемна бременност.Синът ми е със сензорни проблеми,съмнение за ДЦП,много чувствителен,емоционален.Не посещава градина,изпитва панически страх от отделяне.Днес посетихме детски психолог,който предлага детето да ходи на терапии,на които да бъде сам с двама специалисти-ерготерапевт и психолог,за да се работи първо върху самостоятелността и отделянето,понеже това за момента е главния проблем.Синът ми никога не е оставал с непознати.На по-късен етап ще се наложи да посещаваме и логопед.Проблемът е,че детето е силно привързано към мен,с баща му сме разделени,бабите нямат много много възможност да помагат.Изпада в нервни кризи ако не съм непрекъснато до него.Знам,че по този начин му вредя и до голяма степен проблемите му се дължат на мен,че трябва да се отдалеча,за да стане по-уверен и по-самостоятелен.Въпросът ми е как да се преборя със себе си,да не се притеснявам толкова?Усещам,че неговата неувереност е вследствие на моята силна загриженост.Страхувам се да не му се случи нещо лошо,непрекъснто го наблюдавам,трудно приемам проблемите му,иска ми се да му помогна,а като че ли аз самата имам нужда от помощ.Имаше една приказка "Щастливи родители =щастливи деца",но как да направим детето щастливо,когато самите родители не са?Трябва да започна първо от себе си,но имам чувството че съм в емоционална дупка.Не ходя на работа,защото няма кой да се грижи за детето.Нямам никакви занимания извън детето,целият ми живот се върти само и единствено около него.Всяка минута сме заедно.Не искам да ставам обсебващ родител,а вече няколко души ми казват,че се превръщам точно в такъв човек.Ще помоля за съвет.

Здравейте!
На 41 съм.
В тийн годините минах през анорексия и булемия като втората продължи над десет години.
Спрях, обаче от няколко години започнах с преяждането. Целенасочено и често за съжаление.
Кг летят нагоре. Не съм дебела но определено съм с наднормено тегло.
Всяка идея за контрол и диета ме карат да се тъпча.
Уж съм приела, че няма да съм слаба и си казах ще спра с повръщането, ако ще и сто кила да стана. Но не се чувствам добре. Съпругът ми ме обича. Намеква, че съм качила, а преди съм била слаба но няма ултиматоми за отслабване, няма фасони от негова страна. Обичана и обгрижвана съм.

Другият ми проблем, с по-скорошна давност но минаха вече 5г. е, че имам натрапчиви мисли.
Виждам се с психиатър, пия лекаррства но не мисля, че ще оздравея напълно. Имам дълги периода, в които мислите ги няма и всичко е нормално (седмици, месеци) и после от нищото се появяват отново за различно дълъг период и с различна интензивност.
Натрапчивите мисли за мой ужас са насочени основно към дъщеря ми. Случва се понякога да имат друг адресат но рядко.
Чувствам все едно аз й желая най-лошото. Ужасно е. Примерно седя си спокойно и изведнъж нахлува тази мисъл. Почвам да се моля. Страхувам се вече да общуваме. Близостта й сякаш ме провокира.
Аз нямам от какво да се оплача от детето(вече е на 21). Обичам я, никога не е била с проблемна дисциплина. Живеем заедно но се виждаме основно вечер за по час.
Трудно ми е да се радвам на живота, приемам се за ужасен човек!
Ще се радвам на коментар от Ваша страна.
Поздрави!